След това се чу друг познат глас: Том Райън.

Сърцето на Мередит замря. Съобщението означаваше само едно: Том най-после щеше да се разкрие пред нея. Готвеше се да й каже всичко. Е, явно няма да си легна рано, помисли си тя и изключи апарата. Но вече не й пукаше. Готова бе да не си ляга цяла нощ, ако се наложи.

Погледна часовника. Шест и половина. Разполагаше с достатъчно време да вземе душ и да се преоблече, преди той да пристигне. Ще помоли икономката да приготви нещо леко за хапване, в случай че Том остане за вечеря. Обади се на Кей, после отиде в кухнята, за да поговори с Пилар за вечерята. Докато бързаше нагоре към банята, внезапно се почувства изпълнена с енергия — умората й се бе изпарила. Идеше й да запее. Нямаше търпение да види изражението на Чък Уилард, когато му поднесе материала. Бе на път да разгадае мистерия, която озадачаваше киноманите четвърт век.

Този случай щеше широко да й отвори професионалните врати.

Том Райън седеше сам на бара в малко заведение в Санта Моника и пиеше топло уиски. Нямаше представа откога е там. Какво значение има, запита се той. Отпи от питието и направи кисела физиономия. Господи, беше ужасно! Направи знак на бармана.

— Донеси ми друго уиски, Смит — провикна се той. — Това има вкус на газ.

— Не мислиш ли, че пи достатъчно, приятел?

Младият човек зад бара го изгледа изпитателно.

— Ще ти кажа, когато ми стане достатъчно! — сопна се Райън. — Хайде, къде е питието?

Смит само поклати глава.

— Ей сега — промърмори той и посегна за чиста чаша.

Неизменно се повтаряше един и същи ритуал: идваше в бара два-три пъти седмично, напиваше се до забрава и оставяше Смит да го изпрати вкъщи с такси. Но тази вечер изглеждаше някак по-различен, беше в странно настроение. Въпреки любопитството си Смит, естествено, нямаше да задава въпроси.

Том Райън се извърна на стола и погледна към прозореца. Запита се кога ли е започнало да вали. Когато пристигна сутринта на летището в Лос Анджелис, беше облачно. Ненавиждаше дъжда нощем. Напомняше му за мощите, преди Лиз да… Затвори очи. Замисли се какво е готви да направи и се помоли да е правилно.

— Май този път ще е истински порой — отбеляза Смит й постави чашата със скоч върху плота пред Том. — Далеч ли живееш?

— Горе на хълмовете — отвърна Райън разсеяно. — Но тази вечер няма да се прибера веднага вкъщи. Първо ще свърша нещо важно… за което отдавна трябваше да се погрижа.

— Да, да — обади се Смит и кимна разсеяно. Всеки път когато идваше, високият рус мъж бръщолевеше за съпругата си и детето, които изгубил преди години. Не говореше много свързано, но Смит бе решил, че жена му го е изоставила, като е взела детето. — Сега ли да извикам таксито? — попита той. Райън поклати глава.

— Не, тази вечер не — отвърна той. — Тази вечер трябва да свърша нещо. — Вдигна чашата и изпи съдържанието й на един дъх. — И трябва да го свърша лично.

Барманът само сви рамене и продължи да си гледа работата.

Том Райън погледна часовника си. Шест и четиридесет и пет. Трябваше да тръгне, ако искаше да стигне де Малибу в осем. Замисли се дали да се обади на Мередит, за да се увери, че се е прибрала, но се отказа. Ще отиде при нея, преди да промени решението си. Извади златна щипка от джоба и измъкна петдесетдоларова банкнота! Хвърли я на плота пред Смит.

— Задръж рестото, приятел — измърмори той, изправя се и тръгна към вратата.

Смит взе банкнотата и я погледна изумен.

— Но това е петдесетачка!

Райън кимна.

— Задръж я — промълви той с уморена усмивка. — Понякога, Смит — понякога, — си мисля, че си единственият ми приятел.

Смит го гледаше и не знаеше какво да каже.

— Ще видим следващата седмица — подхвърли Райън и отвори вратата. — Господи, колко силно вали!

— Сигурен ли си, че не искаш такси? — направи последен опит Смит.

— Да.

— Добре — предаде се Смит. — Благодаря за бакшиша, приятел.

— Заслужи си го, Смит.

Райън затвори вратата след себе си. Смит отиде до прозореца. Видя как Райън се настани в ролс-ройса си и отново се запита защо този човек живее така и се напива до безпаметност. Не знаеше как се казва, но явно разполагаше с пари. Харчеше ги, сякаш има цяло състояние. И каква кола караше само!

В колата Райън затършува из джобовете за ключовете. Намери необходимия, пъхна го в стартера и запали двигателя. Заслуша се за миг в тихото бръмчене, после погледна големия плик на седалката до себе си: изрезките, които Мередит му бе дала. Тази вечер щеше да й ги върне. Вече не търпеше да са наоколо, не желаеше да ги гледа. Отвращаваше се от начина, по който правеха капитал от болката му. Тази вечер, обеща си той, ще сложи веднъж завинаги край на слуховете.

Смятаха крайбрежната магистрала с коварните й завои за опасен път дори за опитен шофьор в ясен ден, а в тъмна дъждовна нощ видимостта бе почти нулева. За човек, който доста е пил и едва успява да следи пътя, беше направо самоубийствена. Зад волана на ролс-ройса Райън се напрягаше да внимава, но мисълта му се губеше на хиляди километри от тук. Докато взимаше лошо завоите, мислеше за Елизабет. Какво щеше да стане с нея сега? Как ще й се отрази решението му да разкаже историята й — историята и на двама им? Щеше ли да се срине онова подобие на живот, което сега водеше в Швейцария? По-добре да вярва, че няма да е така. Да вярва, че постъпва правилно, защото след дългите години мълчание изпитваше потребност да се разтовари от бремето и, да сложи край на лъжите и слуховете.

Потънал в тревожните си мисли, не забеляза приближаващия в насрещното движение камион. На завоя голямата машина поднесе, фаровете й го заслепиха. Райън пусна волана, за да прикрие очите си с ръце. Колата се хлъзна, проби мантинелата и полетя надолу към океана. Всичко стана толкова бързо, че нямаше време да реагира. Ослепителното проблясване, шумът от счупено стъкло и метал, оглушителният тътен…

И най-накрая мракът на забравата.

Мередит стоеше до прозорците и наблюдаваше плющенето на дъжда по стъклото. Непрекъснато се питаше какво е станало с Том Райън. Прослуша отново записа — съобщаваше й, че ще дойде към осем. Вече беше десет и половина. Къде ли е той? Отново ли е променил решението си? Престана да брои колко пъти се бе съгласявал да се видят, а после отлагаше срещата или не си беше вкъщи, когато тя пристигаше в Бел Еър. Щеше й се да знае какво си мисли той, какво се върти в главата му. Какво крие? И какво общо имаше това със смъртта на съпругата и детето му?

Отиде до телефона и набра номера му. След петото позвъняване отговори икономката.

— Аз съм Мередит Кортни — представи се тя. — Господин Райън вкъщи ли е?

— Не. Господин Райън излезе рано следобед — отвърна икономката със силен испански акцент. — След това не съм го виждала. Каза ходи види вас.

— Трябваше да е тук преди два часа и половина — обясни Мередит. — Щеше ли да ходи на друго място?

— Не, колкото знам. Може отишъл…

Икономката спря.

— Къде? Щяхте да кажете нещо. Къде може да е?

— Не зная — отговори икономката нервно. — Не моя работа говоря. Господин Райън бъде бесен, ако кажа нещо.

— Ами ако нещо му се е случило? — настоя Мередит. — Може да е важно.

— Не — настоя жената. — Ако не се върне вкъщи, ако не бъде при вас скоро, тогава може кажа, но сега няма.

Мередит си пое дълбоко въздух.

— Добре. Разбирам. Ако се върне, моля да ми се обади, независимо по кое време.

— Si, ще предам.

В слушалката се чу щракване. Мередит бавно я върна на мястото й. Не бе толкова сложно да се досети човек какво точно си мисли икономката. Според нея Райън е в някой бар и се напива.