Той сви рамене безпомощно. Том Райън запали цигара.

— Всъщност смятате, че никога няма да излезе от това състояние, така ли?

— О, мосю, винаги има шанс — парира го Гудрон бързо. — Но в случая с мадам той е нищожно малък. Почти несъществуващ. Толкова е малка вероятността…

— Разбирам — промълви Райън.

— Както съм споменавал и друг път, според мен е загуба на време и пари да я посещавате всеки месец, както правите през всичките тези години. Тя не ви разпознава. Дори не знае, че сте при нея.

— Но аз знам — отвърна Райън.

Доктор Гудрон си пое дълбоко въздух.

— Е, щом душата ви се успокоява, когато я виждате, правете го, мосю — промълви той бавно. — Но за мадам то няма да допринесе с нищо.

— Мога ли да отида при нея сега? — попита Райън нетърпеливо.

Доктор Гудрон кимна.

— Разбира се.

Двамата мъже се изправиха и излязоха от кабинета на психиатъра. Минаха мълчаливо по пустите коридори на клиниката и се изкачиха по широко резбовано стълбище до втория етаж. Лекарят отвори една врата и даде път на Том Райън. Влизайки в стаята, Райън я видя в голямото, тапицирано с кадифе кресло до прозореца. Красивото й лице се къпеше в меката топлина на следобедното слънце. Изглеждаше невероятно: през последните десетилетия се беше променила съвсем малко. Продължаваше да е красива както някога, преди това да й се случи, преди животът им да се превърне в истински ад. Годините не бяха оставили следи по лицето й. Гъстата й тъмна коса бе все така бляскава и добре поддържана, както винаги. Сякаш времето в тази стая бе спряло. Коленичи до стола и пое ръката й. Както всеки път, тя продължи да гледа безизразно напред — нито премигна, нито подсказа с нещо, че е доловила присъствието му.

— Здравей, Лиз.

Полетът от Лозана до Ню Йорк продължи тринадесет часа. По средата на океана боингът попадна в турбуленция, но пилотът веднага се обади по радиоуредбата и успокои пътниците, че няма нищо тревожно. Том Райън никак не се бе притеснил. В този момент нищо не би го направило по-щастлив от падането на самолета в океана или избухването му във въздуха — така животът му щеше да свърши светкавично. Мъртъв съм вече четвърт век, помисли си той поразен. Просто още не са ме погребали.

Стюардесата му предложи възглавница, но той отказа. Не му се спеше, не беше нито гладен, нито жаден. Желаеше единствено да остане насаме с мислите си, с болезнените спомени, които винаги изригнаха с пълна сила след посещение при Елизабет. Спомени за нощта, когато загубиха детето си. Спомени от нощта, когато съобщи на Лиз, че вече няма никаква надежда — Дейвид беше мъртъв. Споменът как тя рухна — отначало се разкрещя истерично, после се отпусна в ръцете му и млъкна завинаги.

Премигна, за да прогони появилата се сълза. Господи, наистина щеше да продължи така до края на живота й! Гудрон го призна. Думите на лекаря отекнаха в ушите му: нищожна надежда… почти несъществуваща… двадесет и шест години са много време… Том Райън стисна очи. Разкъсваше се между потребността да сподели агонията си с някого — който и да е — и отдавна взетото решение да защитава Елизабет от външния свят до последния й ден. Макар многократно да бе мислил да сложи край на собствения си живот, съзнаваше, че е изключено да го направи, докато Лиз е още жива. Кой ще се грижи за нея, ако него го няма? На кого можеше да повери това задължение? Замисли се за Мередит Кортни и разговора с нея в деня, когато замина за Лозана. Обеща да й каже всичко. Искаше да й го разкаже. Райън не само харесваше Мередит, но й имаше доверие. Убеден беше, че тя няма да злоупотреби с Лиз и болестта й, както бяха правили други през годините. И все пак какво щеше да се случи с Лиз, ако той допусне истината да се разгласи? Дори днес, след толкова години, Елизабет Уелдън-Райън продължаваше да е новина, особено в Холивуд. Ще успее ли да я защитава и в бъдеще, да я опази от вълците?

Спомни си сутринта, когато я остави в клиниката; красива септемврийска утрин през 1953 година — именно тогава си наложи да й каже „довиждане“. Връщането в Щатите без нея бе почти толкова болезнено, колкото и да й съобщи, че синът им е мъртъв. Но Том Райън си повтаряше отново и отново, че не е имал друг избор, че не е имало друг начин да я защити от атаката на медиите. Предпочете да я остави в клиника в Швейцария, защото знаеше, че отведе ли я в която и да е болница в Щатите, рано или късно това ще стане известно на някой лишен от чувства представител на медиите и животът й ще се превърне в кошмар. В Лозана щеше да е в безопасност. Никой нямаше да я тормози. Доктор Гудрон лично бе гарантирал, че ще й бъде осигурена изолация, и това всъщност наклони везните да вземе решението си. Ако не можеше да направи друго за нея, то поне бе редно да се погрижи за удобствата до края на живота й.

Самолетът кацна на летище „Кенеди“. Оказа се, че полетът до Лос Анджелис има час закъснение. Отиде в бара и си поръча мартини. Към момента на отлитането бе изпил четири питиета и се канеше да си поръча ново. Мислите му вече бяха размътени.

А тепърва му предстоеше да реши какво точно ще каже на Мередит.

Лос Анжелис

Докато вземаше острите завои по коварната крайбрежна магистрала със синята си спортна кола, Мередит изруга под нос. Ненавиждаше да пътува по Шосе номер 1, но докато някой измисли по-добър начин да се стига до Малибу, нямаше друг избор. Денят се оказа дълъг и горещ и Мередит се чувстваше изтощена. Пресегна се, включи радиото и затърси подходяща станция. Музиката и соленият мирис откъм океана на няколкостотин метра под нея й подействаха успокояващо и внесоха приятна промяна в напрегнатия ритъм от седмицата. Сложи си слънчеви очила, за да се предпази от заслепяващото следобедно слънце. Реши да хапне нещо леко и да си легне рано. Тази вечер нямаше спешна работа, а Ник снимаше в Кармел и щеше да се прибере едва в петък.

Странно, помисли си тя, излизайки от магистралата по посока към Малибу. Ако преди година някой й бе казал, че ще бъде в това положение, щеше да му се изсмее. Отдавна беше решила никога да не изпада в зависимост от друг — финансово или емоционално. В противен случай, разсъждаваше тя, би означавало да даде на този човек известен контрол над живота си, а определено не желаеше това. Докато не срещна Ник. Той промени всичко. Накара я да преосмисли бъдещите си планове — и професионалните, и личните. Когато се влюби в него, си даде сметка, че кариерата — колкото й да бе важна за нея — вече не й е достатъчна. Искаше Ник, искаше живота, който изграждаха заедно.

Щом спря колата пред къщата, мислите й бързо се върнаха в настоящето. Забеляза зловещите облаци от изток и реши да вдигне гюрука на колата. Според прогнозата щеше да вали и тази вечер определено нямаше да мине без дъжд. Влезе в къщата и слезе до вкопаната в хълма овална всекидневна. Остави куфарчето си на дивана и свали шлифера, после тръгна към високите от пода до тавана прозорци с изглед към океана. Масивна каменна камина в средата на помещението, заобиколена с едри, добре поддържани растения, пресичаше впечатляващата гледка. Растенията бяха нейна идея. Откакто преобзаведе къщата, тя бе загубила малко от първоначалния си мъжки стил, но дъбовата ламперия, гредите по тавана и каменните акценти тук-там все още й придаваха леко грубоват вид.

Мередит провери секретаря за съобщения. Когато Ник не беше в града, звънеше всеки ден и оставяше записи. Чу последното съобщение на Ник и на устните й се появи усмивка — потвърждаваше прибирането си в петък, засега нямало закъснения. Обичал я, липсвала му и нямал търпение да се върне вкъщи.

Следващото съобщение беше от Кей. Знаеше, че Мередит е сама през седмицата, и звънеше да разбере дали иска да вечерят заедно. Защо не я попита в службата, озадачи се Мередит и поклати глава. Съвсем типично за Кей да решава такива неща в последния момент. Ще й се обади да й благодари за предложението, но ще й откаже, понеже е уморена и възнамерява да си легне рано.