Мередит се усмихна и огледа помещението.

— Трудно е да се каже, че сме сами.

— Знаеш какво имам предвид.

Тя кимна. Дребните диаманти, които украсяваха ушите й, проблеснаха.

— Съвсем точно знам какво имаш предвид. — Посегна към чашата си. — Какво ще кажеш за тост? Все пак сме тук да празнуваме.

Той кимна и пусна ръката й, за да вземе своята чаша.

— Напълно си права. — Вдигна чашата. — За нас! За мен, номинирания за „Оскар“, и за теб и твоя документален филм! Нека успехът винаги ни съпътства!

Мередит докосна чашата му със своята. После отпи и заговори:

— Не е минало толкова много време от онзи път, когато бяхме тук, но са направили доста промени.

Ник се огледа и замислено почеса брадичка.

— Разширили са се — отбеляза той замислено. — Преди нямаше дансинг. Мястото бе толкова малко, че едва се минаваше между масите. Танцуването беше изключено, но то така и не ми липсваше.

— Не обичаш ли да танцуваш? — попита Мередит и се сети, че през всичките месеци, откакто бяха заедно, никога не са танцували.

Той се ухили.

— Не искай да танцуваш с мен, бейби — помоли той. — Известен съм с двата си леви крака.

— Вечно се подценяваш. Понякога се питам дали не го правиш, за да ти възразявам.

— Не бих казал. — Гледаше я предано в очите. — Но и няма да твърдя, че ми е неприятно, когато ме уверяваш колко съм чудесен.

Тя се засмя.

— Излишно е да ти го повтарям. Просто продължавай да четеш „Варайъти“.

— За мен е по-сладко, когато го чувам от теб.

Музикантите заеха местата си на подиума и засвириха. Мередит погледна Ник.

— Е, ще ме поканиш ли да танцуваме? — поиска да знае тя.

Той се ухили.

— Ама ти наистина обичаш да живееш опасно. — Стана и й подаде ръка. — Твоите желания са закон за мен, принцесо — обяви той галантно.

Мередит се изправи. За миг останаха с преплетени ръце. После я отведе на дансинга. Тя постави длани на раменете му и се отпусна; двамата уловиха ритъма на музиката. Вдигна лице и му се усмихна.

— Два леви крака ли? — промълви тихо. — Танцуваш много по-добре, отколкото твърдиш.

Той се ухили.

— Само почакай.

Положи глава на рамото му. Колко време беше минало, запита се тя. Колко време, откакто можеха да се наслаждават на часовете, прекарани заедно, без никой да ги прекъсва?

— Трябва да го правим по-често — прошепна тя.

— Да излизаме да танцуваме ли?

— Всичко, стига да сме заедно.

— Звучи ми добре.

Ник погледна надолу и остана трогнат от израза на любов в очите й. Докато я водеше по пълния с хора дансинг, телата им се докосваха под звуците на нежната, чувствена музика и той изпита копнеж по нея — не бе сигурен дали ще успее да се овладее. Мередит също го долови и се остави усещането да я обгърне. С всеки изминал миг възбудата и на двамата нарастваше. В един момент, неспособен да се контролира повече, Ник наведе глава и я целуна зад ухото.

— Да се махаме от тук — прошепна той. — Да си идем вкъщи.

Тя го погледна и се усмихна многозначително.

— Празненството свърши, така ли?

— Не — увери я той дрезгаво. — Едва сега започва.

Докато чакаше Чък Уилард в кабинета му, Мередит се запита колко пъти е била тук през последните две години, без да забележи обстановката. Обикновено влизаше в разгара на някаква криза, но днес оцени напълно модерния дизайн — от хромираните повърхности до строгото бюро и тапицираните със сива кожа кресла. До огромните прозорци имаше засадени в сандъчета палми. Когато пердетата не бяха спуснати, Уилард можеше да наблюдава хаоса в новинарската стая през стъклената стена, която го отделяше от подчинените му. Никой не би успял да направи нищо незабелязано, помисли си Мередит. Погледна часовника си. Девет и половина. Къде е Чък, зачуди се тя. Нямаше навика да закъснява. Когато й позвъни вкъщи вечерта и каза, че иска да я види рано тази сутрин, Мередит го прие съвсем сериозно и се постара да пристигне преди обичайния си час. Приглади полата на коленете. Обичаше този сив костюм. Кройката имитираше моделите на Диор от 40-те години: сакото бе вталено, с леко разширени рамене. На гарнираните с черно кадифе ревери бе сложила малката диамантена игла, която Ник й донесе от Рим. Мередит обичаше този костюм заради изисканата му, ненатрапчива елегантност.

Чък Уилард нахлу в кабинета с куфарче в ръка и ядосано изражение.

— Извинявай за закъснението — промърмори той, затваряйки вратата. — Отдавна ли чакаш?

— От известно време — отвърна Мередит откровено.

Уилард свали палтото си и го закачи. Седна зад бюрото и звънна на секретарката по интеркома.

— Не ме свързвай с никого, докато не ти кажа, Сали — нареди той. Отново погледна Мередит. — Първоначално уговорих тази среща, за да разбера искаш ли да заместваш Дана, докато е в болница — обяви той направо.

Дана Уелс, водещата на вечерните новини, бе постъпила в болница предишната седмица за биопсия на гърдата и сега се възстановяваше от двойна мастектомия. През изминалите седем дни я заместваше Рой Макалистър — ветеранът водещ от Сиатъл, наскоро включил се в екипа. Защо Чък търси заместник на Рой? — запита се Мередит.

— Тази сутрин ми се обади Дана — продължи Уилард. — Още е в болница, но сметнала за необходимо да ме предупреди навреме, че напуска. Обсъдила го със съпруга си — опасността от рак доста ги разтърсила — и решили да не се връща на работа, след като я изпишат. Бих искал да заемеш мястото й за постоянно, ако представлява интерес за теб — завърши той.

— Интересува ме, разбира се — отвърна Мередит предпазливо. — Но какво ще стане с Рой? Според мен се справя чудесно.

— Така е — призна Уилард, но поклати глава. — За жалост обаче зрителите не го приемат добре. Предпочитат жена за водеща. Намирам, че ти си най-подходящата.

Мередит премисли бързо.

— Кога искаш да започна? — попита тя.

— Още днес. От този момент.

Лозана, Швейцария

Отвън клиниката в Лозана изобщо не загатваше, че е болница, при това най-добрият психиатричен институт в цяла Европа. На пръв поглед приличаше на луксозен хотел. Намираше се сред хектари безупречно поддържани морави, а висока стена ограждаше целия терен. На единствения вход тежки порти от ковано желязо се отваряха към дълга, опасана с дървета алея, която водеше до главната сграда — огромен замък от седемнадесети век. Вътре стаите представляваха елегантни апартаменти и осигуряваха на обитателите пълно уединение. Охраната на клиниката беше засилена, защото сред пациентите често имаше знаменитости от света на политиката, шоу бизнеса, световния светски елит, изкуствата и — още по-често — съпругите или децата на тези видни личности. Медицинският състав включваше водещи психиатри и психоаналитици от целия континент. Клиниката предлагаше на пациентите и семействата им най-доброто, което можеше да се получи срещу пари.

Работещите тук — от медицинските сестри и санитарите до поддържащия персонал — се гордееха с умението си да проявяват дискретност не по-малко от първокласните грижи, които полагаха. От време на време ги преследваха журналисти или фотографи с надеждата да се доберат до някой пациент, но те винаги отказваха, независимо колко пари им предлагаха. Обещанията за богатство не ги впечатляваха, както и лицата на пациентите им — често пъти прочути хора.

— Иска ми се да можех да ви дам надежда, мосю, но би било жестоко от моя страна — обясни доктор Анри Гудрон, главен лекар в клиниката. — В случаи като този травмата е толкова голяма, че съзнанието не е в състояние да се справи с нея. Когато не успява да я приеме, то се затваря — нещо като защитен механизъм.

Том Райън свъси вежди.

— Искате да ми кажете, че няма никаква надежда? Нито сега, нито някога?

— Не ви казвам нищо различно от онова, което многократно съм ви повтарял — уточни доктор Гудрон тихо. — Двадесет и шест години, мосю, са доста време. Колкото по-дълго е откъсната от действителността…