Дълго гледа картината. Припомни си деня, когато бе завършена. Дейвид, енергично четиригодишно дете, проявяваше нетърпение и неспокойство по време на дългите часове позиране пред художника. С изключение на последния ден. Бе се държал като истинско ангелче, по думите на Елизабет. Позирал търпеливо и без да се оплаква. Художникът бе успял да улови истинския лик на Детето в прегръдките на майка му. Лиз се бе засмяла и твърдеше, че това е добра поличба. Смехът й… Господи, как му се щеше да го чуе отново! Онзи красив, вълшебен смях, омайващ всеки, който го чуе. Припомни си колко щастлива беше Елизабет през онази сутрин. Току-що бе узнала, че е получила ролята, за която половината актриси в Холивуд биха извършили убийство; роля, за която бе сигурна, че ще й донесе номинация за „Оскар“. Когато през 1948 година се оттегли от сцената, съобщи на репортерите, че актьорството няма да й липсва, защото, макар безспорно да е звезда, никой в бизнеса не гледа на нея сериозно като на актриса. Беше й омръзнало да я третират като сексапилна богиня. Но този филм — в това бе убедена — щеше да промени всичко. Нямаше начин да не се превърне в класика. Щеше да докаже, че е актриса от първа величина.

Беше така изпълнена с оптимизъм за ролята! Дори сутринта, когато отпътуваха за Европа, каза пред журналистите, че това е най-хубавото нещо, случило й се в професионално отношение. Том Райън зарови лице в ръце, като си припомни думите й пред тълпата репортери на летището. Ранното й предсказание за филма се сбъдна: превърна се в класика, доказа, че Елизабет е бляскава актриса — каквато той бе убеден, че ще стане — и й донесе „Оскар“.

Но цената на звездния миг се оказа прекалено висока. Тя им струваше всичко на света, което имаше значение за тях двамата: детето им, любовта им, великолепният им съвместен живот. Само ако можеха да предвидят какво ги очаква… Само да бяха получили някакво предупреждение…

Отново вдигна глава към портрета и премигна, за да пропъди сълзите. На полицата, вдясно от портрета, стоеше нейният „Оскар“. Като го видя сега, изпита такъв гняв, че едва се въздържа да не запокити проклетата статуетка през прозореца. Защо въобще прие да разговаря с Мередит Кортни, запита се той. Нейните въпроси събуждаха всички болезнени спомени, които се опитваше да зарови през последните десетилетия.

Замисли се за миг, после посегна към телефона на бюрото и набра познатия номер на швейцарските авиолинии в Лос Анжелис. Бе го набирал толкова пъти през годините, че го знаеше наизуст.

— Искам да направя резервация… Да… За първия възможен полет до Лозана. Тази вечер ли? Да, би било чудесно…

— Ще празнуваме довечера — обяви Мередит на Ник, когато той й звънна в службата. — Сутринта разговарях с Чък Уилард и той ми даде зелена светлина за документалния филм за Райън.

— Страхотно, бейби! — поздрави я Ник. — Но не само ти имаш добри новини днес. И двамата имаме какво да отпразнуваме.

— Ооо? — Ник обичал да представя нещата грандиозно, помисли си тя развеселена. — Не ме дръж под напрежение, Холидей. Какви са добрите ти новини?

— Чух ги тази сутрин. „Отражения“ е номиниран за най-добър филм от академията. А твоят любим — за най-добър режисьор — съобщи той.

Мередит усети въодушевлението му дори по телефона.

— Чудесно — зарадва се тя. — Но я си признай: не очакваше ли да бъдеш номиниран?

— Не бях съвсем сигурен — отвърна Ник. — Според мен филмът е достатъчно добър, естествено, но всеки знае, че номинациите са преди всичко холивудска политика и едва след това отразяват качествата на филмите. Припомни си някои от наградените досега.

— Може и да е така, но ти наистина заслужаваш да спечелиш — настоя Мередит. — И не говоря като изкушен критик, между другото и влюбен в режисьора. „Отражения“ е страхотен филм.

— Да се надяваме, че и от академията ще са на същото мнение — подметна Ник привидно безгрижно. — Къде искаш да отидем да празнуваме?

— О, не знам. Какво ще кажеш за онова италианско ресторантче в Глендейл?

— „Анджелино“ ли? — Ник се засмя. — Господи, откога не сме ходили там!

— Прекалено дълго, ако питаш мен. Какво ще кажеш, Ник?

— Не бих пропуснал срещата за нищо на света — увери я той. — Представа нямах, че си толкова сантиментална.

Мередит направи пауза, преди да продължи:

— Знаеш ли… Как приемаш идеята да поканим и Том Райън? И двамата нямаше да имаме какво да празнуваме тази вечер, ако не беше той.

— Щом искаш — промърмори Ник бавно, но без особен ентусиазъм.

— Май идеята не ти допада особено?

— Просто си представях празненство в по-камерен състав.

Мередит се засмя.

— Не се притеснявай. Ще си направим нашето празненство, след като се приберем вкъщи. Давам ти дума — увери го тя. — Какво ще кажеш? Да звънна ли на Том да проверя дали е свободен?

Ник не отговори веднага.

— Добре. Защо не? — прие той накрая. — Стига да не забравиш: когато се приберем вкъщи…

— Невъзможен си, Холидей — пошегува се тя. — Но май няма да се откача от теб. Ще звънна на Том, преди да тръгна от тук следобед.

— Защо не опиташ още сега? — предложи Ник. — Аз и без това трябва да бягам. Днес на снимките цял ден възникват проблеми. Нямах време дори да обядвам.

— Горкичкият — съжали го тя шеговито.

Ник затвори. Тя се поколеба, но реши все пак да набере номера на Том Райън. Звънна няколко пъти, преди той най-после да вдигне.

— Том, Мередит Кортни се обажда.

— Здравей, Мередит — отвърна той със странен глас. — Опасявам се, че ме хващаш в лош момент. Точно излизам…

— Само за секунда — увери го тя. — Тази вечер Ник и аз излизаме да празнуваме. Току-що е разбрал, че „Отражения“ е номиниран за наградата на академията, а аз получих зелена светлина за идеята ми за документален филм. Наистина ще се радваме да дойдеш и ти.

— Няма да мога. — В тона на Райън имаше напрежение, което озадачи Мередит. — Ще пътувам извън града за няколко дни.

— Съжалявам. Съжалявам, че няма да си с нас. Но…

— Хайде да се разберем така: ще ти се обадя, щом се върна. Ако всичко при мен мине добре, ще си поговорим надълго… И ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

— Добре, Том — прие тя, не вярвайки на ушите си. Сериозно ли говореше? Наистина ли бе готов да й каже какво се е случило? — Няма да те задържам. Ще се видим, когато се върнеш.

Последва пауза.

— Да, да… Ще ти се обадя.

Телефонната линия замлъкна.

Мередит дълго гледа в слушалката. Къде ли отива, запита се тя. Защо съдбата на замисления от нея документален филм зависи от изхода на това пътуване?

С кого отиваше да се срещне той?

— С риск да ти прозвучи като клише, готов съм да дам всичко, за да разбера за какво мислиш, прекрасна лейди — подметна Ник шеговито. Усмихна й се, а сините му очи направо затанцуваха. — От няколко минути седиш с поднесена към устата вилица и отнесен поглед.

И Мередит му се усмихна. Лицето й, гъстата й руса коса — сега падаща свободно по раменете, — дори розовата коприна на роклята отразяваха златистите отблясъци от пламъка на свещта.

— Просто си мислех за предишния път, когато бяхме тук — отвърна тя бавно и обходи с очи препълнения ресторант. — Помниш ли?

Той простена престорено и изви очи нагоре.

— Как мога да забравя? Така силно се опитвах да те впечатля през онази вечер, само дето не се изправих на глава.

Мередит се засмя.

— А аз страшно се стараех да не се впечатлявам. — Замълча и погледна към чинията си. — Знаеш ли, истинско чудо е, че се събрахме.

Ник се пресегна и взе ръката й в своята.

— Не знам как точно стана, но съм доволен — увери я той.

Тя го погледна. Сините й очи блестяха от светлината на свещта. Пресегна се и със свободната си ръка хвана неговата.

— И аз — сподели нежно.

— Знам колко ти се искаше Том да е с нас тази вечер — продължи той, — но се радвам, че не е имал възможност. Наистина ми се иска да съм насаме с теб.