— Искаш ли да поговорим?

Все така загледан невиждащо напред, Ник свъси вежди.

— Какъв смисъл има? — попита той отчаяно.

— Сигурно ще ти олекне.

— Съмнявам се.

— Не ме изолирай, Ник — промълви тя нежно. — Вярно е, не бях близка с Том като теб, но и аз държах на него. Разбирам какво изпитваш. Знам през какво минаваш. Искам да ти помогна, ако ми позволиш.

Погали я по косата и се обърна се към нея.

— Извинявай, бейби, не те изолирам. Просто не съм наясно как да изразя с думи чувствата си.

— Ами обясни какво изпитваш — предложи тя.

Той въздъхна дълбоко.

— Когато за пръв път се срещнах с Том, когато започнах да го опознавам, той сподели, че съм връстник на сина му. Винаги бил хранил големи надежди по отношение на Дейвид… Надежди, че и той един ден ще влезе в същия занаят. Затова, предполагам, бяхме така близки: запълвах празнината от смъртта на сина му, а той заемаше мястото на баща ми.

Мередит го погледна.

— Липсва ти, нали? Имам предвид баща ти. Рядко говориш за него.

Ник кимна.

— Да — промълви той. — Май никога не е преставал да ми липсва.

— Що за човек беше?

— Добър човек, работеше прекалено усилено и рядко се връщаше — припомни си той. — А когато си беше вкъщи, постоянно се чувстваше уморен. Но беше добър баща. Винаги намираше време за мен, независимо колко беше уморен…

— Честите му отсъствия са те потискали, нали?

— Да. — Ник свъси вежди. — Разбирах защо е така, но болката не намаляваше. Нуждаех се от него. На едно хлапе му трябват и двамата родители. Ако единият го няма, сякаш нямаш никого. Когато ние имаме деца някой ден, ще се наложи да направим коренни промени в начина си на живот, нали си наясно?

Мередит се изненада от тези думи. За пръв път загатваше истински да се обвърже с нея. Тя нищо не каза, но положи глава на рамото му и го прегърна силно.

В този момент не си представяше бъдеще за себе си, което не включва и него.

В подвижната телевизионна станция номер 9 — една от петнадесетте коли на новинарския екип — оператор и техник чакаха пред сградата на телевизията. Мередит бе при дежурния за указания. Появи се на входа, бързо прекоси паркинга и се качи при тях.

— Ей, Мередит, къде отиваме? — попита техникът, седнал зад волана.

— В северен Холивуд има пожар — гори стар склад, пълен с филмови ленти и костюми. — Мередит се настани на седалката, пъхната между шофьора и цялата натикана в задната част на микробуса техника — видеокамери, монитори, магнетофони, прожектори, за предаване на живо. — Все на мен ще ми се случи! Да отразявам пожар в деня, когато съм си облякла рокля!

Операторът се ухили.

— Откровено казано, изненадан съм да те видя отново хукнала на репортаж. Смятах, че след като те направиха водеща в новинарския екип, няма да се мернеш повече сред нас.

Мередит се засмя.

— Господ да ми е на помощ, ако някога реша да се откажа изцяло от репортажите на живо — рече тя. — Не ми се ще да остана завинаги прикована към бюрото. Как ще съм в крак със събитията навън?

Хвана се за седалката, защото техникът започна да прави сложни маневри из невероятно натовареното движение по магистралата към Санта Моника, сякаш бе на автомобилно състезание.

— Ей, Барни, внимавай! — възнегодува операторът. — Още не съм готов жена ми да прибере застраховката ми живот.

— Кога искаш да пристигнем там — преди или след като изгасят пожара?

— Я ме чуйте вие двамата — обади се Мередит, заслушана в предаване по радиото. От конкуренцията също бяха изпратили хора да отразят събитието. Не се изненада, понеже в склада имаше безценен материал от класически филми на Холивуд. — Държа да ви съобщя, че аз искам да пристигна там цяла, преди да потушат пожара. Ако ще се разправяте, оставете го за на връщане, а?

Барни се засмя.

— Не ни обръщай внимание, Мередит. Ние постоянно си говорим така.

— Наистина — съгласи се операторът. — Помага, когато ни изпратят да отразяваме някое мрачно събитие — например злополуката на Шосе номер 1.

Мередит ровичкаше из голямата си чанта, но при тези думи вдигна глава.

— Злополуката с Том Райън ли?

— Да. Бяхме с Джули Морган, когато извадиха тялото от водата — припомни си операторът. — Той не ти ли беше приятел?

— В известен смисъл — отвърна Мередит. — Исках аз да съм там, но…

— Радвай се, че не си била — прекъсна я той. — Доста неприятно беше. Наложи се буквално да го изрежат от колата.

— Мисията изпълнена! — обяви Барни, удряйки рязко спирачки зад една от колите на пожарната.

Мередит се наведе напред и източи врат, за да види по-добре издигащите се от сградата пламъци. Отвори вратата и слезе. Към небето се вдигаха облаци тъмен дим. Взе дебел бележник и химикалка от чантата и тръгна преди екипа. Започна да си пробива път между пожарните коли и зяпачите. Вече мислеше за репортажа: случилата се трагедия и има ли жертви; вероятността да се наложи да евакуират съседните сгради; потенциалната загуба на работни места заради пожара. От минал опит знаеше, че събирането на основните данни — как, кога и къде е избухнал пожарът — е лесна работа. Ще разпита пожарникарите, полицаите, очевидци. Няма да има проблем: в това отношение.

Двамата от екипа й, повлекли тежката техника, се стараеха да не изостават, докато тя напредваше сред обгорените развалини в търсене на свидетели или работници от склада. Оглеждаше се за хора, готови да се изправят пред камерата и да й дадат необходимата информация, за да отрази случилото се от чисто човешка гледна точка — това именно се бе превърнало в запазена марка на стила й.

Мередит забеляза отворените врати на склада и мигом прецени, че е най-добре да застане на техния фон. Изправи се пред димящия вход, за да представи анонса — темата в едно изречение, което да се излъчи в началото на емисията, и обещанието, че ще последва репортаж от мястото на събитието. Когато застана пред камерата, заработи професионалният й инстинкт. С ясен и висок глас тя обяви:

— Пожар, нанесъл щети за милиони долари, унищожи три десетилетия от историята на Холивуд и остави десет души без работа. Аз съм Мередит Кортни и ще ви предложа подробен репортаж.

Понеже насочиха екипа й към друг обект, Мередит се върна в телевизията със специално изпратен шофьор. Цял следобед монтира заснетия материал — излезе почти тридесет минути. Помагаше й Дан Белами — опитен редактор, който я насочи как да го сведе до три минути, за да бъде излъчен още в бюлетина в пет часа. Мередит харесваше Белами и обичаше да работи с него, защото той бе професионалист от висока класа. Имаха еднакъв усет за редактирането на материала и обикновено оставаше доволна от резултата.

— Страхотно стоиш в кадър — отбеляза Белами, докато гледаше снимките. — Камерата направо те обожава.

Мередит се усмихна, но не отвърна. Не откъсваше очи от монитора. Винаги внимателно преглеждаше по няколко пъти работата си, следеше за грешки, търсеше начини да подобри представянето си. Добре съзнаваше, че голяма част от първоначалния й успех се дължи на онова, което Чък Уилард наричаше „екранно присъствие“. Според него тайната на невероятната й популярност бе пряко свързана с външния й вид. Безброй пъти й бе повтаряй колко е фотогенична — високите скули, светлосините очи и гъстите руси коси привличали всички, особено мъжката част от зрителите. Мередит се радваше, че излиза така добре, но бе твърдо решена да не разчита единствено на физическите си данни. Та тя бе сериозен журналист, а не фотомодел и желаеше не само зрителите, но и колегите й да я приемат сериозно като професионалист. Искаше да изгради славата си с добри репортажи, а не само с хубавото си лице. Все още помнеше неодобрението на някои нейни колежки новинарки, когато Уилард реши да я включи в екипа. Повечето от тях бяха работили по-дълго и имаха по-голям опит. Зад гърба й подмятаха недобронамерени реплики — Чък Уилард я бил издигнал заради външния й вид. Мередит се правеше, че не ги чува, защото бе твърдо решена да им покаже колко грешат.