— Погледнете насам, сър…

— Ще направите ли изявление…

— Само още една снимка, сеньор…

Джордж Прескът, на крачки зад Александър, им направи знак с ръка да ги оставят на мира.

— Без коментар — заяви той твърдо. — Без коментар.

Влязоха в сградата и охраната тутакси зае позиция да попречи на журналистите да влязат. Качиха се с експресния асансьор до офисите на Александър на осемнадесетия етаж. Предстоеше да се проведе специално съвещание с ръководителите на италианските клонове и правителствени представители, бързащи да си измият ръцете от изпадналата във финансово затруднение компания на Манети. Обърна се към Джордж:

— С колко време разполагаме?

— Подранили сме — уведоми го Джордж, след като погледна часовника. — Ще пристигнат след около час.

Александър свъси вежди.

— Ще бъда в кабинета. Извикай ме, когато пристигнат.

— Разбира се.

Угрижен, Джордж проследи как Александър влиза в кабинета и затваря вратата. Откакто узна за самоубийството на Манети, се намираше в странно състояние. Целият свят го обвиняваше за смъртта на италианския автомобилен магнат, макар Александър да нямаше нищо общо с влошените финанси на компанията. Джордж не се съмняваше, че Александър истински съжалява за смъртта на Манети, и сметна за най-добре да го остави насаме. Съзнаваше колко трудно би било да общува с него в този момент.

Седнала пред огледалото, Донатела Манети прикрепваше деликатния дантелен воал върху черната шапка с широка периферия. Чувстваше се като вдървена, сякаш част от нея умря заедно с баща й. Сега, изучавайки отражението си в огледалото, й се струваше, че от там я гледа непозната. Лицето ми е като на стара жена, помисли си тя. Очи, видели прекалено много насилие, устни, забравили какво е усмивка. Определено не е лице на млада жена.

Сети се един библейски израз и започна да си го повтаря: „Око за око… Око за око…“ Но ще й бъде ли това достатъчно някога, запита се тя. Не, изкрещя поразената й душа. Александър ще плати за стореното, татко, закле се тя.

Журналистите превърнаха погребението на Карло Манети в медиен цирк. Като гладни хищници обсадиха Донатела, а тя не се откъсваше от постоянния си компаньон Лука Агрети; вкопчи се в него като изгубило се изплашено дете. Те кръжаха неспирно край нея, снимаха я, заслепяваха я със светкавиците си. Тя се опита да закрие очи, но се оказа безполезно. Най-сетне се обърна гневно към тях, наруга ги и настоя незабавно да я оставят на мира.

— Мислите само за хонорарите си! — изкрещя тя. — Не проявявате никакво съчувствие, никакво състрадание към моята загуба. Баща ми е мъртъв и Александър Киракис е виновен за това! Идете да преследвате него! Щом пресмятате в какъв тираж ще се продадат вестниците ви, ако отпечатате сензация, идете при убиеца на баща ми, защото той е онзи, дето само не постави пистолета до слепоочието му и не дръпна спусъка!

Във всички световни вестници се появиха снимки: бледа и съсипана, Донатела Манети стои над отворения гроб на баща си и хвърля шепа пръст върху ковчега.

Журналисти от всевъзможни издания се впуснаха да правят спекулативни прогнози за действията на младата красива наследница след смъртта на баща й. „Киракис корпорейшън“ в Щатите щеше да поеме „Манети Мотърс“, но тя си оставаше заможна жена, защото баща й се бе погрижил да направи вложения на нейно име, които нямаха нищо общо с компанията му. Никой от репортерите, които следяха погребението, нито фотографите, които изпитаха на гърба си пълната сила на нейния гняв, не бяха в състояние да си представят какво се върти в главата й, докато младият католически свещеник отслужваше на латински церемонията край гроба.

Саутхамптън

Александър се оказа прав, помисли си Мередит, докато го наблюдаваше как отново се готви да нанесе поразяващ удар с топката на терена за поло. Човек трябва да е изцяло посветен на играта, за да бъде от водещите играчи. Мередит се усмихна. Имаше хладен ум и гореща кръв — две предпоставки за поло, които той притежаваше по рождение. През двете години, откакто живееше заедно с Александър, тя научи доста за играта, оказала се сред най-големите му страсти. Вече не помнеше колко пъти бе изпадала в ролята на жена на човек, „обсебен от полото“, докато Александър гледаше безспир записи на стари мачове, наблюдаваше противниците си в действие, внимателно изучаваше конете и индивидуалния им стил на игра, претегляше силните и слабите им места, мислено планираше бъдещата си стратегия. Никога не отиваше на мач, без предварително да разработи план на играта. Знаеше колко добър е отборът му, ала никога не допусна грешката да прояви прекалена самоувереност. Александър играеше за победа и очакваше същото от своите съотборници.

Колко мача бе спечелил през последните две години, запита се Мередит сега. Откакто се ожениха, Александър прекарваше по-малко време в офисите си, отпускаше се по-често, посвещаваше повече часове на терените за поло. Тази година смяташе да играе и в Палм Бийч. Участваше в мачове извън страната единствено когато Мередит можеше да го придружи. Сега течеше втората година от онзи мач, благодарение на който се събраха след проявената от нея ревност и недоверие. Мередит се усмихна. Беше убедена, че не е възможно да го обича повече, отколкото през първата им любовна нощ, но се оказа слаба в прогнозите. Сега чувстваше как любовта им се засилва с всеки изминал ден.

Мачът свърши и трибуните избухнаха в ръкопляскания. Мередит се изправи и отиде при съпруга си. Той вече държеше купата. Целуна го за победата и почти не забеляза фотографите, които запечатваха мига на триумфа му.

— Дано вече са направили достатъчно снимки, та да започнат да пишат и за друго, а не само за бизнесделата ти — засмяно отбеляза Мередит в колата на път към къщата.

Александър се замисли за момент.

— Щеше ли да те притеснява, ако аз стоях зад финансовите проблеми на Манети? — попита той накрая.

Тя го погледна истински смаяна.

— Знам за предателствата и двойните игри в големия бизнес много преди да се запозная с теб. Твоите делови въпроси са твоя работа. Те нямат нищо общо с нас, с чувствата ни един към друг. Ти си мой съпруг. Обичам те и съм до теб, каквото и да се случи.

Усмихна й се и я хвана за ръката. Самоубийството на Манети стана причина да си спомни за друго време от живота си — отдавна не бе мислил за него, но никога нямаше да го забрави. Мередит бе разумна и преди всичко прагматична. Съзнаваше, че бизнесът си е бизнес и няма нищо общо с брака им. Приемаше историята с Манети.

Но какво ли би си помислила за Мариан Хауптман?

— Ясно — Том Райън не желаеше да говори какво се е случило със съпругата му в Йоанина. Но според мен има и още нещо. То именно не ми дава мира — разсъждаваше на глас Мередит, докато се разхождаше с Александър по плажа. — Инцидентът е забулен в особено мълчание. Там са били шепа хора, но дори и да знаят истината, мълчат. Не ме напуска чувството, че или са им платили да си държат устите затворени или са ги заплашили.

Александър се усмихна и я прегърна.

— Ако са им платили да мълчат и ти ги откриеш, просто им предложи по-висока цена — посъветва я той. — Но ако са ги заплашили, както предполагаш, нещата коренно се променят. Трудно би купила някого, който рискува да загуби нещо повече от пари.

Тя го погледна и видя как мекият вечерен бриз роши косата му.

— От личен опит ли говориш?

— Винаги съм смятал, че всеки си има цена — призна той, загледан в осеяното със звезди небе. — Но цената невинаги се изразява в долари.

— Но защо някой ще им плаща, за да мълчат, или ще ги заплашва? — продължаваше да се чуди Мередит. — Какво толкова важно би принудило човек да стигне до там?