— Дори когато Дамян почина ли? — попита Александър рязко.

Киракис го погледна. Винаги ще удари право в целта, помисли си той.

— Това бе най-трудният ни период. Нямаше да го преживея без нея. Любовта ни правеше по-силни, отколкото ако бяхме сами.

— Никога не съм те смятал за идеалист — отбеляза Александър тихо и продължи да събира багажа си.

— И аз никога не съм се смятал за такъв — увери го Киракис, поглеждайки го изпитателно. Усещаше как расте напрежението у Александър. — Не е нужно човек да е идеалист, за да го е грижа за някого, така да знаеш.

Александър не отвърна нищо, а продължи да се занимава с вещите си.

Киракис прецени, че този подход не води към успех.

— Майка ти беше изключителна жена — заяви той. — Силно желаеше да има деца. А знаеше също колко много искам да имам син. Страхувах за нея. Не исках да рискува живота си, както направи, но Мелина беше упорита. Веднъж реши ли нещо, господ да е на помощ на онзи, който й се изпречи на пътя.

— Татко, наистина няма смисъл… — прекъсна го Александър с уморена въздишка.

— Остави ме да довърша — сряза го Киракис. — След толкова неуспешни опити, след загубата на Дамян, почти не вярваше, че ще роди дете… Здраво дете. И тогава се появи ти. Ти, Александър, се оказа светлината в нейния живот. Обичаше те повече, отколкото съм си представял, че е възможно жена да обича детето си. Тя те боготвореше.

— Предпочитам да не говорим за това, ако не възразяваш… Не ми се говори за мама… в момента — промълви Александър сковано.

— Възразявам. Според мен е необходимо, Александър. В момента и двамата се нуждаем от това — настоя Киракис. — Майка ти постоянно се притесняваше за теб. Не й се искаше да си сам, но и съзнаваше, че няма да остане завинаги вкопчена в теб. Примирявахме се с това, защото искаше ти да си щастлив. Не би й било приятно да те види какъвто си в момента…

— По дяволите, знам какво не би искала! — избухна Александър, сграбчи снимка в сребърна рамка от нощното шкафче и я запрати по стената от яд. — Не съм в състояние да преодолея чувствата си, татко! Не съм в състояние да контролирам емоциите си! Просто копнея болката да си отиде.

Неволно изхлипа и Киракис се изправи, за да го прегърне — нещо, което не бе правил, откакто Александър беше дете. И двамата се разхлипаха и заплакаха, докато плачът не се превърна в задушаващи спазми.

Малибу

Ник Холидей, в смокинг, стоеше пред огледалото и ругаеше под нос, докато се опитваше да нагласи папийонката.

— Който е измислил тези проклети маймунски дрехи, трябва да е бил от Инквизицията — мърмореше той недоволно. — Явно са остатък от метод за мъчения през петнадесети век.

Мередит се засмя.

— Оплакваш се така всеки път, когато трябва да облечеш смокинг — напомни тя и прекоси стаята, за да му помогне да нагласи непокорната папийонка. — Според мен изглеждаш страхотно.

Той свъси вежди.

— Чувствам се като оберкелнер в „Чейзънс“.

— Глупости! — Целуна го леко. — Ще изглеждаш внушително, когато стъпиш на сцената да получиш своя „Оскар“.

— Ако го получа — поправи я той.

Погледна го и му се усмихна.

— Не вярвам на ушите си — пошегува се тя. — Наистина си притеснен.

— Не се занасяй. Просто този смокинг…

— Хайде, Холидей, признай си: нервен си заради наградите.

Той се поколеба за миг, след което кимна.

— Да, права си. Притеснявам се. За пръв път съм номиниран. Да спечелиш, когато си номиниран за пръв път… — Сви рамене. — Такива благоприятни залози не се падат дори и Лас Вегас.

Постави ръце върху раменете му.

— Успокой се. Ако членовете на академията имат и капка мозък, ще разпознаят истинския творец.

— Именно от това се опасявам.

— Какво стана с цялата ти самоувереност и оптимизъм? — попита тя. — Къде е онзи Ник Холидей, в когото се влюбих?

— Отиде да обядва — отвърна той мрачно.

— Не ти вярвам нито за миг — заяви тя. — Нали тъкмо ти твърдеше, че да спечелиш „Оскар“ не значи нищо, защото е свързано повече с политиката на Холивуд, от колкото с таланта или постиженията? Не сподели ли, че не ти пука всъщност дали ще спечелиш или не, защото единствено важни са касовите приходи?

— Лъгах те.

— Чуй ме — продължи тя тихо, — дори да не спечелиш, помни, че е голямо постижение даже да те номинират. Колко известни режисьори — а и звезди — в цялата си кариера не са номинирани нито веднъж?

— Просто се стараеш да ми подобриш настроението — отбеляза той с подозрително присвити очи.

— Но не лъжа — настоя тя. — А и ако случайно поради някаква грешка от страна на академията не спечелиш, има и следваща година.

Той се ухили.

— Винаги ще има следваща година.

Тя отново го целуна.

— Прав си. Единствено касовите приходи имат значение, а и двамата сме наясно, че успехът ти там е безспорен.

— Така е — съгласи се той. — За какво да се тревожа? — Прегърна я силно. — Какво щях да правя без теб?

Тя се усмихна.

— Да се надяваме, че никога няма да ни се наложи да разберем.

Той се отдръпна и я погледна изпитателно.

— Споменах ли колко се радвам, че отново си вкъщи?

— Само двадесет-тридесет пъти, но го кажи пак, ако желаеш — отвърна тя шеговито.

Ех, защо не беше винаги така, помисли си тя. Защо да не са щастливи както в началото?

Срещата й с Александър Киракис все още я тормозеше. Не бе сигурна кое я обезпокои повече: начинът, по който Александър се държа, или собствената й реакция към подчертаното му внимание. Сега беше у дома, двамата с Ник преодоляваха проблемите си и най-после Том Райън и документалният филм вече бяха зад гърба й. Прие факта, че може и никога да не получи отговор на въпросите си, че от това няма да излезе материал. Той умря заедно с Том Райън. Трудно й бе да го да забрави, особено когато поглеждаше портрета на Елизабет и Дейвид, но съзнаваше, че без Том филмът никога няма да се получи.

— Знаеш ли какво? — попита Ник, притиснал я силно. — Дори да не спечеля тази вечер, ще го преживея, стига да си до мен.

— Само се опитай да се отървеш! — предизвика го тя.

— За нищо на света! — Погледна надолу. Тя все още не беше облечена. — Май най-добре да сляза да те изчакам долу. Много съм склонен в момента да забравя напълно за церемонията.

— Няма да се бавя — обеща тя.

Ник излезе от стаята, а Мередит отиде до дрешника, извади роклята и внимателно я разгледа. Прекара цял следобед по „Родео драйв“ да търси подходящ тоалет за церемонията и сега беше убедена в точното си попадение — нещо наистина изключително. Най-нашумелият за годината моделиер бе превърнал тъмносиния копринен сатен в творение на изкуството. Прилепваше към тялото й от гърдите до бедрата и само леко се разширяваше от таза до пода. Широк набор покриваше гърдите до лявото й рамо, а провокираща цепка от средата на бедрото разкриваше доста от крака й при ходене. Облече я и обу сребърни обувки с високи токчета. Застана пред огледалото. Остана доволна — никога не бе изглеждала по-добре. Роклята подчертаваше фигурата й. Беше страшно скъпа, но си струваше парите. Тази вечер очите на целия свят щяха да са насочени към тях. Камерата щеше да проследи Ник, докато получава най-голямата награда в кариерата си. Беше убедена, че ще я получи. Чувстваше го в душата си. И тя щеше да е до него, да сподели този миг и затова искаше да изглежда възможно най-добре. Посегна към диамантената огърлица и обици върху тоалетката — подарък от Ник за Коледа. Бяха великолепни, най-изумителните синьо-бели диаманти, които бе виждала, но той настояваше, че бледнеят в сравнение със сиянието в очите й. Усмихна се, докато ги съзерцаваше. Е, скъпа моя, доста се отдалечи от мрачното си обкръжение на човек, произхождащ от средната класа, помисли си тя. Но все още ти предстои да извървиш дълъг път.

Огледа се още веднъж в огледалото. Обичам Ник, помисли си тя. Никоя връзка не е идеална. Всяка двойка си има проблеми. Защо тогава непрекъснато си повтарям…