— Но ти вече си тук — напомни му Киракис. — Ще те събудя, ако… нещо стане.

Александър го погледна.

— А ти, татко? Кога ще си починеш?

— Скоро. — Киракис се отдалечи от бюрото и през френските прозорци погледна към парка. — Хеликоптерът е още тук.

— Казах на пилота да изчака — обясни Александър. — От Ню Йорк тръгнах, без да си взема дори бельо. Ще го пратя в Атина да ми вземе някои неща.

Киракис кимна.

— Хелена ми каза, че си дошъл без никакъв багаж.

— Нямах време. Тръгнах незабавно, щом получих телеграмата ти. — Александър помълча и успя да се усмихне леко. — Виждам, че Хелена все още е непоклатимият основен източник на всякаква информация тук.

— Старите навици трудно се преодоляват, нали? — След кратка пауза Киракис добави: — Положително никой не е отварял дрешниците ти, но ако желаеш друго…

Продължи да говори за обикновени неща, безцелно и без да разсъждава, защото се опасяваше, че ако спре, ако настъпи тишина, ще се замисли и сълзите отново ще избият.

— В самолета на път за Атина, а и по-късно в хеликоптера — подхвана Александър, — си мислих за всички приятни мигове, прекарани тук, за щастливите ми спомени. Най-спокойните дни от живота ми са свързани с острова.

Киракис се усмихна — и той се върна назад в годините:

— И аз се сещам за по-щастливи времена. Когато беше дете, човек трудно успяваше да те контролира. Двете жени, които те обожаваха, постоянно се застъпваха за теб. Помня как майка ти и Хелена винаги съумяваха да ме спрат да ти налагам строги наказания. Още не съм сигурен коя от двете има по-голяма вина за глезенето ти.

— Определено знаеха как да угаждат на едно дете, нали? — съгласи се Александър и се усмихна.

Киракис се засмя за пръв път, откакто Александър пристигна.

— Помня, когато счупи античната ваза, дето я бях купил за майка ти в Рим. Не се съмнявах, че е било случайно, и нямах никакво намерение да те наказвам, но майка ти не искаше да допусне никакъв риск. Настояваше, че тя я е счупила. Готова бе да направи всичко, за да не те накажа.

— Май си прав. — За миг Александър се загледа в лицето на баща си и си даде сметка, че за пръв път от много години двамата са заедно, без да се хващат гуша за гуша; за пръв път, откакто напусна острова, за да заживее в Щатите, седяха един до друг, отдадени на спомени. До този момент Александър не бе съзнавал колко много му липсва това. — Мама никога не е била моят истински възпитател — завърши той, припомняйки си неизчерпаемото й търпение към него.

Киракис поклати глава.

— Не, не беше. — Разплака се и този път остави сълзите да текат свободно. Не се притесняваше да плаче в присъствието на сина си. — Нямам представа какво ще правя, когато нея я няма — сподели той. — Сякаш целият ми живот, смисълът на съществуването ми е изтръгнат от мен. След петдесет години брачен живот просто не знам какво ще правя без нея.

В този момент Александър бе готов да подаде ръка на баща си. Искаше да го увери, че всичко ще бъде наред, двамата ще бъдат рамо до рамо. Искаше най-после да хвърли мост през пропастта помежду им, но както винаги го спря невидимата стена, която ги делеше от толкова много години, наскоро укрепена от нелепата постъпка на една объркана млада жена в някаква хотелска стая в Женева. Александър се запита дали нещата между него и баща му щяха да се оправят някога. Преди бяха изключително близки. Преследваха общи цели, движеха ги еднакво силни амбиции. Чувстваха се обвързани помежду си чрез общите си мечти — да превърнат „Киракис корпорейшън“ в най-големия международен конгломерат. Майка му твърдеше, че баща му никога няма да го остави без наследство. Александър съвсем не беше толкова сигурен.

Пое си дълбоко въздух, протегна ръка и докосна нежно баща си по рамото.

— Сега и двамата, татко, трябва да сме много силни — каза той тихо. — Длъжни сме да опитаме заради мама.

Киракис погледна сина си в очите и кимна бавно. Не по-малко от него желаеше да подаде ръка, но през последните няколко месеца ги сполетяха толкова много събития, толкова неща помежду им се бяха объркали. Въпреки всичко, което ги разделяше, Киракис обаче разбра, че е достатъчно само да погледне сина си, да зърне болката в тъмните му очи, за да разбере, че не е сам в ада, който ги връхлетя.

Мелина Киракис издъхна кротко в съня си, точно преди зората на следващия ден. В този момент Константин седеше при нея, продължаваше да я държи за ръка и й говореше, сякаш тя би го чула и би разбрала какво й казва. Той неизменно признаваше как никога не е споделяла дълбоката и искрена вяра на съпругата си, ала откакто бе влязъл в стаята й четири часа по-рано, всъщност мълчаливо се молеше да се случи чудо. Молеше се животът на Мелина да бъде пощаден още веднъж. Ако Бог съществува, мислеше си той, наблюдавайки я как постепенно се отдалечава от него. Той едва ли би се вслушал в молитвите на такива като мен. И както се молеше, нещо в съзнанието му подсказа, че всъщност си губи времето. Вече бе прекалено късно.

— Такава е Божията воля, Константин — заключи Караманлис и закри с чаршафа бледото й безжизнено лице. — През последните няколко седмици сърцето й постоянно замираше. Отказваше да работи. Неизбежно щеше да спре. Прекалено увредено беше.

Киракис кимна.

— Колкото и отдавна да живея с това… толкова много години… откривам, че не съм готов — сподели той.

Караманлис кимна.

— Според мен ние никога не сме подготвени за смъртта, независимо откога сме предупредени за нейното приближаване — рече лекарят. — Самата Мелина вероятно е била по-примирена с нея, отколкото ние.

Киракис го погледна.

— Наистина ли мислиш така?

— Да — отвърна Караманлис без никакво колебание. — Смятам, че ти успя да направиш в това отношение повече за нея, отколкото аз.

Киракис го изгледа озадачено.

— Как?

— Аз се потрудих да облекча болката й, да й създам известен физически уют. Но ти, приятелю, й даде нещо, което тя желаеше от доста време — отвърна Караманлис. — Точно преди Мелина да загуби съзнание, докато ти беше с Александър, ние си поговорихме. Сподели, че е готова да напусне този свят без страх, защото най-после си й обещал да поправиш едно зло, сторено толкова отдавна.

Киракис се напрегна.

— Каза ли ти какво точно има предвид? — попита той предпазливо.

— Не, но май се досещам за какво става дума. — Караманлис прибра инструментите си в черната лекарска чанта. — Не е тайна, че от известно време се тревожеше за теб… и за Александър.

Киракис кимна.

— Да, точно така — промълви той бавно. — Така беше. — Киракис застана пред френските прозорци и се загледа към морето. — Бях готов да й обещая всичко, за да успокоя душата й — обади се той след време. — Но дали ще съумея да изпълня това обещание?

— Нищо друго няма да й донесе по-голямо удовлетворение. Не е нужно да ти го напомням, нали? — попита лекарят.

Киракис се извърна с лице към него.

— Как стана всичко? — попита той. — Защо се случи толкова внезапно? Привидно се справяше успешно. Дори Александър е забелязал колко добре изглежда…

— Трудно е да се каже — прекъсна го Караманлис. — Вероятно някои хора ще разправят, че Мелина е знаела. Съзнавала е колко малко време й остава и е събрала всичките си сили, за да направи тези последни три месеца най-добри и за трима ви — пътуването й до Ню Йорк например, за да бъдете заедно по Коледа, въпреки изричната ми забрана да предприема дълги пътувания.

— Пътуването се е оказало прекалено натоварващо за състоянието й, така ли? — попита Киракис.

— Възможно е.

— Предпочитам да не го споменаваш пред Александър — заяви Киракис решително. — Той и без това се обвинява, че е причинил прекалено голям емоционален стрес на Мелина.

Караманлис кимна и попита:

— Някога да съм му казвал нещо, което не сте желаели той да знае?

Киракис поклати глава.

— Не, не си и съм ти дълбоко благодарен — отвърна той тихо.