— А, говориш за заплахата му да те остави без наследство.

— Знаеш за това? — попита той смаяно.

Тя успя леко да се усмихне.

— Баща ти никога не е крил нищо от мен, макар понякога да се е опитвал.

— Знам, че си чула какво стана…

— Само отчасти. Младата жена е посегнала на живота си, защото е смятала, че я отблъскваш… Александър, невинаги съм одобрявала как се справяш с личните си дела, но избрах за мое правило никога да не ти преча.

— И никога не си го правила — увери я Александър. — Татко се намесваше достатъчно и заради двама ви.

— Баща ти е убеден, че е действал изцяло в твоя полза и в интерес на корпорацията — опита се да го оправдае Мелина. — Иска само в бъдеще да проявяваш повече разум. Винаги е възлагал огромни надежди на теб. Като единствен негов наследник си изправен пред отговорността да опазиш традицията.

— Традицията — повтори Александър бавно. — Доколкото си спомням, традицията винаги е била изключително важна и за теб.

— За мен е важно щастието ти — уточни тя. — Според моето усещане начинът на живот, който си избрал, не те прави щастлив.

— Явно ме познаваш прекалено добре — промърмори той.

— Повярвай на думите ми, Александър, защото познавам баща ти толкова добре, колкото самият той се познава, а вероятно и по-добре — продължи тя. — Беше ти сърдит… Направо бесен. Ако медиите бяха надушили за авантюрата ти с младата швейцарка, щяха да вдигнат ужасен шум.

Такава публичност ще се отрази зле както на корпорацията, така и лично на теб. Чувствал се е длъжен да предприеме нещо, за да ти покаже, че това не бива да се повтаря, но всъщност баща ти не би те оставил без наследство. Никога не е успявал да ти се сърди дълго. Просто така се държи: изригва като вулкан, освобождава се от гнева си и му минава бързо. Винаги е бил такъв. Ще видиш.

— Не съм толкова убеден — отвърна той и поклати глава. — Нямаше те там, мамо. Не го видя. Аз за пръв път го видях такъв.

— А ти не беше тук, когато получи съобщението от неговите хора в Женева. Направо го изби на физическо насилие. Горката Хелена, уплаши се, че в библиотеката вилнее унищожителен ураган. Но както вече ти казах — изпуска парата и всичко приключва.

— Дано да си права — промълви Александър. — Не ми е приятно отношенията ми с татко да са така обтегнати.

— Александър… — Протегна ръка и го погали по бузата. — Искам да запомниш завинаги — а в бъдеще може да дойде време, когато ще изпиташ съмнения, — че винаги съм те обичала повече от живота си. Никога не бих направила съзнателно нещо, с което да те нараня.

— Знам.

— Знаеш го сега, сине, но ако някой ден не си така сигурен в любовта ми към теб, в любовта на баща ти към теб, спомни си това, което ти казвам сега. Ние и двамата бихме умрели за теб.

— Знам, мамо — увери я той.

Майка му очевидно бе разстроена.

— Запомни: ти си чудото, за което винаги съм се молила, Алекси. Ти беше идеалното здраво дете, каквото лекарите твърдяха, че никога няма да имам. Ти изпълни живота ми със смисъл в момент, когато почти се бях отказала.

Караманлис се появи на прага.

— Александър, време е да излезеш — заяви той решително. — Майка ти се нуждае от почивка.

Александър го погледна и отново се обърна към Мелина.

— Трябва да вървя, мамо. Ще дойда пак по-късно.

Тя кимна.

— Не се бави много — помоли го с изненадващо отпаднал глас.

Той се наведе, целуна я нежно по бузата и излезе от спалнята.

Константин Киракис нервно се разхождаше из библиотеката. През последния час изпуши половин дузина от своите египетски цигари. Обичната му Мелина — неговата съпруга, най-добрата му приятелка — умираше и той с нищо не можеше да го предотврати. Никога през живота си не се бе чувствал толкова безпомощен. За този мъж, привикнал винаги да управлява, да контролира всяка ситуация, такова чувство бе непознато. Ужасно неприемливо беше просто да седи и да гледа как тя си отива със съзнанието, че смъртта й е неизбежна.

— Татко?

Сепнат, Киракис се обърна и видя Александър, застанал на прага. Приличаше на човек, преживял физическо насилие. Киракис махна на сина си да влезе. Александър затвори вратата, прекоси мълчаливо помещението и потъна в креслото до масивното бюро на баща си. Поклати тъжно глава, но остана смълчан.

— Видя ли вече майка си? — попита Киракис.

Александър кимна.

— Все още не вярвам, че това наистина се случва — отбеляза той. — Последния път, когато я видях — Господи, беше само преди няколко месеца, по Коледа! — изглеждаше толкова добре. Направо чудесно! Как е възможно?

Киракис поклати глава.

— И на мен ми е трудно да повярвам — призна той. — През последните няколко месеца, откакто се върнахме от Ню Йорк, тя се справяше отлично. По-добре, отколкото я бях виждал напоследък. — Облегна се в единия ъгъл на бюрото. — Но после, преди няколко дни… — Сви рамене. — Все още не съм напълно сигурен какво стана. Нито пък защо.

Александър вдигна поглед към него.

— Преди няколко дни? — попита той. — Това се е случило преди няколко дни? Защо изчака толкова, преди да ми се обадиш?

— Никой не смяташе, че има повод за тревога… първоначално. — Баща му угаси гневно цигарата. — Чувстваше се леко неразположена, това бе всичко. Виждал съм я, когато е била и по-зле, затова не се притесних. Оплакваше се, че е уморена повече от обикновено, но иначе изглеждаше добре. До тази сутрин, когато изпратих телеграмата, самият аз нямах представа колко е сериозен проблемът. Тогава повиках и Перикъл.

— Караманлис знае ли какво да прави? — попита Александър. — Не я е отписал, нали?

Погледна баща си въпросително. Киракис поклати глава.

— Не, Александър, не е възможно — отвърна той убедено. — Перикъл никога не би я отписал, както ти се изрази. Прави възможното според силите си да я задържи при нас.

— Мама е решила, че всичко е в ръцете на Бога — сподели Александър, припомнил си разговора с нея.

Киракис се усмихна тъжно.

— О, да — въздъхна дълбоко той. — Вярата на майка ти винаги е била силна. Непоклатима. Цял живот ми е било трудно да споделям вярата й.

Александър поклати глава, за да изрази мълчаливо колко добре го разбира.

— И за мен е трудно, особено сега — съгласи се той мрачно. — Но в този момент бих казал и направил всичко, за да е щастлива. Обещах й, че поне ще опитам. За нея това изглежда много важно.

Киракис кимна.

— И аз се чувствам точно така — сподели той. Замисли се какво обеща на Мелина точно преди да дойде Александър. Обещание, което нямаше представа дали ще изпълни въпреки дадената дума. — Готов съм да направя всичко, за да са спокойни последните й часове.

Известно време Александър остана мълчалив.

— Смятах, че съм подготвен за това — обади се той след време. — Откакто се помня, знам за болестта й и си въобразявах, че съм готов за деня…

Поклати глава, неспособен да продължи.

— И аз — призна Киракис тъжно.

Александър се облегна и здраво стисна клепачи. Чувстваше се изтощен. Едва сега усети ефекта от часовата разлика, комбиниран с емоционалния стрес. Опасяваше се, че всеки момент ще се срине. Киракис го изгледа изпитателно и за пръв път си даде сметка как се отразяват на сина му разликата във времето и пропътуваното разстояние — и физически, и психически.

— Отдалече идваш, Александър — отбеляза той тихо. — Защо не се опиташ да поспиш?

Синът решително тръсна глава.

— Изтощен съм, но няма да спя — отвърна той. — Не сега.

— Знам какво изпитваш. — Александър не бе го чувал от години да му говори с такова разбиране. — Но сега сме безсилни да направим каквото и да било за майка ти. Остава ни само да чакаме… и да се надяваме. Тя спи. Няма да се събуди до сутринта, предполагам.

— Възможно е въобще да не се събуди — отбеляза Александър мрачно. — Не, татко, ще си наложа да остана буден. Необходимо е. Трябва да съм тук, ако тя ме повика.