Гласът й изневери.

— Не, Мелина. Не бива да се предаваш — отсече той твърдо.

— Безсмислено е да се боря срещу неизбежното — възрази тя.

Той само поклати глава, защото не смееше да се довери на гласа си.

— Александър… тук ли е вече? — попита тя.

— На път е — отвърна Киракис, опитвайки да се справи с напиращите сълзи. — Скоро ще пристигне, предполагам.

— Добре. — Помълча малко. — Толкова искам да остана будна и да го дочакам.

— Не се бори със съня. Нужна ти е почивка, за да съхраниш силите си — промълви той нежно и приглади гъстите й руси коси назад.

— Трябва да видя Александър — настоя тя.

— Ще го видиш, разбира се — обеща Киракис. — Ще бъде тук, когато се събудиш…

— Ако се събудя — поправи го тя. — Не… Трябва да остана будна, докато той пристигне.

— Аз ще те събудя.

— Коста, сега искам да ми обещаеш нещо. — Гласът й потреперваше. — Помири се с Александър. Желая го не по-малко от теб. Така е… Но не съм убедена дали и двамата полагате истинско усилие — отбеляза тя. — И ти, и той сте упорити мъже. Склонни да оставиш глупавата си гордост настрана, ако искаш да възстановиш отношенията си с него. — Затвори за миг очи, дишаше трудно. — Моят Коста… Само ти си способен да ми помогнеш да напусна този свят в мир.

— Как? — изненада се той. — Готов съм да направя всичко…

— Поправи сторените грешки — едва прошепна тя. В очите й се четеше непоколебима настойчивост. — Сложи край на лъжите, на тайните. Помири се най-после. И с Александър, и със себе си.

Киракис се поколеба за миг. Обърна се към Перикъл Караманлис, който току-що бе влязъл в стаята, поклати глава и отново погледна към Мелина.

— Да, matia mou — промълви той нежно. — Права си. Време е да оставим миналото зад гърба си — веднъж завинаги.

Щом хеликоптерът кацна на моравата пред вилата, Александър отвори вратата и скочи, без да дочака пилотът да изключи двигателите. Хукна към главния вход. Хелена, сега вече икономка, го чакаше във фоайето.

— Слава богу, че пристигна, Александрос! — прошепна тя и го прегърна нежно. — Тя пита за теб.

— Страшно бързах да дойда. — Очите му се стрелнаха към горната площадка на стълбището, където се появи Перикъл Караманлис, току-що излязъл от стаята на майка му.

— Тя още…

— Още е жива… но е почти накрая — увери го Хелена и избърса сълза от окото си. — Много е слаба. Животът й виси на косъм. Каза, че очаква единствено теб.

Александър кимна.

— Искам да я видя веднага — обяви той, докато лекарят слизаше по стълбите.

Караманлис поклати глава.

— Не сега — обяви той твърдо. — Тя спи и ще продължи да спи през следващите няколко часа.

Александър се втренчи в него ожесточено.

— Имаш ли представа от колко далеч идвам, за да я видя, преди да…

Млъкна. Нямаше сили да продължи. Думите заседнаха в гърлото му.

— Отлично си давам сметка какво разстояние си пропътувал — отвърна лекарят търпеливо, — но в момента, както обясних, тя спи. Няма да разбере, че си при нея.

— Въпреки това искам да я видя… Макар и за няколко минути — упорстваше Александър.

Лекарят се колебаеше.

— Добре — склони накрая. — Но наистина за няколко минути. И не се опитвай да я събудиш. Много е отпаднала. Единственото, което мога да направя за нея от тук нататък, е да я облекча донякъде. И не възнамерявам да се откажа.

Александър въздъхна дълбоко.

— Разбирам — промълви той. — Няма да остана дълго, но трябва да я видя.

Хелена го хвана за ръката точно когато тръгваше по стълбата.

— Баща ти те чака в библиотеката, Александрос.

Александър кимна.

— Кажи му, че ще отида при него веднага след като видя мама — помоли той.

— Добре. — Тя помълча. — Радвам се, че си дойде вкъщи. Само ми се ще причината, която те връща при нас, да беше друга.

— И на мен, Хелена…

Извърна се и с бавни, но решителни крачки тръгна нагоре по стълбите. Ясно съзнаваше, че колкото и да се бе подготвял за това, никога няма да бъде достатъчно твърд да приеме смъртта на майка си. Никога.

Влезе в спалнята. Медицинска сестра в бяла престилка следеше показанията на апаратите. Погледна Александър неодобрително.

— Не е редно да влизате тук. Тя е под въздействието на успокоително. Доктор Караманлис не би одобрил…

— Доктор Караманлис знае, че съм тук — увери я Александър. — Пропътувах голямо разстояние, за да дойда при майка си, и искам да прекарам няколко минути насаме с нея.

— Не смятам, че е редно…

На прага се появи Перикъл Караманлис.

— Всичко е наред, Пенелопа — обади се той. — Синът на госпожата няма да стои дълго. Нали, Александър?

Александър го изгледа убийствено.

Караманлис и сестрата излязоха. Александър взе стол и седна до леглото. Майка му спеше. Изглеждаше съвсем спокойна. Ако човек не знаеше, едва ли би повярвал, че е толкова близо до смъртта. Но когато се вгледа по-внимателно, забеляза колко блед, почти тебеширен е цветът на кожата й. Очевидно бе отслабнала извънредно много. Лицето й бе изпито, особено около очите, бузите й бяха хлътнали. Обикновено заоблените й скули сега стърчаха и й придаваха почти мъртвешки вид. Александър, който не помнеше дори като дете да е плакал, сега с мъка задържаше сълзите си. Взе ръката й. Беше студена. Студът на смъртта вече идва, помисли си той.

Мелина отвори очи и му се усмихна.

— Александър — прошепна тя, — страхувах се, че няма да пристигнеш навреме.

— Дойдох възможно най-бързо, мамо — увери я той тихо.

— Така се радвам, че си тук. Не можех да се примиря с мисълта да напусна този свят, без да те видя още веднъж, без да се сбогувам.

Александър премигна, за да възпре сълзите си.

— Моля те, мамо, не говори така… — започна той с разтреперан глас.

— Не ми остава много време на този свят, сине — изрече тя. — Приеми този факт, както аз вече го приех. Такава е Божията воля.

Мургавото му лице потъмня от гняв.

— Ако наистина има Бог, защо постъпва така? — разпали се той. — Защо допуска това да се случи?

— Всички неща се случват поради някаква причина, Александър — промълви тя немощно. — Не е наша работа да оспорваме Божията воля.

— Не… Не го приемам — отсече той напрегнато и поклати глава. — Съжалявам, мамо, но не споделям твоята вяра. Не и сега… Особено сега.

— Трябва да вярваш, Александър. Винаги пази вярата си — настоя тя. — Това ще те направи силен. Ще ти помогне да оцелееш, да продължаваш напред, независимо колко е труден животът ти понякога. Всичко се случва поради някаква причина, макар невинаги да сме в състояние да я разберем и да я усетим навреме.

Александър я погледна: беше така спокойна и непоклатима във вярата си, че го обзе горчивина, която не успя да скрие. Вяра… Как да повярва в Господ, който се готви да отнеме любимата му майка? Не си представяше, че ще остави живота си, съдбата си в ръцете на Всевишния, в чието съществуване винаги се бе съмнявал. Как е възможно майка му — а и който и да е друг — да очаква от него да вярва, особено сега, запита се той. Поклати глава колебливо.

— Ще опитам — обеща той. Беше готов да стори всичко, само и само да я направи щастлива. — Не гарантирам нищо, но заради теб ще опитам.

Мелина му се усмихна.

— Казвала ли съм ти колко се гордея с теб?

Постара се да отвърне на усмивката й.

— Много пъти, мамо.

— Винаги си бил силен. Сега разчитам на теб да се погрижиш за баща си, да му помогнеш да преодолее кризата. Няма да се справи сам.

Александър с усилие се усмихна.

— Татко е доста по-силен, отколкото смяташ — подхвърли той привидно ведро.

— Възможно е, но след толкова много години ще му е трудно да е отново сам — добави Мелина загрижено. — Ще има нужда от теб… повече от всякога.

Александър поклати глава.

— Не. Според мен аз съм последният човек, към кого то татко би се обърнал.

Мелина го изгледа изненадано — отначало не разбра какво точно й казва.