— Дванадесет милиарда — отвърна Джордж.

Александър кимна.

— Дванадесет милиарда — повтори той бавно, а тъмните му очи наблюдаваха групата в очакване на реакция. — Беше почти двойно повече, струва ми се, от печалбата ни предходната година, нали?

Джордж кимна. Александър се усмихна.

— Много от другите компании, занимаващи се с корабен превоз на стоки, направиха подобни удари на пазара, но вложиха приходите в разширяване на флотилиите си — припомни той. — Нашите съветници — предполага се, че са експерти в тази сфера, — предложиха да последваме примера им, но вместо това ние решихме да вложим парите си директно в петрол. Баща ми имаше предчувствие, че бумът с транспорта ще се окаже еднократен щастлив удар. Както помните, оказа се прав. Същата година ембаргото върху арабския петрол доведе до една от най-сериозните икономически депресии, сполетявали света от 30-те години насам. Транспортните компании, инвестирали в разширение на флотилиите си, започнаха да губят катастрофално. За много от тях последствията се оказаха пагубни. Ние имахме късмет и нашите загуби бяха минимални, но само благодарение на далновидността на баща ми да вложи пари в други пазари. — За миг се загледа замислено във впечатляващата панорама към деловата част на Манхатън. — Сега предлагам подобен ход, но невероятно по-голям по мащаб. Твърдо съм убеден, че бъдещето на „Киракис“ е в разширяването, в разнообразието на дейности: недвижими имоти, електроника, фармацевтика, комуникации… Разнообразие е ключовата дума, господа. Ключ не само за оцеляването, но и за превръщането на „Киракис“ в най-големия международен конгломерат в света. Имам усещането, че… — Млъкна, понеже секретарката му влезе и поиска да говори с него. Извърна се към нея с гневен поглед. — Казах в никакъв случай да не ме безпокоят, нали?

— Да, сър, но току-що пристигна тази телеграма за вас. Мисля, че е най-добре да я прочетете… — подхвана тя плахо.

— Не можеше ли да изчака още час? — сряза я раздразнено.

Тя поклати глава.

— Спешно е.

Той замълча за миг, изгледа я гневно, но й направи знак да се приближи.

— Дано наистина е важно — изсумтя, поемайки телеграмата.

— Важно е — с тих тон го увери тя.

Докато четеше, изражението му стана тревожно.

— Кога пристигна? — почти шепнешком попита той.

— Преди пет минути.

Той пое дълбоко въздух.

— Обади се да докарат колата. Свържи се с Удхил по телефона. Кажи му да чака на летище „Кенеди“. Да направи всичко необходимо, за да имаме разрешение за излитане щом пристигна. — Тя понечи да тръгне, но той я спря. — Искам в Атина да ме чака хеликоптер. И уреди благосклонно отношение на летище „Елиникон“. Нямам време за разправии с митница.

— Да, сър.

Той се обърна към висшите ръководители.

— Налага се да ме извините. Незабавно трябва да замина за Гърция.

Гледаха го смаяно как стремително излиза от съвещателната зала.

Джордж го догони в кабинета му, когато вече си обличаше палтото.

— Да не би да си загуби ума, Александър? — попита Джордж. — Председателят на „Донован асошиейтс“ ще пристигне днес следобед, за да се видите лично. Забрави ли?

— Нищо не съм забравил — сряза го Александър. — Просто ти ще се погрижиш за нещата в мое отсъствие.

— Не мога! — Джордж прокара пръсти през гъстата си руса коса. — По тази сделка работим вече шест месеца. Защо не отложиш пътуването за утре? Двадесет и четири часа едва ли са от толкова голямо значение…

Александър го погледна право в очите.

— Майка ми умира — изрече тихо.

Извърна се и бързо напусна кабинета, без да погледне назад.

Самолетът набираше скорост по пистата, за да излетя. Облегнал глава на седалката, Александър силно стисна очи. Все още му бе трудно да повярва, че това наистина се случва. Майка му умираше. В телеграмата баща му съобщаваше, че едва ли ще изкара нощта.

Струваше му се просто невероятно. Когато дойде по Коледа в Ню Йорк, тя изглеждаше чудесно; много по-добре, отколкото през предходните месеци. Наистина бе малко изморена, но беше обяснимо: седемдесет и една години не са лека възраст, а и отдавна имаше проблеми със сърцето. На фона на общото й състояние се справяше отлично и опроверга мрачните лекарски прогнози. Вероятно затова той и баща му се довериха на измамното чувство за сигурност.

Тя го бе повикала. Колко пъти го бе молила да се върне вкъщи, да прекарва повече време със семейството си, запита се той. А и колко пъти й обещаваше, че ще се прибере, но делови ангажименти го възпрепятстваха? И колко пъти отлагаше пътуването, защо бе в обятията на страстта с поредното си любовно завоевание?

Толкова често я бе подвеждал; не биваше да допусне това сега. В никакъв случай.

В този момент пилотът излезе от кабината — бе включил автопилота. Александър вдигна поглед.

— Кога ще кацнем в Атина? — попита той.

Удхил пристъпи напред.

— Чакат ни в един и петнадесет сутринта атинско време. — Седна срещу Александър. — Дотук имаме страхотен късмет. Нямах никакви проблеми да получа незабавно разрешение за излитане от „Кенеди“. Просто не ми се вярваше. Метеорологичните условия са отлични и не очаквам никакви изненади.

— Разбирам — промърмори Александър разсеяно.

— Всичко е по мед и масло — продължи Удхил.

— А след като се приземим? — поинтересува се Александър. — Всичко ли е уредено?

— Всичко е уредено — увери го пилотът. — Някой от командната кула ще ви посрещне на летището. Ще минете леко през всички митнически формалности. Вече ви чака хеликоптер до острова.

Александър кимна.

— Значи не би трябвало да има никакво закъснение.

— Не вярвам. — Удхил се изправи. — Желаете ли да се погрижа за нещо друго?

Александър не отвърна. Взираше се през прозореца към Атлантическия океан. Пилотът беше убеден, че мислите на работодателя му са на хиляди километри далеч.

— Нещо друго, сър? — попита той отново.

Александър извърна рязко глава.

— Какво? О, не… Това е всичко.

Удхил кимна.

— Да, сър.

После тръгна към пилотската кабина.

— Удхил?

Пилотът се извърна.

— Да, сър?

— Май забравих да ти благодаря — обади се Александър тихо. — Трогнат съм от всичко, което си свършил.

Удхил се усмихна.

— Просто си гледам работата, сър.

Александър не отвърна. Дори не забеляза, че Удхил се е върнал в пилотската кабина. Мислите му витаеха в друго време, на друго място.

През прозореца на самолета видя осветените руини на Пантеона на върха на Акропола. Самолетът започна да се снижава към летище „Елиникон“ и той се възхити от гледката, така впечатляваща от въздуха. Приземиха се. Отново се запита дали ще пристигне навреме, или вече е закъснял.

Представител на летището посрещна Александър, за да го преведе през митницата.

— Чакат ви много репортери, господин Киракис — съобщи той задъхано, докато крачеха по пистата. — Ще се наложи да ви преведа през друг изход.

— И как са разбрали? — попита Александър троснато.

— Нямам представа, сър — бързо и почти виновно отвърна мъжът. — Строго ограничен брой наши служители знаеха за часа на пристигането ви, а и те бяха информирани само защото се налагаше. Бях напълно уверен, че ще избегнем това.

— Надявах се. — В тона на Александър се долавяше презрение. — Очевидно на някой от доверените ви лица не бива да се разчита да си държи езика зад зъбите.

Влязоха в основния терминал и тръгнаха през препълнената с хора зала, внимателно наблюдавана от трима охранители. Ниският оплешивяващ мъж трудно догонваше широките бързи крачки на Александър. Молеше се от тук нататък всичко да е наред. Знаеше колко силно Александър Киракис ненавижда да чака, каквато и да е причината. В момента най-много от всичко на света желаеше да преведе Киракис през митницата и да го качи на очакващия го хеликоптер възможно по-бързо.