— Не ми пробутвай подобни глупости за медицинската етика! — сряза го Александър. — Хич не ме интересуват свещените клетви…

— Сигурно, но като лекар аз съм обвързан с тази етика — напомни Караманлис. — Баща ти недвусмислено настояваше нито ти, нито някой друг да узнае какво е състоянието му.

— Имах това право — упорстваше Александър. — Негов син съм. Само аз бях останал от семейството му.

— Убеждавах го да ти каже — направи опит да се защити лекарят. — Обясних му, че не е редно да го премълчава, че и без това криеше доста неща от теб…

Изведнъж млъкна.

Тъмните очи на Александър се присвиха подозрително.

— Преди да почине, докато бях при него в болницата в Ню Йорк, татко спомена нещо подобно. Било време да се сложи край на тайните и лъжите. Ти знаеш какво е имал предвид, нали?

Пристъпи крачка напред.

Нервността на Караманлис беше очевидна.

— Не. Знам само, че винаги е желал да ти спести ненужни притеснения. Затова и не споделяше някои неща, като болестта например — обясни той с леко потреперващ глас. — По същия начин се държеше и с майка ти, неизменно се стараеше да я защити, или поне така изглеждаше. Мелина добре го познаваше… Не се подвеждаше лесно…

— Според мен лъжеш — прекъсна го Александър безцеремонно. — Знаеш повече, отколкото си готов да ми кажеш.

— Абсурд! — Към предишното притеснение в тона на лекаря вече се долавяше и гняв. — Познаваш Константин Киракис по-добре от всички. Трябва да ти е пределно ясно, че той никога не се доверяваше на когото и да било.

Александър рязко се извърна.

— Всичко това е безсмислено — обяви той. — Не ти вярвам. Никога няма да ми кажеш онова, което искам да знам. С идването си тук си губиш времето, а и моето. Искам да си идеш. Незабавно.

— Аз… — Караманлис млъкна — схвана колко е безполезно да настоява. Тръгна, но на вратата се спря. Отвори уста да каже нещо, отказа се, обърна се и излезе от стаята.

Александър удари силно по стената с юмрук. Изглежда не се справи както трябва. Лекарят отказа да говори, но със сигурност знаеше нещо.

Какво ли криеше Караманлис?

През май Александър се върна в Ню Йорк. Следващата година и половина се посвети изцяло на целта си да разшири и укрепи корпорацията. Лично се запозна с всеки аспект на тази дейност. Подробно проучи компаниите, които желаеше да присъедини. Непрекъснато пътуваше. Прекара няколко седмици в автомобилен завод в Германия; наблюдаваше и разпитваше и ръководителите, и работниците на поточната линия. Посещаваше рекламна агенция в Лондон, за да научи как текат кампаниите, как се оповестяват управленските решения пред широката публика. Запозна се с работата на голяма авиокомпания в Париж, за да разбере как се ръководи този бизнес и какви недостатъци има в мерките за безопасност по летищата. В Монреал посети компютърна компания. В Рим — производител на фармацевтични изделия. В Япония — телевизионна мрежа.

— Образовам се повече, отколкото в Харвард — сподели той пред Джордж Прескът.

При необходимост от съвет винаги се обръщаше към специалисти. Ако попаднеше на въпрос, чийто отговор не знае, не се срамуваше да вдигне телефона и да попита някого. Не бе необичайно да се появи ненадейно при адвокатите на корпорацията или в ранните сутрешни часове да изненада президент на голяма манхатънска банка, за да обсъдят евентуално сливане, да зададе въпроси относно финансирането или данъците. Ако се нуждаеше от техническа информация, търсеше известен специалист в съответната област. Проучваше въпросите задълбочено, интересуваше се и от най-малките подробности. И помнеше отговорите.

Веднъж Джордж му подхвърли, че се опитва да стане специалист по всичко.

— Не е необходимо, Александър. Винаги можеш да си наемеш експерти.

Александър само се изсмя.

— Каква доверчива душа си, приятелю! Смяташ ли дори за миг, че ще поверя на други важни дела, без да съм наясно какво точно става в собствената ми корпорация? Само глупак би постъпил така, когато има толкова много да губи. Ще наема, естествено, специалисти, но е редно да имам познания, за да съм наясно какво точно правят.

Джордж го изгледа изпитателно.

— Какво всъщност желаеш, Александър? — попита той накрая.

— Всичко. Искам да притежавам света — бе простичкият отговор.

Джордж се засмя.

— Ако някой знаеше как да постигне това… — подхвана той.

Александър се усмихна.

— Прояви търпение, приятел. Ще ти покажа как става.

— Малко по-наляво — посочи Мередит на работника, който се мъчеше да закачи портрета на Елизабет. — Да, така. Отлично!

— Слава богу! — отдъхна си мъжът и слезе от стълбата. — Нужен ли съм ви за нещо друго, госпожице Кортни?

Тя поклати глава.

— Не, благодаря. Това е всичко.

— Винаги на вашите услуги. — Сгъна стълбата и спря, за да погледне портрета. — Била е истинска красавица.

Мередит кимна.

— Така е.

— Гледах последния й филм — сподели мъжът и отнесе стълбата до вратата. — Беше страхотна. Жалко, че почина.

— Наистина — съгласи се Мередит и му отвори вратата. — Отново благодаря за помощта.

— Няма защо — отвърна той и махна за довиждане.

Като затвори вратата след него, тя се обърна и се огледа. Моето убежище, помисли си доволна. Истински дом — най-после!

Първият й апартамент, който пренае от колежка от Ай Би Ес, се намираше в долната част на Ийст сайт и се оказа прекалено малък. Представляваше студио в привична жилищна сграда, но кухничката бе колкото пощенска марка — така я описваше пред колегите си, — а в банята едва успяваше да се обърне. Обеща си, още докато разопаковаше багажа, да се премести веднага щом открие онова, което я устройва. Преди месец Кейси Риналди, друга колежка от Ай Би Ес, й спомена за свободен апартамент в нейната сграда на Седемдесет и първа улица и Уест енд авеню. Кейси я свърза с управителя на сградата и Мередит подписа договора в деня, в който видя апартамента.

Седмици наред работеше през свободното си време, за да го превърне в желаното от нея кътче. Сега вече приключи и бе напълно доволна от резултата. Апартаментът беше просторен, модерен и обзаведен в подчертано женски стил. Във всекидневната, решена в нюанси на бледосиньо и бяло, имаше диван и кресла — меки и удобни. За спалнята избра розово и бледомораво. Втората спалня превърна в кабинет и го обзаведе с два шкафа за книги и бюро с плъзгащ се плот, което откри в антикварен магазин.

Сега наистина имам чувство за дом, помисли си тя и погледна портрета на Елизабет и Дейвид. Несъзнателно напъха ръце в джобовете на сивите си вълнени панталони. Откакто бе напуснала Калифорния, мечтаеше за място, което да нарече свой дом, и най-после го намери. Но ще заличи ли той празнотата в душата ми, запита се тя. Все още изпитваше болка от раздялата с Ник. Горчивината, която усети при последната им среща, бе така силна, както и през онази сутрин в Малибу. Обеща си това никога повече да не се случва. Никой мъж нямаше да я нарани като Ник, защото никой нямаше да получи този шанс. Няма да позволи на никого да се доближи толкова до нея.

Имаше работата си и това трябваше да й стигне.

В студен сив следобед в средата на декември Мередит наблюдаваше от прозореца в кабинета си на деветия етаж на сградата, където се помещаваше Ай Би Ес, движението по Петдесет и втора улица долу. Мъж в костюм на Дядо Коледа стоеше на оживения ъгъл и раздаваше лакомства на струпалите се около него деца. Мередит се усмихна. Обожаваше Коледа в Ню Йорк. Тук празничната атмосфера се различаваше съществено от онази на Западния бряг. Спазваха се повече традиции, имаше сняг… Напомняха й за някогашните коледи у дома…

Върна се при бюрото. На стената зад гърба й висяха поставени в рамки отзиви от вестници, в които я споменаваха или цитираха, корици на списания, в които се разказваше за нея — това бяха резултатите от успеха й като съавтор на „Светът във фокус“. Погледна ги, сякаш ги виждаше за пръв път. „Ню Йорк таймс“, „Нюзуик“, „ТВ гайд“, „Мис“, „Уоркинг уоман“… Беше се превърнала в една от изявените, ако не и най-изявената новинарка в Ай Би Ес. В дни, когато се чувстваше добре, това я изпълваше с гордост; в дни, когато не се чувстваше така добре, й носеше утеха. Беше успяла.