— Едва ли ще има по-добър момент, синьор — възрази първият инженер. — Имате финансови затруднения, нали. Тази кола ще ви измъкне от тях.

Манети свъси вежди. Финансови затруднения бе меко казано.

— Ще помисля — повтори той. — Ще ви се обадя след около седмица.

Карло Манети никога нямаше да признае, но с всяка фибра на тялото си усещаше, че оцеляването на компанията му, собственото му оцеляване, зависят от успеха на този нов модел.

Само да успее да намери парите, за да го свали от чертожната дъска и да го покаже в изложбените салони…

Ню Йорк

Водата бе топла и уханна, а огромната мраморна вана преливаше от мехурчета. Мередит се облегна върху рамото на Александър и с наслада отпи от изстуденото „Дом Периньон“. Това, реши тя, вероятно е най-приятният начин да се отпуснеш след изтощителен ден. Поднесе чашата към устните му.

— Още шампанско, скъпи? — попита тя.

Той поклати глава.

— Пих достатъчно за тази вечер — отвърна тихо.

— Нещо ти е повече от достатъчно, но не съм сигурна, че е шампанското — отбеляза тя и го погледна загрижено. — Искаш ли да поговорим какво точно те тормози?

— Днес беше дълъг ден, matia mou. Дълъг и изключително труден — сподели той. — Без големи кризи, но с купища дребни проблеми, които възникват едновременно. И сякаш това не ми стига, та един от моите хора в Рим ми се обади по повод Карло Манети. Компанията му е изправена пред сериозни проблеми, а италианската преса не го оставя на мира и вини мен за положението му. Така съм бил замислил да му отнема компанията. — Усмихваше се уморено. — Иронично е. Карло и аз сме съперници от доста години. В едни други времена вероятно щях да прибегна до коварен план, за да получа контрол над компанията му — по-скоро да се докажа, не заради друго. Но това… За пръв път го чух днес.

— Карло Манети — повтори Мередит бавно и изведнъж се сети. — Богатият италиански авто магнат със сексапилната дъщеря като ученичка, която си пада по тебе.

— Падаше — поправи я Александър.

— Кое те кара да смяташ, че те е забравила? — попита Мередит шеговито. — Не беше кой знае колко отдавна.

Смехът на Александър не бе особено весел.

— Повярвай ми, скъпа, единственото, което Дона Манети изпитва към мен в момента, е дълбока омраза — увери я той. — Никога няма да забравя как ме изгледа онзи път, когато я изпратих до вкъщи след епизода в ресторанта. Ако ме питаш, беше готова да ме убие. Така се стараеше да бъде прелъстителка, а аз се държах към нея като към дете, каквото си е.

— Това още не означава, че не те желае, любов моя — обясни Мередит с разбиране и го погали по бузата. — Колкото и да ти се сърдех заради нея, никога не съм преставала да те желая.

— А в момента? — попита той тихо.

Очите им се срещнаха.

— В момента ли? Желая те повече от всякога — отвърна тя искрено.

Той се усмихна, взе чашата от ръката й и я постави встрани. После я прегърна и жадно я целуна. Тя се облегна върху стената на ваната, почувствала се в безопасност в обятията му, докато той разпалваше пламъка на страстта й. Телата им се сляха. Александър я погледна. Лицето й беше без грим, а дългата й коса лепнеше по главата и шията. Гледката напълно го опияни.

Дори в този момент тя бе най-красивата жена, която бе виждал.

Макар преди женитбата Мередит да се радваше на известна лична слава, тя бързо откри колко се е променил социалният й статус, откакто стана госпожа Александър Киракис. В най-добрите магазини на Манхатън преди й оказваха специално отношение, даваха й най-добрите маси в ресторантите — но само ако имаше резервация. Дрехите й от модни дизайнери бяха безплатни, ако ги носеше по време на предаванията си. А сега хората сами идваха при нея. Дизайнери от Ню Йорк, Париж и Рим изпадаха в екстаз, когато тя проявяваше интерес към техен модел. Уреждаха проби в часове, удобни за нея. Някои от тях изработиха тоалети специално за нея. Желаеше ли нещо от някой по-престижен магазин в Манхатън, беше достатъчно секретарката й да звънне, за да й донесат въпросния артикул в Олимпик тауър. Когато пътуваха с Александър, във всеки хотел, където отсядаха, тя получаваше внимание, равно на оказаното нему. Александър се наслаждаваше да я глези. Поне веднъж месечно агент на някои от първокласните бижутерски магазини в града пристигаше в апартамента с голяма колекция пръстени, гривни, огърлици и обици и бе достатъчно Мередит само да се възхити от нещо, за да го притежава. Разполагаше с повече бижута, отколкото би могла да носи; дрешник с кожени палта и друг — с размерите на предишната й спалня, — пълен с дрехи, обувки и аксесоари.

Но както Александър отбеляза веднъж, с привилегиите дойде и напрежението. През годината, откакто се омъжи за Александър, тя откри, че често го защитава пред хора от международните бизнес среди, които гледаха на него като на безскрупулен партньор, а на бизнес маниерите му — като на неетични. Опитваше се да е дипломатична всеки път, когато някой го нападаше заради предполагаемото му участие в делата на Манети в Рим. На всички критики отговаряше, че е лична работа на съпруга й как да ръководи делата на „Киракис корпорейшън“. Тя не го съветва как да преговаря, а той не й казва как да води предаването си.

Колкото и да бе странно, даде си сметка Мередит, седнала пред тоалетката в спалнята им, никой никога обаче не споменаваше някоя от бившите му любовници. Нито пък подмятаха пред Александър за връзката й с Ник Холидей навремето. Остави четката за коса и погледна замислено портрета на Елизабет и Дейвид, който висеше в спалнята. Питаше се дали да не го премести отново, този път в някоя от гостните, където Александър едва ли ще го вижда така често. Той видимо се чувстваше неудобно. Отначало сякаш бе заинтригуван, но думата „объркан“ като че ли изразяваше по-добре състоянието му. Да не би Елизабет да му напомня за някоя от тъмните страстни жени от миналото, чудеше се тя. Съмняваше се дали някога щеше да узнае. Той категорично отказваше да го коментира.

Цюрих

Огромното разрастване на дейността на „Киракис корпорейшън“ в Швейцария принуждаваше Александър да търси финансова помощ от външни източници. Наложи се да уреди среща с шестима членове на швейцарски банков консорциум, за да обсъди плановете си и да ги убеди — както се надяваше — да подкрепят проектите му. Макар че срещата бе уговорена преди седмици и Мередит възнамеряваше да пътува с него, служебни задължения я принудиха да промени плановете си в последната минута. Александър отлетя сам за Цюрих с надеждата да си осигури необходимите заеми и да се върне възможно по-бързо в Ню Йорк, но без да е сигурен, че ще постигне и двете без компромис.

Първоначалният замисъл беше срещата да се състои в неговите офиси на „Рамищрасе“, но Александър се погрижи да не е там, когато банкерите пристигнат. Възнамеряваше да закъснее. Спомни си един мъдър съвет от баща си: „Не им давай възможност да видят колко го желаеш, Александър. Те са като пирани. Надушват кръвта ти, страха.“ Прецени, че десетминутно закъснение ще го охарактеризира като отговорен, но не безкрайно нетърпелив, затова изчака точно толкова, преди да се яви в офиса. Тези хора са ми необходими, повтори си той, докато се качваше сам с асансьора, но не бива да им позволя да разберат това.

Влезе в заседателната зала, спря за миг, плъзна поглед и видя недоволните изражения на петимата мъже вътре. Извини се за закъснението.

— Говорих по телефона с мой сътрудник в Истанбул — обясни той. — Вие, естествено, сте в течение, че правя проучвания за нефт в морето на Ява.

Всички кимнаха.

— Защо поискахте да се срещнете с нас, господин Киракис? — попита един от мъжете и така огласи общото любопитство.

Александър се усмихна непринудено.

— Според мен трябва да сте наясно.