— Готова ли си да се изправиш лице в лице с глутницата? — попита той, докато се спускаха заедно по стълбичката.

— Да се изправя лице в лице с тях ли? — засмя се Мередит. — Забрави ли, че съм една от тях.

— Не и този път, любов моя — напомни й той. — Днес си тяхна плячка.

— Сигурно, но след толкова време, прекарано от другата страна на микрофона, знам как да се справя с тях — отвърна тя уверено.

Посрещна ги официален представител на летището и се извини за неудобството, което журналистите създават. Съпроводи ги до друга част на летището — там бързо минаха през митническите формалности — и после ги заведоха до паркираната лимузина, заобиколени от малък взвод бодигардове. Миг преди колата да потегли, журналистите ги догониха, заобиколиха автомобила и затрудниха изтеглянето им. Докато бавно си пробиваха път през тълпата, проблясващите светкавици на фотоапаратите заслепиха Мередит. Журналистите крещяха въпроси, викаха имената им, настояваха за изявление и снимка. Тя се премести по-близо до Александър, който я прегърна, за да я предпази. Той не откликна на молбите им за изявление и остана непреклонен. Най-сетне колата задмина тълпата и се насочи към изхода.

— От къде ли са разбрали? — ядосваше се Александър. — Само двама души знаеха за намерението ни и бяха предупредени да мълчат. Вероятно твоят продуцент…

Мередит се усмихна уморено.

— Не, Харв не би го направил — увери го тя. — Но ще се изненадаш с какви източници разполага добрият репортер. — Отпусна глава на рамото му. — Хотелски служители, сервитьори, дочули част от разговор по време на вечеря, продавачи в магазини…

— Или стара циганка врачка от Сен Тропе?

Беше средата на декември. В студената сива сутрин почти нищо не се виждаше през високите от пода до тавана прозорци в кабинета на Александър в Световния търговски център, но той не го забелязваше. Дори сега, три месеца след като се върна от меден месец, още не насмогваше да се справи с натрупалата се писмена работа по време на отсъствието му. Всеки ден се срещаше с Джордж — обсъждаха докладите, договорите, евентуално разрастване на корпорацията. Докато го нямаше, Джордж се бе справил чудесно.

— В бъдеще ще работим много по-плътно заедно — довери му Александър. — С облекчение виждам, че като се измъкна за малко, оставям корпорацията в добри ръце. Да ти призная, ще ми се от време на време да се покриваме с Мередит и никой да не ни безпокои по делови въпроси.

Джордж се ухили.

— Следващия път обаче ме предупреди навреме, става ли? Веднага щом замина, се сблъсках с някои проблеми. Ако се взреш по-внимателно, ще забележиш няколко сребърни нишки сред златните.

Прокара ръка през пясъчнорусите си коси. Александър се засмя.

— Давам ти дума: никакви внезапни женитби повече!

Джордж запали цигара.

— Мередит е в командировка, нали? — попита той и дръпна от цигарата.

— За няколко дни. — Александър свъси вежди и докато говореше, завъртя разсеяно платинената халка на пръста си. — За втори път, откакто се върнахме. Иска да вземе някакво важно интервю. — Стана и заобиколи бюрото, за да се приближи отново до прозорците, но не забеляза мъглата навън. — Видя ли новия брой на списание „Пийпъл“?

Лицето на Джордж засия.

— Статията за младоженците ли? — Ухили се. — Много е ласкава. Мередит май успя да промени имиджа ти повече, отколкото бяха очакванията и на двама ни.

Александър се усмихна.

— Когато се ожених за нея, най-малко мислех за промяната на имиджа — призна той и погледна снимката на съпругата си в сребърната рамка върху бюрото.

— Сигурно, но дори да беше предварително планирано, едва ли щеше да е по-успешно — обърна му внимание Джордж. — Кралската двойка на Манхатън — нали така ви наричат сега? Императорът и прекрасната му съпруга. Откакто се оженихте, за вас писаха шест от основните издания. Публиката е във възторг. Забравила е всичко за миналото ти. Страшно им допада романтиката; гледат на теб и Мередит като на любовната двойка на десетилетието. Направо съвременна приказка.

Александър поклати глава, но продължаваше да се усмихва.

— Защо ли не те направих вицепрезидент и директор на отдел „Връзки с обществеността“?

— Приемаш го пренебрежително, но съпругата ти е истинска ценност, Александър. Изключително важна. Възползвай се от това — посъветва го Джордж.

— Да се възползвам? — повтори Александър леко развеселен. — Точно това правя.

— Разбираш какво имам предвид — настоя Джордж. — Излизайте по-често сред хора, посещавайте всички благотворителни балове, които така старателно избягваше в миналото. Не пропускайте нито едно важно място.

Александър се засмя.

— Определено не възразявам да показвам съпругата си — отвърна той непринудено, — но както самият ти вече каза: сватбата подобри имиджа ми. Защо да си правя труда…

— Защото по-важните клечки от международната делова общност продължават да гледат на теб като на неблагонадежден, безскрупулен, студенокръвен негодник — отговори Джордж честно. — Страхуват се от теб.

Александър се обърна да го погледне. По лицето му сияеше усмивка.

— Това ме устройва — съобщи той очевидно доволен. — Нека оставим нещата такива.

Рим

Карло Манети се тревожеше. Съдбата, някога така благосклонна към него, сега му бе обърнала гръб. Напоследък бизнесът не вървеше; всъщност не можеше да е по-зле. Продажбите на тъй популярните доскоро спортни коли на Манети бяха спаднали драстично. Пресата направо заяви черно на бяло, че Манети е загубил дарбата си да превръща всичко в злато като „цар Мидас“. Повечето хора считаха твърдението за пресилено, но самият Манети бе склонен да се съгласи.

Наложи се да предприеме крайни мерки. Затвори заводите за монтаж на колите във Верона, Флоренция и Неапол и остави хиляди италианци без работа. Намали производството — и персонала — в останалите заводи в Рим и Милано и направи съкращения дори в управителния съвет на компанията. С течение на времето, вместо да се подобрява, положението продължи да се влошава и Карло Манети започна да се чувства като осъден, който чака да го качат на електрическия стол. Продължаваше обаче да поддържа фасадата си. Заставаше усмихнат пред банкерите си, макар че дълговете му към тях се увеличаваха с всеки изминал ден, — защото съзнаваше колко е важно да излъчва оптимизъм за бъдещето на затъналата в проблеми компания. Публично пред репортерите твърдеше, че затрудненията му са само временни, нищо „повече“. Обаче пиеше прекалено много и спеше малко. За дни се състаряваше с години. Държеше се раздразнително и нетърпеливо. Дъщеря му, която го познаваше по-добре от всеки, се разтревожи, но при всеки опит да поговори с него той веднага я срязваше.

Последното му пътуване до Милано му вдъхна надежда за икономическото възстановяване на „Манети моторс“. Автомобилните му инженери — най-добрите в Европа — бяха сътворили нова спортна кола, за която предричаха, че ще надмине дори ползвалата се с невероятен успех „Ринегато“ и по продажби, и по популярност. Както и самият Манети трябваше да признае, тя беше великолепно возило с невероятно привлекателен дизайн. Манети се изпълни с ентусиазъм, но и се тревожеше на глас, че производството й ще бъде скъпо и следователно самата кола щеше да излезе с висока цена на пазара.

— Разбира се, синьор Манети — съгласи се един от младите инженери, — но предвижданията са тя да се превърне в емблема за хора с определен статус. Като ферарито или ролс-ройса. Всеки, който се мисли за велик, ще иска да я притежава.

— Сигурно — съгласи се Манети бавно, — но същевременно това ще изисква големи капиталовложения от моя страна, нали?

— Естествено, щом произвеждате автомобил от подобен клас, синьор — посочи другият инженер разумно. — Но ще си изплати вложението, убедени сме.

— Ще помисля — обеща Манети. — Сега не е най-подходящият момент, както и вие си давате сметка, но ще го обмисля.