— Ще останем в Монтелимар, докато вятърът утихне — каза той на Мередит. — Тук има великолепен замък превърнат в хотел „Император“. Само четиридесет стаи. Много уютен и уединен. Ще отседнем там.

— Често ли се случват такива неща? — попита Мередит, все още замаяна от силния вятър.

— По-често, отколкото жителите на долината биха искали — отвърна той. — Разправят, че когато мистралът вилнее, жителите по долината на Рона беснеят.

Мередит продължаваше да се впечатлява колко спокойно и непринудено Александър се разбираше с всеки, с когото контактуваше. Сега го наблюдаваше как безгрижно бъбри на безупречния си френски с хотелиера мосю Роже Льотре и очарователната му съпруга и остана с впечатлението, че са приятели от дълги години.

— Отсядал съм тук много пъти — обясни Александър, докато ги отвеждаха към стаята. — Мосю Льотре има удивителния талант да предразполага всички гости да се чувстват уютно, сякаш са у дома си. Дадоха ми стаята, където обикновено отсядам. Номер петнадесет. Дъщерята на мосю Льотре — красивата млада жена на рецепцията — май ме смята за суеверен, защото винаги искам тази стая.

Мередит спря за миг да се възхити на старинните прозорци с витражи.

— Накъдето и да погледна, виждам все картини от живота на Наполеон — изкоментира тя. — По прозорците, портретите по стените…

Александър се засмя.

— Хотелът е кръстен на него. Императорът е отсядал тук четири пъти — все в тази стая — с четири различни любовници.

Влязоха в стаята; той даде щедър бакшиш на пиколото и затвори вратата.

— А ти? — шеговито попита Мередит. — Колко любовници си водил тук?

— Само теб, matia mou. — Взе я в прегръдките си. — Преди винаги съм идвал сам. С изключение на веднъж…

— И кой беше с теб тогава?

— Майка ми — отвърна той ухилен. — Беше по време на първото ми пътуване из южна Франция, когато бях на четиринадесет.

— Обзалагам се, че дори тогава си очаровал всички госпожици — предположи тя и го целуна по носа.

— Бях по-скоро стеснителен недодялан младеж.

Тя го целуна отново — този път по устните.

— Много ми е трудно да го повярвам.

— Хммм… Значи репутацията ми е далеч по-лоша, отколкото си давам сметка — промърмори той.

Прегърна я силно и я погледна с дяволит блясък в тъмните очи.

— Е, защо не престанеш да се съпротивляваш и не покажеш, че репутацията ти наистина е заслужена? — подразни го тя.

Той се усмихна многозначително.

— Не се сещам какво друго бих направил с по-голямо удоволствие.

Мистралът продължи три дни, като през последните два и валя проливно. Докато изчакваха бурята да премине, Александър и Мередит не излязоха от хотелската стая. Когато огладняваха, а това не се случваше често, искаха да им сервират в стаята. На четвъртата сутрин дъждът спря и вятърът се укроти значително. Когато Мередит се събуди, Александър — вече облечен — стоеше до прозореца и наблюдаваше изгрева.

— Спря ли? — попита Мередит, седна в леглото и притегли чаршафа, за да се покрие.

Тръсна глава, за да отметне коси от лицето си.

Той кимна и се обърна към нея:

— Добре е да тръгнем рано. Пътят до Париж е дълъг.

Тя се усмихна и протегна ръце към него.

— Изглеждаш разочарован.

Александър прекоси стаята и седна на леглото.

— Не бих се оплакал, ако бе продължило още няколко дни. — Целуна я нежно. — Принудителното ни затворничество тук ми допадна.

Очите й се впиха в неговите.

— И на мен — призна тя тихо. — Но и двамата знаем, че не може да продължава вечно, скъпи.

Той се насили да се усмихне.

— Както винаги си права, мила. И въпреки това не ми е лесно да се разделя с идиличния ни живот тук.

— Животът ни винаги ще бъде идилия, стига да сме заедно — обеща тя. — А колкото до романтичните бягства, които така майсторски уреждаш, разполагаме с време до края на живота си да ги реализираме.

— За пръв път дойдох тук, когато бях на дванадесет — разказваше Александър на Мередит, докато се разхождаха по брега на Сена във вечерния здрач. — Майка ми беше болна и не й позволяваха да пътува сама. При всяко желание да пътешества баща ми винаги я съпровождаше. После пораснах и започнах да го замествам, ако имаше неотменими ангажименти. — Спряха да се възхитят на изключително красивия мост Александър — най-впечатляващия от мостовете над Сена; насладиха се и на гледката към Гран и Пти Пале срещу Инвалидите. — Мама обичаше всичко във Франция — продължи Александър. — Предаде тази своя обич и на мен. От всички градове, които съм посещавал по света, Париж остава моят любим град.

Спря за миг, бръкна в джоба си и извади монета, която хвърли във водата. Мередит го погледна въпросително, но си замълча.

— Старите навици трудно се забравят — подметна той непринудено. — Така правехме с мама — също като туристите, които винаги хвърлят монета във Фонтана Ди Треви в Рим. Та тогава, при първото ми идване тук, тя ми каза, че ако хвърля монета в Сена и си пожелая нещо, то непременно ще се сбъдне. Никога не й споделих, че не вярвам. Просто го правех, за да й доставя удоволствие. Продължавам да го правя по навик и защото — поради някаква налудничава причина — ми създава усещането, че съм по-близо до духа й.

— Що за човек беше тя, Александър? — попита Мередит, доловила желанието му да говори за майка си.

— В много отношения приличаше на теб — отвърна той с тъжна усмивка. — Силна, енергична, решителна. Беше невероятна жена — красива и женствена, — но и изключително смела. Въпреки състоянието си водеше пълноценен щастлив живот. Мама беше от оцеляващите. Никога не бе имала собствена професия — дъщерите на аристократите трябва само да са красиви и културни, — но когато по време на войната баща ми я оставил в Ню Йорк, за да постъпи в Кралския гръцки флот, именно тя ръководила корпорацията от Ню Йорк, взимала главните решения и му докладвала при всяка възможност. Доста сериозно постижение за жена без никакъв опит в бизнеса, освен ако човек не приеме, че да си госпожа Константин Киракис си е работа само по себе си.

— Разбирам — промълви Мередит бавно. — Майка ти е била богатото момиче, оженило се за бедното момче, и двамата живели щастливо и честито до края на живота си.

Александър кимна. Облегнат на парапета, той замислено гледаше водата.

— В началото семействата на мама и на татко сякаш били от различни планети. Нейното се родеело с почти всички кралски особи в Европа. Притежавали огромно наследство. Мама имала прислужнички за всичко. Дори я обличали, ако пожелаела. Татко бил съвсем друго нещо.

Син на пристанищен хамалин, тринадесето дете в семейството, израснал по доковете на Пирея. Никога нямали достатъчно пари и храна, та да стигне за всички. Съществуванието им било постоянна битка за оцеляване. Когато децата се бият за последната трохичка, нещо става с тях. Това е начин на живот, който или пречупва духа на човек, или го бута да се стреми нагоре. Татко се оказал боец. Искал да получи повече и го направил.

— Като теб — отбеляза Мередит.

Александър я погледна и се усмихна.

— Моите битки в миналото бяха от друго естество — уточни той непринудено. — Никога не съм водил битка за оцеляване, макар на моменти да ми се е струвало, че се боря за живота си.

Тя го прегърна.

— Никога няма да те оставя да се бориш сам, скъпи — увери го Мередит. — Винаги ще бъда до теб, през цялото време.

Той я притегли още по-плътно към себе си.

— Ти си онова, което винаги ми е било нужно…

— Но вече съм до теб — прошепна тя.

Още преди самолетът на корпорацията да кацне на „Кенеди“, новината за тайната женитба на Александър Киракис и Мередит Кортни бе стигнала до медиите. Репортери и фотографи, струпали се при портата, очакваха нетърпеливо завръщането на младоженците от медения месец. Но Александър отдавна си бе изработил шесто чувство да долавя присъствието на папараците — преди още да ги бе зърнал, знаеше, че ще ги причакат на слизане от самолета.