— Къде? — попита тя.

Погледна я, преди да отговори.

— В Лозана.

Административният директор на клиниката се учуди искрено от внезапния интерес на Александър да види Елизабет Райън. Гръцкият милиардер Константин Киракис плащаше, наистина, разходите от постъпването й през 1953 година и беше правил значителни дарения на клиниката през годините, но младият Киракис никога не бе проявявал желание за среща с госпожа Райън; дори не бе питал за нея. Администраторът се чудеше каква ли е причината за този обрат.

Сега, лице в лице с младия грък, любопитството му растеше. Александър Киракис обясни, че доскоро изобщо не е знаел за съществуването на дамата. Прояви непресторена загриженост към нея и увери администратора, че фондация „Киракис“ и в бъдеще ще посреща изцяло разходите й. При това настоя да й се осигурява най-доброто, разбира се, без оглед на цената.

— Вече разговарях с лекаря. Обеща, че мога да видя госпожа Райън — уведоми го Александър.

— Естествено. Говорили сте с доктор Гудрон. Той ви очаква. — Наведе се напред и натисна бутона на интеркома. — Соланж, намерете доктор Гудрон и го поканете да дойде в кабинета ми.

— Oui, monsieuor.5

— Mersi.6

Обърна се отново към Александър.

— Доктор Гудрон ще се появи всеки момент, господин Киракис. Желаете ли кафе?

Доктор Анри Гудрон, нисък набит мъж на около петдесет и пет, плешив и видимо весел човек, приличаше по-скоро на банкер или търговец на диаманти, отколкото на високоуважаван психиатър, какъвто беше. За разлика от административния директор, който се чувстваше неловко, лекарят бе откровен и спокоен в присъствието на Александър.

— Току-що бях постъпил в клиниката, когато приехме госпожа Райън — разказваше той, докато крачеха по дългия коридор. — Беше през есента на 1953 година.

— И оттогава няма никакво подобрение, така ли? — поиска да узнае Александър. — Може ли да попитам защо?

— Естествено, че можете да попитате, но не е лесно да се отговори. Психиатрията, мосю, за разлика от другите клонове на медицината, не е точна наука. Ако човек счупи крак, наместват костта и я държат в гипс, докато заздравее; ако заболее от рак, лекарят обмисля терапия. При психиатрите обаче… — Пое си дълбоко въздух. — За жалост не можеш да излекуваш съзнание, до което нямаш достъп.

— Опасявам се, че не ви разбирам, докторе — призна Александър. — Какъв точно е проблемът на госпожа Райън?

— В емоционално отношение се свежда до едно: не е в състояние да се справи със смъртта на сина си — обясни психиатърът. — Мозъкът е забележителен и сложен орган. На практика е невъзможно да се предвиди как ще реагира на необичаен стрес или шок, ако предпочитате.

Понякога единственото приемливо решение е да изключи болката и да отрече действителността.

— Как възприемате терапията с опиати? — осведоми се Александър.

— Терапия с опиати ли? — Неодобрението на лекаря беше очевидно. — Обмислял съм го много пъти. Един нов тип психиатри, особено в Америка, смятат, че всички — или повечето — емоционални разстройства са на химическа основа. Третират депресиите с антидепресанти, възбудата — с успокоителни. Когато нищо друго не даде резултат, прибягват до електрошокова терапия — обикновено така я наричат. Не ме разбирайте погрешно. Не твърдя, че тези методи не са ефективни. Напротив. Понякога се постигат изумителни резултати. Но винаги съм смятал, че да се третират емоционални разстройства с опиати или електрошокови вълни, без да се опиташ да определиш причината, е прекалено опростяване на нещата.

— Значи ли това, че не сте пробвали опиати или шокова терапия при госпожа Райън? — продължи да разпитва Александър.

— Опитал съм всичко, мосю — отвърна лекарят високомерно.

— И не сте в състояние да й помогнете?

— За жалост не. — Доктор Гудрон свъси вежди. — Както вече споменах, когато съзнанието предпочита да изключи реалността, до него не може да се достигне. Ще се отвори само ако то реши. За съжаление в нейния случай успяваме единствено да й създадем максимално удобство и до края на дните й да я пазим от външния свят, където биха я сметнали за малоумна. И да се молим за нея.

— Значи не правите повече опити да й помогнете?

— Нищо подобно! Никога не бих се отказал. Но аз съм психиатър и човек, който вярва в логиката. Същевременно съм реалист. Не вярвам тя някога да се оправи. Тридесет и три години са страшно дълъг период.

— Един господин е идвал да я посещава, нали? Грък.

— О, да. Бил е тук много пъти. Отлично разбираше проблемите й, затова не му отказвах свиждания — припомни си Гудрон. — По едно време дори смятах, че ще е в състояние да й помогне.

Значи Караманлис все пак не го беше излъгал, отчете за себе си Ачександър поразен.

— А идвали ли са други посетители?

— Само съпругът й. Много внимаваше никой никога да не разбере къде се намира тя, нито какво е състоянието й. Мосю Райън силно обичаше жена си. Не се съмнявам в това. Избра да я доведе тук, защото предпочиташе тя да живее в уединение, вместо да я върне в Щатите, където щеше да бъде безпомощна мишена за медиите. — Доктор Гудрон направи пауза и се замисли. — Трудно му беше, но идваше веднъж месечно, точен като часовник, и носеше скъпи подаръци. Оставаше няколко дни и винаги му бе трудно да се раздели с нея. Върху мосю Райън тежеше товарът да живее и със загубата на сина си, и със състоянието на съпругата си. Но дори след като стана жертва на алкохола, продължи да я посещава всеки месец до самата си кончина през 1980 година.

— Загинал е при автомобилна катастрофа, доколкото знам — подметна Александър.

— Да, точно така.

Александър погледна лекаря изпитателно.

— Искам да я видя.

Лекарят сви рамене.

— Щом настоявате. Но ви предупреждавам: тя едва ли ще осъзнае, че сте там.

— Няма значение. Аз ще знам — отвърна Александър напористо.

Александър не бе подготвен за прилива от емоции, които го заляха още при първото му влизане в стаята на Елизабет Райън. Тя беше най-красивата жена, която бе виждал някога. Наближаваше шестдесет, но лесно би минала за тридесет и пет годишна. Сякаш времето бе спряло за нея. По забележителното й овално лице нямаше бръчки и изглеждаше младолико; гъстите коси бяха блестящи и жизнени. Единствено очите — тъмни като неговите — бяха бездушни и пусти.

— Как сте днес, мадам? — попита доктор Гудрон; говореше й сякаш тя ще го чуе и разбере. — Изглеждате прекрасно. Роклята ви май е нова. — Обърна се към Александър. — Жените от персонала често отскачат до града, за да пазаруват за пациентите. Понякога водя фризьорка да се погрижи за дамите тук. Смятам, че на пациентките им е приятно.

Александър се настани на посочения от лекаря стол.

— Разбира ли ви, когато говорите, доктор Гудрон? Чували ви?

Лекарят сви рамене.

— Няма как да се разбере. Приемам, че да. — Обърна се към мълчаливата жена. — За вас имам специална изненада днес, мадам. Дошъл е посетител. — Отново се обърна към Александър. — Никой не е идвал при нея от смъртта на съпруга й — обясни той. — Изглежда й липсва.

Александър вече не го слушаше. Взираше се в жената пред себе си.

— Елизабет, това е господин Киракис.

Тя не даде признак да е забелязала когото и да било от двамата.

— Мосю, да ви представя мадам Елизабет Райън.

Александър се пресегна, взе ръката й, сведе глава и я целуна.

— Изключително щастлив съм да ви видя, мадам Райън — промълви той с тих нежен глас.

Елизабет Райън не отговори. Седеше, взряна в нещо пред себе си, което единствено тя виждаше. Александър се обърна към доктор Гудрон.

— Все така ли е?

Психиатърът кимна с мрачно изражение.

— Да. Тъжна работа. Тъжна и безнадеждна.