— Добре, мамка му. Нека да е петнайсет на сто. Стига де, Так. Почтено е. Ако сваля още, собствените ми хора ще ме очистят за некадърност. Петнайсет на сто, бива ли?

Свих рамене и пак протегнах юмрук към него.

— Добре, петнайсет на сто. Още ли ги искаш?

Сегешвар плъзна длан по юмрука ми, прибра приставките с класически уличен жест и ги пъхна в джоба си.

— Мама му стара, Так, не си поплюваш в пазарлъците — изръмжа той. — Казвали ли са ти го някога?

— Комплимент е, нали?

Той пак изръмжа. Стана и се изтупа, сякаш седяхме във фабричния прахоляк. Докато ставах на свой ред, дрипльото с подноса се насочи към нас.

— Ветеран демилит — захленчи той. — Пострадах, докато дарявахме на Ню Хок безопасност за новия век. Унищожавах огромни механични рояци. Да ви се намира…

— Не, нямам пари — отсече раздразнено Сегешвар. — Слушай, ако искаш, можеш да вземеш онова кафе. Още е топло.

Зърна погледа ми.

— Е? Аз съм един скапан гангстер, нали? Какво очакваш?

Небето над Белотревната зона бе необятно и тихо. Дори ревът на турбините сякаш стихна, погълнат от пустия плосък пейзаж и влажните купести облаци над главите ни. Аз стоях до перилата с развяна от вятъра коса и вдъхвах познатия аромат на суров белотрев. Водите на Зоната гъмжат от тия растения и стъблата изплуват на повърхността зад всеки минаващ кораб. Оставяхме подир себе си широка диря от накълцана растителност и разпенена кална вода, която щеше да се успокои чак след час.

Вляво от мен Сузи Петковска седеше в кабината и управляваше с цигара в ръка, присвила очи от пушека и отблясъците по облачното небе. От другата страна Михаил бе провиснал на перилата като дълга торба с баласт. Цупеше се още откакто потеглихме — демонстрираше недоволството си, че трябва да ни придружи. От време на време унило чоплеше куплунгите по врата си.

Отдясно прелетя изоставен пункт за балиране — две-три надувни бараки и почернял кей от огледално дърво. Бяхме отминали и други — някои все още работеха, вътре светеха лампи, а отвън чакаха големи автоматични шлепове. Но това беше преди да се отдалечим много от Нова Пеща. Сега малките индустриални островчета бяха безмълвни и само засилваха усещането за пустош.

— Белотревното производство не върви добре, а? — извиках аз през воя на турбините.

Сузи Петковска се озърна към мен.

— Моля?

— Белотревното производство — викнах отново аз и размахах ръка към отминаващия пункт. — Напоследък не върви, нали?

Тя сви рамене.

— Никога не е вървяло при тоя нестабилен пазар. Повечето независими производители отдавна изпаднаха от играта. По нашия край Кошутското обединение пусна тия големи самоходни платформи, дето обработват и балират суровината направо на борда. Трудно е да се конкурираш с тях.

В отношението й нямаше нищо ново. И преди четирийсет години, преди да си замина, човек можеше да види все същите флегматични реакции на такива като Сузи Петковска пред икономическите несгоди на този свят. Все същата задавена, тютюнджийска издръжливост, същите мрачно вдигнати рамене, сякаш политиката беше някакво всеобхватно природно бедствие, срещу което няма какво да сториш.

Отново се загледах в хоризонта.

По някое време телефонът в левия ми джоб иззвъня. Поколебах се за миг, после трепнах раздразнено, извадих звънящия телефон и го притиснах до ухото си.

— Да, какво има?

Призрачният шепот изплува от плътно пресованото електронно мълчание като трепет в покоя, като чифт мрачни криле, размахани в неподвижния въздух над нас. Сянка на глас. Думи, понесени към ухото ми от неуловим шепот.

не остава много време

— Да, каза го вече. Бързам колкото мога.

няма да ги удържа задълго…

— Да, имам грижата за това.

сега имаш грижата… Прозвуча като въпрос.

— Да, казах…

там има криле… хиляди пляскащи криле и цял един свят, открехнат…

Шепотът гаснеше като зле настроен канал, трептеше, заглъхваше, потъваше отново в мълчание.

открехнат от край до край… прекрасно е, Мики…

И изчезна.

Изчаках, после отпуснах телефона и го подхвърлих на длан. Намръщих се и го прибрах в джоба.

Сузи Петковска се озърна към мен.

— Лоши новини?

— Да, би могло да се каже. Може ли да увеличим скоростта?

Тя отново гледаше водата отпред. Палеше нова цигара с една ръка.

— Няма да е безопасно.

Кимнах и се замислих за току-що полученото съобщение.

— А колко ще ми струва опасното?

— Горе-долу двойно.

— Добре. Действай.

По устните й трепна мрачна усмивчица. Тя сви рамене, изгаси цигарата и я пъхна зад ухото си. Пресегна се над таблото и настрои два от екраните. Радарните изображения се увеличиха. Сузи подвикна към Михаил нещо на унгарски уличен жаргон, който вече напомняше толкова малко онзи от мое време, че едва схванах най-общото. Слизай долу и не пипай… нещо си там. Той й хвърли начумерен поглед, после се отлепи от перилата и се отправи назад към салона.

Тя се обърна към мен, почти без да гледа таблото.

— Ти също. По-добре иди да седнеш отзад. Щом ускоря, ще почне да друса.

— Знам как да се държа.

— Може, но предпочитам да си отзад при него. Тъкмо ще имаш с кого да си говориш. Аз ще съм прекалено заета.

Спомних си оборудването, което бях видял, струпано в салона. Навигационни биосистеми, развлекателен модул, трансформатори. Кабели и куплунги. Спомних си странното поведение на хлапака, куплунгите по врата му, унилата липса на интерес към околния свят. Не бях обърнал внимание, но сега всичко ми стана ясно.

— Дадено — казах аз. — Винаги е приятно да си побъбриш с някого, нали?

Тя не отговори. Може би вече се бе съсредоточила изцяло в пъстрите радарни изображения на нашия път през Зоната, или пък просто си мислеше за нещо друго. Оставих я и се отправих назад.

Над главата ми турбините нададоха безумен вой.

В Белотревната зона времето постепенно спира.

Най-напред почваш да забелязваш подробностите — сводестата коренова система на гъсталак от цепеши, надничаща над водата като изгнили кости на някакъв удавен гигант; места със странно чиста вода, където белотревът не е благоволил да поникне и можеш да видиш долу бледо изумруденото пясъчно дъно, коварните склонове на тинести наноси, тук-там някой изоставен жътварски каяк отпреди два века, все още непокрит докрай от сакатовия мъх. Но тия гледки са оскъдни и редки, малко по малко очите ти прилепват към необятния плосък хоризонт, а сетне колкото и пъти да ги изтеглиш насила към някоя подробност, имаш чувството, че мощен прилив връща погледа ти обратно.

Седиш и слушаш ритъма на турбините, защото няма какво друго да правиш. Гледаш хоризонта и потъваш в собствените си мисли, защото няма къде другаде да отидеш.

… бързай…

Вярвам ти, Мики. Грижи се за нея, нея, нея, нея…

За нея. Силви със сребристочерната грива. Нейното лице…

Нейното лице, едва забележимо променено от жената, която се е промъкнала да й го открадне. Нейният глас, променен също тъй недоловимо…

Нямам представа дали Силви Ошима ще се завърне и кога точно.

Надя, аз се мъча да ти помогна, по дяволите.

Тя се чуди кой всъщност е тоя шибан Мики Тръпката и дали е здравословно да се намираш около него. Дали ще я скъса от чукане при първа възможност.

Пита се за чий се мъкнеш насам-натам с душите на толкова много мъртви проповедници.

Фериботът. Костеливото, съсредоточено лице на Тодор Мураками. Вятърът отнася струйка дим от лулата.

И за какво е цялата тази история? Мислех, че напоследък се мотаеш с Радул Сегешвар. Носталгия по родния дом и евтина организирана престъпност. Защо пак отиваш на север?

Време е да се върнеш към правия път. Към текущата задача.

Текущата задача. Да, това ще реши всичките ти проблеми, Мики.