Стига си ме наричал така, мамка ти.

И писъци. И зейнали дупки в гръбнака точно под черепа. И тежестта на мозъчни приставки в дланта ми, все още лепкави от съсирена кръв. И празнотата, която никога няма да се запълни.

Сара…

Текущата задача.

Мъча се да ти помогна, по дяволите.

… бързай…

Вярвам ти…

Мъча се, по дяволите…

… бързай…

МЪЧА СЕ…

— Бреговата линия. — Гласът на Сузи Петковска долетя от високоговорителя, лаконичен и твърд като опора, в която да се вкопча. — След петнайсет минути ще сме в Изворград.

Пропъдих мислите и погледнах наляво, където стремително наближаваше Кошутското крайбрежие. То се издигаше като неравна черна линия върху иначе гладкия хоризонт, после сякаш внезапно подскочи и се разпадна на верига ниски хълмове, между които тук-там се мяркаха белите пясъчни дюни отвъд. Това бе гърбът на Вчира, върховете на отдавна потънала планинска верига, превърнати за изминалите милиони години в седемстотин километра блатисти плитчини от едната страна и също толкова километра кристално бял пясък от другата.

Някой ден, каза ми преди почти половин век един кореняк от Изворград, морето ще нахлуе през всички прегради. Ще си пробие път и ще нахлуе в Белотревната зона като победоносна армия, разкъсала вражеската граница след дълги сражения. Ще заличи последните оцелели бастиони и ще съсипе плажа. Някой ден, мой човек, повтори изворчанинът бавно, сякаш за да подчертае думите си, и се усмихна с познатия ми вече фатализъм на сърфист. Някой ден, но не сега. А дотогава просто гледай морето, мой човек. Просто гледай натам, а не зад гърба си, недей да се тревожиш какво крепи на място всичко това.

Някой ден, но не сега. Просто гледай морето.

Е, сигурно и това може да се нарече философия. На Вчира Бийч често го приемаха за такава. Вярно, малко ограничена, но пък другаде съм виждал и по-лоши начини да осъзнаваш връзката си с Вселената.

Когато наближихме южните покрайнини на Зоната, небето се бе поразчистило и под слънчевите лъчи почнах да виждам признаци на човешки живот. Изворград всъщност не е определено място, а доста произволен термин, обхващащ сто и седемдесет километра крайбрежна ивица с центрове за сърфисти и съответната инфраструктура. В най-разредения си вид не представлява нищо повече от пръснати по плажа шатри и надувни бараки, стари огнища и скари за барбекю, барчета и закусвални в грубо изплетени колиби от белотрев. Тия признаци на населеност постепенно нарастват и после пак намаляват, докато Ивицата наближава и отминава местата, където възможностите за сърф са не просто добри, а направо феноменални. А по местата на Големия сърф населените райони придобиват почти градска гъстота. По хълмовете зад дюните изникват истински улици с улично осветление, зад тях вечбетонни платформи и кейове се протягат от гранитните хребети към тинестите води на Белотревната зона. Когато бях тук за последен път, имаше пет такива градчета, всяко със своя банда ентусиасти, които се кълняха, че най-добрият сърф на континента е точно тук, мамка му, мой човек. Знам ли, може би всички имаха право. А може би градчетата вече бяха станали десет.

Също тъй размити и неопределени бяха самите обитатели. Из цялата Ивица течеше бавна и непрестанна миграция на населението — тласкана ту от смените на петте сезона на Харлановия свят, ту от сложния ритъм на тройните лунни приливи, ту от още по-бавния, ленив пулс на жизнеността в носителите на сърфистите. Хората идваха, отиваха си и пак се завръщаха. Понякога местният им патриотизъм към някоя част от плажа траеше цикъл след цикъл, живот след живот, друг път се изместваше към нови места. А понякога го нямаше от самото начало.

Да откриеш някого на Ивицата никога не е било лесна задача. Мнозина идваха точно по тази причина.

— Наближаваме нос Кем — раздаде се пак гласът на Петковска сред припева на турбините. Стори ми се уморена. — Бива ли да спрем тук?

— Да, където ти е удобно. Благодаря.

Загледах се към наближаващите вечбетонни платформи над водите на Зоната, ниските постройки върху тях и безредно струпаните сгради по склона на хълма. Пет-шест човешки фигури седяха по балконите и кейовете, но иначе малкото селище изглеждаше обезлюдяло. Нямах представа дали съм попаднал на точното място в Изворград, но все отнякъде трябваше да започна. Хванах предната облегалка и се изправих на крака, докато катерът правеше ляв завой. Хвърлих поглед към моя мълчалив спътник.

— Хубаво си побъбрихме, Михаил.

Той не ми обърна внимание и продължи да зяпа през прозореца. През цялото пътуване не беше обелил и дума, само се взираше мрачно към необятния езерен пейзаж. Веднъж-дваж забеляза, че го гледам как се чеше по куплунгите и всеки път рязко спираше, а лицето му замръзваше като вкаменено. Но дори и тогава не каза нищо.

Свих рамене и се наканих да изляза на палубата, но размислих. Прекосих салона и се подпрях на стъклото, прекъсвайки съзерцанието на Михаил Петковски. Той излезе от унеса и изненадано примига насреща ми.

— Знаеш ли — весело казах аз, — голям късмет си извадил по майчина линия. Но там, навън, са все типове като мен. Пет пари не даваме дали ще живееш, или ще умреш. Ако не си станеш от задника да проявиш интерес, никой няма да го стори вместо теб.

Той изсумтя.

— Майната ти, туй няма нищо общо с…

Някой с малко повече уличен опит би разчел погледа ми, но този тук беше прекалено затънал в компютърна абстиненция, прекалено разглезен от майчината подкрепа. С лекота го сграбчих за гърлото, стиснах пръсти и го вдигнах от седалката.

— Виждаш ли какво имам предвид? Кой ще ми попречи да ти смачкам ларинкса?

— Ма… — дрезгаво изграчи той.

— Тя не те чува. Заета е горе да изкарва хляб и за двама ви. — Придърпах го към себе си. — Михаил, в този свят ти си безкрайно по-нищожен, отколкото са ти втълпили нейните усилия.

Той посегна и се опита да разтвори пръстите ми. Без да обръщам внимание на жалките му усилия, аз стиснах по-здраво. Михаил се изплаши не на шега.

— Както си тръгнал — споделих дружески аз, — ще свършиш в леген за резервни части под хирургическите лампи. Само така си потребен на хората като мен и никой няма да ни се изпречи когато дойдем за теб, защото на никого не си дал повод да те хареса. Това ли искаш да бъдеш? Резервни части и малко кървава сапунена пяна в канала на мивката?

Той се сгърчи и трескаво размаха ръце; лицето му ставаше виолетово. Отрицателно разтърси глава с всичка сила. Подържах още една-две секунди, после разхлабих пръсти и го пуснах обратно в креслото. Той се разкашля задавено, без да откъсва от мен широко разтворените си, просълзени очи. Едната ръка плъзна нагоре да разтрие гърлото, върху което тъмнееха следи от пръстите ми. Кимнах.

— Разбираш ли всичко това, Михаил? Навсякъде около теб. — Приведох се по-близо и той трепна като ударен. — Прояви интерес. Докато все още можеш.

Катерът леко се блъсна в нещо. Изправих се и излязох на страничната палуба под жарките слънчеви лъчи. Плавахме сред потъмнели малки кейове от огледално дърво, укрепени на стратегическите места с масивни вечбетонни подпори. Двигателите тихо мъркаха, поддържайки натиска към най-близкия пристан. Следобедното слънце блестеше ослепително по огледалното дърво. Сузи Петковска стоеше в кабината и присвиваше очи.

— Двойна тарифа — напомни ми тя.

Подадох й чип и изчаках да го източи. Михаил предпочете да не се показва от салона. Майка му ми върна чипа, засенчи очите си с длан и посочи напред.

— На три пресечки от тук можеш евтино да наемеш бръмбар. Хей-там, до оная свързочна мачта. С драконовите знамена.

— Благодаря.

— Моля. Дано да намериш каквото търсиш.

На първо време реших да не наемам бръмбар и тръгнах из малкото градче, попивайки обкръжението. До билото на хълма имах чувството, че съм в някое от предградията на Нова Пеща откъм страната на Белотревната зона. Същата преобладаващо утилитарна архитектура, същата пристанищна смес от магазинчета за морски софтуер и корабна техника, барове и гостилници. Същите непочистени и протрити улици от топено стъкло, същите миризми. Но когато погледнах надолу от билото, приликата секна тъй рязко, сякаш се събуждах от сън.