Не е тя.

Знам, че не е. Не е възмож…

Невъзможно, а? Колкото е невъзможно някой друг Такеши Ковач да те преследва? Къде ти е вярата в чудеса, Так?

Стоях и гледах.

Накрая раздразнено свих рамене, легнах до нея и се помъчих да заспя.

Не беше лесно.

На връщане към Текитомура пътувахме по-бързо, отколкото на отиване с „Пушки за Гевара“. След като се отдалечи от брега на Ню Хок, „Зора над Дайкоку“ пое през леденото море, без да се ограничава с прекомерни предпазни мерки, и до края на плаването поддържаше максимална скорост. Както твърдеше Силви, Текитомура се появила на хоризонта малко след като лъчите на изгряващото слънце я събудили през илюминаторите, които бяхме забравили да затъмним. След по-малко от час вече бяхме спрели на кея в Компчо.

Събудих се в огряната от слънце каюта. Двигателите мълчаха, а Силви, напълно облечена, беше яхнала един стол наопаки, подпираше лакти на облегалката и ме зяпаше. Примигах насреща й.

— Какво?

— Какви ги вършеше снощи, по дяволите?

Подпрях се на лакът под завивките и се прозях.

— Не може ли малко по-подробно? Обясни ми за какво говориш.

— Говоря — отсече тя, — че като се събудих, оная ти работа ме подпираше здраво в гръбнака като дуло на шрапнелен бластер.

— А-а. — Разтърках очи. — Съжалявам.

— Ще съжаляваш, я! Откога спим заедно?

Свих рамене.

— Вероятно откакто ти реши да моделираш леглото като спалня. Какво очакваш? Да спя на пода като тюлен ли?

— О. — Тя извърна глава. — Не помня да съм го направила.

— Е, направи го. — Понечих да стана, но изведнъж забелязах, че виновният орган все още е в същото състояние, и останах на място. — Както виждам, дрехите са изсъхнали.

— М-м, да. Благодаря. Че си ги изсушил. — После тя навярно се досети за състоянието ми и бързо добави: — Ей-сега ще донеса и твоите.

Напуснахме каютата и се отправихме към най-близкия изход, без да срещнем когото и да било. Навън, под яркото зимно слънце, няколко служители на реда стояха около рампата и си говореха за лов на гърбуни и растящите цени на имотите в пристанищния район. Почти не ни погледнаха, докато слизахме. Стигнахме до края на рампата и се вляхме в утринните тълпи из Компчо. След като се отдалечихме на няколко пресечки от кея, открихме мизерно хотелче — твърде мизерно, за да има електронно наблюдение — и наехме стая с прозорец към вътрешния двор.

— По-добре да те забрадим — казах аз на Силви и отрязах с тебитския нож парче от дрипавата завеса. — Не се знае колко религиозни маниаци бродят навън с твой портрет в джоба. Ето, опитай това.

Тя взе импровизираната забрадка и я огледа с погнуса.

— Мислех, че идеята беше да оставим следа.

— Да, но не и за онези диваци от цитаделата. Нека не си усложняваме живота излишно, а?

— Разбрано.

Стаята можеше да се похвали с един от най-раздрънканите компютърни терминали, които някога бях виждал, вграден в масата до леглото. Включих го и блокирах видеосигнала откъм моята страна, после пуснах повикване до коменданта на пристанището в Компчо. Както можеше да се очаква, отговори ми виртуален образ — руса жена на двайсет и няколко години, прекалено изящна, за да е истинска. Тя се усмихна най-сърдечно, сякаш можеше да ме види.

— С какво мога да ви бъда полезна?

— Искам да съобщя изключително важна информация — казах аз. Естествено, щяха да анализират гласа, но какви шансове имаха да го проследят, след като принадлежеше на носител отпреди три века? Вече не съществуваше дори и компанията, която го бе произвела. А без лице, по което да работят, щеше да им е много трудно да ме издирят по случайни видеозаписи. — Имам основания да вярвам, че пристигналият тази сутрин кораб на въздушна възглавница „Зора над Дайкоку“ е превозвал двама пътници, проникнали нелегално на борда в Драва.

Изображението пак се усмихна.

— Това е невъзможно, сър.

— Тъй ли? Тогава идете да проверите каюта S-17. — Прекъснах връзката, изключих терминала и кимнах на Силви, която се мъчеше да прибере последните непокорни кичури под импровизираната забрадка. — Много благоприлично. Тепърва ще те направим богобоязлива девица с примерно поведение.

— Майната ти. — Жилавата координаторска грива продължаваше да напъва напред и навън. Силви се опита да я приглади назад, извън периферното си зрение. — Мислиш ли, че ще дойдат тук?

— В крайна сметка. Но първо трябва да проверят каютата, а не вярвам много-много да се разбързат заради едно шантаво съобщение. После ще се консултират с Драва и чак тогава ще проследят обаждането. Има да се мотаят поне до края на деня, може би и по-дълго.

— Значи не се налага да подпалим хотела?

Огледах мизерната стаичка.

— Обонятелните екипи ще засекат миризмата ни, смесена с тая на последните петнайсетина наематели. Нищо няма да излезе. Най-много да открият паралел със следите от каютата. Излишно е да се тревожим. Така или иначе, в момента съм малко зле със запалителните боеприпаси. А ти?

Тя кимна към вратата.

— В Компчо без проблем ще ти намеря цял сандък само за две стотачки.

— Изкушаваш ме. Но няма да е учтиво спрямо другите гости.

Тя сви рамене. Аз се усмихнах.

— Както те гледам, май страшно си се вкиснала заради тая забрадка. Ела, ще прекъснем следата някъде другаде. Да изчезваме.

Спуснахме се по килнато пластмасово стълбище, открихме страничен изход и излязохме на улицата, без да се отписваме от хотела. Отново потънахме в тръпнещия поток на демилитския занаят. Групи новобранци се перчеха по ъглите, за да привлекат внимание, опитни екипи крачеха с онази удивително лека походка, която бях забелязал в Драва. Мъже, жени и машини, мъкнещи оборудване. Координатори. Амбулантни търговци на химически стимуланти и модерни малки устройства бяха изложили стоката си върху пластмасови платнища, които искряха на слънцето. Тук-там по някой религиозен маниак проповядваше с монотонен глас на минувачите. Улични комедианти пародираха местните обичаи, разказваха приказки с евтини холографски проектори или разиграваха още по-евтини куклени представления, чакайки в подносите им да падне по някой почти празен кредитен чип с надеждата днес да няма много зрители, хвърлящи анулирани чипове. Повъртяхме се насам-натам — по навик гледах да объркам евентуалните преследвачи, — а около нас прелитаха откъси от историите на разказвачите.

— … вледеняващата до кости история на Лудата Людмила и Кърпения човек…

— … нецензурирани кадри от демилитските клиники! Вижте най-новите постижения на хирургията и изпитание на човешкото тяло до предел, дами и господа, до самия предел…

— … превземането на Драва от героични демилити, показано в цвят…

— … Бог…

— … пиратско копие с пълно възпроизвеждане на усещанията. Сто процента гарантирана автентичност! Жозефина Хикари, Мици Харлан, Ито Мариот и още много други. Насладете се на най-красивите тела от Първите фамилии в обстановка, която…

— … демилитски сувенири. Парчета от каракури…

На един ъгъл, върху вехта илуминиева табела, беше изписано „Оръжия“ на аманглийски със стилизирани в японски стил букви. Минахме през завеса от провиснали шнурчета, окичени с хиляди миниатюрни раковини, и влязохме в малък търговски център, отопляван от климатична инсталация. По стените висяха тежки картечници и енергийни бластери заедно с холографски схеми и снимки от битки с миминтите сред унилите пейзажи на Ню Хок. От скрити тонколони се лееше тиха музика с подводни мотиви.

Застанала зад високия тезгях до входа, една жена с изпито лице и координаторска грива ни кимна леко и продължи да сваля от рафта вехта плазмено-осколочна карабина пред някакъв новобранец, който изглеждаше склонен да я купи.

— Гледай сега, дръпваш това лостче докрай и резервният пълнител пада на място. Видя ли? Така разполагаш с десетина изстрела, преди да презаредиш отново. Много е удобно при престрелка. Щом си тръгнал срещу ония рояци каракури в Ню Хок, ще се радваш да имаш надеждно оръжие.