По безумния път на издирването и унищожението, който си проправихме из Неразчистеното през последния месец, бях намерил време да изчистя трофеите си с химикали и препарат за компютърни части. Когато разтворих шепа в меката светлина на илуминиевата лампа, те заблестяха без нито едно петънце от кост или гръбначен мозък. Тази на Юкио се различаваше от другите — имаше изящно жълто пръстенче по средата с грижливо отпечатан код на производителя. Луксозна стока. Друго не можеше и да се очаква.

Останалите, включително и тази на неговия човек, бяха стандартно държавно производство. Нямаха никакви отличителни белези, затова грижливо бях увил приставката на бияча с черна лепенка, за да не я объркам с тия от цитаделата. Исках да ги различавам от пръв поглед. За разлика от Юкио, човекът нямаше никаква стойност като заложник, но не виждах причина да пращам някакъв си обикновен гангстер там, където отвеждах проповедниците. Нямах представа какво ще направя с него, но в последния момент нещо в мен се разбунтува срещу собственото ми предложение да го метнем в морето Андраши.

Върнах Юкио и бияча в джоба си, сведох очи към останалите четирима върху дланта ми и се замислих.

Дали е достатъчно?

Веднъж, на един друг свят, обикалящ около звезда, която не се вижда от Харлановия свят, срещнах човек, който си изкарваше хляба от търговия с мозъчни приставки. Купуваше и продаваше на килограм, отмервайки скрития вътре живот като куп подправки или полускъпоценни камъни. Местните политически условия правеха занаята му много изгоден. За да подплаши конкуренцията, той разиграваше ролята на самата Смърт и макар че прекаляваше с театралните ефекти, образът му се запечата в паметта ми.

Питах се какво ли би си помислил, ако можеше да ме види сега.

Дали е…

Нечия ръка стисна моята.

Изненадата ме разтърси като електрически ток. Стиснах юмрук около приставките. Вторачих се в жената насреща, подпряна на лакът в спалния чувал, с изкривено от отчаяние лице. В очите й нямаше ни най-малък признак, че ме познава. Пръстите стискаха здраво като машина.

— Ти — каза тя на японски и се разкашля. — Помогни ми. Помогни ми!

Не беше нейният глас.

Докато навлизахме между хълмовете над Драва, небето бе натежало от сняг. От време на време прелитаха снежинки, а мразовитият въздух подсказваше, че скоро ще завали. Улиците и покривите на зданията в града под нас бяха поръсени с бяло като с отрова против насекоми, а от изток продължаваха да прииждат плътни облаци. По един от общите канали проправителствен пропаганден робот излъчваше предупреждения за микровиелици и прехвърляше цялата вина за лошото време върху квелистите. Когато слязохме долу и тръгнахме по разбитите от взривове улици, открихме, че всичко е заскрежено, а по локвите вече има корички лед. Заедно с редките снежинки над земята се сипеше призрачна тишина.

— Честита ви шибана Коледа — промърмори един от хората на Оиши.

Смях, но тихичък. Безмълвието потискаше всички, а под белия снежен саван мъртвешките кости на Драва изглеждаха твърде зловещо.

На влизане минахме през монтираната наскоро охранителна система. В отговор на нашествието преди шест седмици Курумая бе докарал елементарни роботи-убийци с ниво на интелигентност далеч под ония, с които се занимаваха демилитите. Въпреки това Силви трепваше всеки път, когато управляваният от Ор бръмбар минаваше покрай поредния затаен силует, а когато една от машините се надигна с леко бръмчене, за да разчете повторно значките ни, тя извърна очи и захлупи лице върху рамото на гиганта.

Когато се събуди през онзи ден, треската й не мина. Само отстъпи като отлив, оставяйки я безсилна и окъпана в пот. Пристъпът се оттегляше, но в края на отстъпената от него територия човек можеше да усети как миниатюрни и почти безшумни вълнички продължават да подронват съзнанието на Силви. А по едва доловимия им шум да се досети как страшно реват в слепоочията й.

Не беше свършило. Далеч не беше.

Напред по заплетените, изоставени улици на града. Когато наближихме предмостието, изтънчените сетива на новия ми носител различиха в студения въздух едва доловимия мирис на море. Смес от соли и разни органични съставки, вездесъщият дъх на белотрев и острата воня на химикали, разсипани по повърхността на залива. За пръв път осъзнах колко ограничена е била синтетичната обонятелна система — нищо такова не бях усетил на идване от Текитомура.

Когато пристигнахме, отбранителните системи на предмостието се събудиха. Паешките блокове изпъплиха настрани, животелта се люшна назад. Докато минавахме през отвора, Силви се сгуши, наведе глава и пак затрепери. Дори косата й сякаш прилепна по-плътно по черепа.

Претоварване, бе заявил медикът от групата на Оиши, взирайки се с присвити очи в монитора, докато Силви лежеше нетърпеливо под скенера. Още не си се измъкнала. Бих ти препоръчал два месеца спокоен живот на някое топло и по-цивилизовано място. Да речем в Милспорт. Запиши се в софтуерна клиника да ти направят пълна проверка.

Тя кипна.

Два месеца? В шибания Милспорт?

Примирено свиване на рамене.

Иначе пак ще изключиш. Трябва поне да се върнеш в Текитомура и да минеш пълна проверка за вируси. Не можеш да останеш тук в това състояние.

Другите от екипа го подкрепиха. Въпреки внезапното възстановяване на Силви трябваше да се върнем обратно.

Да пропилеем малко от натрупания кредит, ухили се Ядвига. Да празнуваме. Дръж се, Текитомура, идваме да ти покажем що е нощен живот!

Портата на предмостието тромаво се вдигна пред нас и ние навлязохме отвъд стената. В сравнение с последния път, когато го бях видял, мястото изглеждаше почти безлюдно. Няколко души мъкнеха оборудване между бараките. Беше прекалено студено, за да се излиза за друго. Две наблюдателни хвърчила бясно подскачаха над свързочната мачта, подмятани от вихрушката и снега. Изглежда, всички останали бяха свалени, преди да налети виелицата. Отвъд покривите на бараките се виждаше заснежената надстройка на кораб в пристанището, но обслужващите го кранове не помръдваха. Навсякъде из лагера властваше чувството на тревожно очакване.

— Най-добре да поговорим с Курумая веднага — каза Оиши, слизайки от очукания си едноместен бръмбар, докато зад нас вратата се спускаше. Той огледа своя екип и нашия. — Потърсете си места за спане. Подозирам, че няма да е лесно. Едва ли някой от новопристигналите ще се заеме да изгражда барака, докато времето не се оправи. Силви?

Силви се загърна по-плътно в палтото. Лицето й беше изпито. Не искаше да разговаря с Курумая.

— Аз ще отида, шефе — предложи Ласло. Той неловко се опря на рамото ми със здравата си ръка и скочи от задната седалка на бръмбара. — Вие вървете да пийнете кафе или нещо друго.

— Супер — обади се Ядвига. — И не давай на дъртия Шиг да те дъвче, Лас. Ако не му харесва нашата история, нека върви на майната си.

— Да, ще му предам. — Ласло извъртя очи. — Ако имам кураж. Хей, Мики, ще дойдеш ли да ми окажеш морална подкрепа?

Аз примигах.

— Ами… да. Разбира се. Ки, Ядви, ще се погрижите ли за бръмбара?

Кийока скочи от седалката зад Ядвига и бавно се приближи към нас. Ласло отиде до Оиши и ми хвърли поглед през рамо. После кимна към центъра на лагера.

Както навярно трябваше да се очаква, Курумая не изглеждаше твърде щастлив да види хора от екипа на Силви. Накара двама ни да чакаме в студеното преддверие на командния пункт, докато той разпитваше Оиши и раздаваше настанителни заповеди. Край стената бяха подредени евтини пластмасови столове, а в ъгъла телевизор с приглушен звук показваше глобалните новини. Върху ниската масичка имаше отворен дисплей за информационни маниаци и пепелник за идиоти-пушачи. Дъхът ни вдигаше бледи облачета пара в хладния въздух.

— Е, за какво искаше да си поговорим? — попитах аз и дъхнах върху ръцете си да ги стопля.