Тъй ли? Кога е било такова чудо?

Чух че в момента било доста спокойно. След Хън Хоум, искам да кажа.

Хей, приятел. Той ми подаде лулата. Вече не си в екипа. Помниш ли?

Помнех.

Иненин!

Той гръмва из покрайнините на паметта като свалена мародерна бомба, избухваща надалече, но не чак толкова, че да е безопасно. Червен лазерен огън и писъци на хора, умиращи, докато вирусът Роулингс разяжда умовете им.

Леко потръпнах и засмуках лулата. Тодор усети това с финия си емисарски усет и побърза да смени темата.

И за какво е цялата тази история? Мислех, че напоследък се мотаеш с Радул Сегешвар. Носталгия по родния дом и евтина организирана престъпност.

Да. Аз го изгледах мрачно. Откъде чу?

Той сви рамене.

Оттук-оттам. Знаеш как става. Защо пак отиваш на север?

Виброножът отново проряза плът и мускул. Изключих го и се заех да вадя изрязаното парче гръбнак от врата на Юкио Хираясу.

Син на високопоставен шеф от якудза — мъртъв и без приставка. Благодарение на Такеши Ковач, защото каквото и да сторех, вече така щеше да се тълкува. Танаседа щеше да жадува за кръв. Вероятно и Хираясу старши. Може би разбираше очевидното — че синът му е един надут неудачник, но не ми се вярваше. А дори да го знаеше, всички неписани правила и закони на якудза в Харлановия свят щяха да го принудят да отмъсти. Така е в организираната престъпност. Хайдуците на Радул Сегешвар в Нова Пеща или якудза на север и юг, всичките са еднакви, по дяволите. Скапани наркомани, обвързани с кръвна клетва.

Война с якудза.

Защо пак отиваш на север? Погледнах отрязаното парче гръбнак и кръвта по ръцете си. Не това имах наум, когато преди три дни хванах кораба на въздушна възглавница за Текитомура.

— Мики? — За миг не осъзнах на кого говорят. — Хей, Мики, добре ли си?

Вдигнах глава. Силви ме гледаше с нескрита тревога. Насилих се да кимна.

— Да, добре съм.

— Е, смяташ ли, че можеш малко да ускориш? Ор ще си дойде скоро и ще иска да започне.

— Дадено. — Обърнах се към другия труп. Ножът пак забръмча. — Все още съм любопитен какво смяташ да правиш с Ядвига.

— Ще видиш.

— Малки фокуси, а?

Тя мълчаливо пристъпи до прозореца и се загледа към светлината и глъчката на новия ден. После, докато аз почвах втория разрез, пак се обърна към хола.

— Защо не дойдеш с нас, Мики?

Ръката ми трепна и ножът потъна до дръжката.

— Какво?

— Ела с нас.

— В Драва?

— Само недей да ми казваш, че ще имаш по-добър шанс срещу якудза тук, в Текитомура.

Издърпах ножа и довърших разреза.

— Трябва ми ново тяло, Силви. С това тук не мога да застана срещу миминтите.

— Ами ако има начин да ти го уредя?

— Силви. — Аз изпъшках от усилието да изтръгна парчето кост. — Къде, по дяволите, ще ми намериш ново тяло на Ню Хокайдо? Там едва може да се живее. Къде ще намериш медицинската апаратура?

Тя се поколеба. Аз замръзнах неподвижно — емисарската интуиция изведнъж се разбуди и ми подсказа, че има нещо.

— Последния път, когато бяхме там — бавно изрече Силви, — открихме правителствен команден бункер в хълмовете източно от Шопрон. Кодираните ключалки бяха твърде сложни, за да се справим за времето, с което разполагахме, пък и бяхме твърде на север, а там е много гадна територия на миминтите, но все пак навлязох достатъчно, за да направя най-общ оглед. Има напълно оборудвана медицинска лаборатория с апаратура за презареждане и клонингови хладилни камери. Около две дузини носители, с бойна биотехника, доколкото успях да преценя.

— Е, звучи логично. Там ли смяташ да откараш Ядвига?

Тя кимна.

Огледах замислено парчето гръбнак в ръката си и назъбената рана, от която беше излязло. Помислих си какво ще ми сторят ония от якудза, ако ме спипат в този носител.

— За колко време отивате?

Силви сви рамене.

— За колкото трябва. Носим запаси за три месеца, но миналия път си изпълнихме нормата за половината време. Ако искаш, можеш да се върнеш и по-рано. От Драва непрекъснато има кораби.

— А сигурна ли си, че ония машини в бункера все още действат?

Тя се ухили и тръсна глава.

— Какво?

— Говорим за Ню Хок, Мики. Там всичко продължава да действа. Точно това му е проблемът на скапаното място.

Корабът на въздушна възглавница „Пушки за Гевара“ беше точно това, което можеше да се очаква от името — ниска, солидно бронирана стоманена акула, над която като гръбни плавници стърчаха оръжейни системи. За разлика от търговските кораби, кръстосващи между Милспорт и Шафрановия архипелаг, „Гевара“ нямаше външни палуби или кули. Капитанският мостик изглеждаше като разтеглен мехур върху предната част на мътносивата надстройка, а отзад се простираше гладък, плавно извит корпус. Товарните люкове от двете страни на носа изглеждаха пригодени и за изстрелване на ракети или снаряди.

— Сигурна ли си, че ще стане? — обърнах се аз към Силви, когато стигнахме в подножието на товарната рампа.

— Кротувай — изръмжа Ор зад мен. — Това не ти е туристически лайнер.

Имаше право. Макар правителството да твърдеше, че операцията се провежда при най-строги мерки за сигурност, приемането на борда ми се стори крайно зле организирано. До всеки от двата люка стоеше стюард с мърлява синя униформа, който приемаше хартиена документация и проверяваше разрешителните с автоматичен четец, достоен за реквизит от някой сензофилм за епохата на Заселването. Нестройните опашки от заминаващ персонал се виеха насам-натам по рампата сред купища ръчен багаж. Бутилки и лули минаваха от ръка на ръка в студения, свеж въздух. Из редиците царуваше нервно веселие и демонстративен боен дух, сипеха се тъпи шеги за допотопния четец. Стюардите се усмихваха уморено.

— А къде, по дяволите, е Лас? — заинтересува се Кийока.

Силви сви рамене.

— Ще дойде. Винаги се появява навреме.

Наредихме се на по-близката опашка. Групичката пред нас се озърна за миг, демилитите хвърлиха по един оценяващ поглед към косата на Силви, после продължиха да спорят за нещо. Сред тази тълпа тя не представляваше нещо особено. Малко по-напред стърчеше висок черен носител с подобна грива, а тук-там се мяркаха още неколцина, макар и не толкова впечатляващи.

Ядвига стоеше мълчаливо до мен.

— На Лас това му е патологична черта — каза ми Кийока, гледайки във всички посоки, само не и към Ядви. — Вечно закъснява, да му се не види.

— Вградено му е — поясни разсеяно Силви. — Не можеш да станеш професионален инфоспец без склонност да играеш на ръба.

— Хей, аз съм инфоспец, но идвам навреме.

— Не си от водещите — каза Ор.

— Да, бе. Виж какво, ние всички сме… — Тя се озърна към Ядвига и прехапа устни. — Водещ инфоспец не е нищо друго, освен място в екипа. Лас има същото оборудване като мен или…

Страничен човек за нищо на света не би предположил, че Ядви е мъртва. Бяхме я почистили в апартамента — лъчевите оръжия обгарят тъканите и рядко има сериозно кръвотечение — облякохме й вехта военна униформа, която закриваше раните и закрихме изцъклените й очи с широки черни лещи за подсилено виждане. После Силви се свърза чрез екипната мрежа и задейства двигателния й апарат. Вероятно изискваше известно съсредоточаване, но едва ли можеше да се мери с усилията, когато й се бе налагало да координира екипа срещу миминтите на Ню Хок. Сега Ядви вървеше до лявото й рамо, а ние оформяхме фаланга около тях. Простички команди до лицевите мускули държаха устата на мъртвата затворена, а колкото до восъчно-сивкавото лице… е, с тъмните лещи и преметнатата на рамо дълга непромокаема торба Ядви изглеждаше точно като след сериозно надрусване с „тръпка“ и ендорфини. Вероятно и ние нямахме по-добър вид.

— Разрешителното, моля.

Силви подаде пачка листове и стюардът се зае да ги пуска един по един през четеца. Вероятно в същото време тя бе пуснала през мрежата лек импулс до шийните мускули на Ядвига, защото мъртвата завъртя глава малко вдървено, сякаш оглеждаше бронирания корпус на кораба. Тънък щрих, много естествен жест.