— Тъй. — Помъчих се да запазя търпение. — Значи никога не си правил фокуса с катапултите в Драва?

— Добре де, веднъж го направих. — Ласло се почеса по ухото. — Само че Суки Баджук ми помогна да заглушим детекторите.

Ядвига презрително изсумтя.

— Оная ситна пачавра.

— Хей, ревнивке. Тя е адски добър координатор. Дори и надрусана до козирката, може да врътне такива номера с кодовете за достъп…

— Чух, че умеела да си врътка и други работи.

— Ей, само защото не е…

— Тук ли е тя? — високо попитах аз. — Сега, в предмостието?

Ласло пак се почеса по ухото.

— Де да знам. Можем да проверим, но…

— Ще се бавим до второ пришествие — предрече Кийока. — А тя така или иначе може да не се навие да врътка номера с кодовете, ако узнае за какво става дума. Едно е да ти помага да си начешеш крастата, Лас. Но едва ли ще й допадне да съдейства за бягство от Курумая, нали ме разбираш?

— Не е задължително да знае — каза Ядвига.

— Не ставай гадна, Ядви. Няма да вкарам Суки в беля, без…

Изкашлях се.

— Какво ще кажете за Оиши?

Всички се завъртяха към мен. Ор сбръчка чело.

— Може би. Двамата със Силви се знаят открай време. Заедно са били новобранци.

Ядвига се ухили.

— Непременно ще се навие. Ако Мики го помоли.

— Какво?

Вече всички се усмихваха многозначително. Радваха се на възможността да свалят за момент напрежението. Кийока закри устата си с длан и се разкиска. Ласло заби съсредоточен поглед в тавана. Другите запръхтяха весело. Само Ор беше твърде сърдит, за да се включи във веселбата.

— Не си ли забелязал през последните два дни, Мики? — Ядвига се мъчеше да удължи шегата. — Оиши те харесва. Нали разбираш, наистина те харесва.

Озърнах се из тясната стаичка, опитвайки да изглеждам вкиснат и невъзмутим като Ор. Всъщност се сърдех най-вече на себе си. Наистина не бях забелязал, или поне не бях разбрал, че е онова, за което намекна Ядвига. Много сериозен пропуск за един емисар — да пренебрегне изгодна психологическа възможност.

Бивш емисар.

Да, благодаря за напомнянето.

— Добре — изрекох спокойно аз. — Значи ще трябва да поговоря с него.

— Аха — отвърна Ядвига с невинна физиономия. — Виж дали ще се навие да те оправи.

Смехът избухна като взрив в тясната стаичка. Усетих, че и моето лице неволно се разтяга в усмивка.

— Майната ви на всички.

Това не помогна. Веселието бушуваше с пълна сила. От шума Силви се размърда на койката и отвори очи. Подпря се на лакът и болезнено се разкашля. Смехът секна също тъй бързо, както бе почнал.

— Мики? — Гласът й беше дрезгав и немощен.

Обърнах се към леглото. С крайчеца на окото си зърнах убийствения поглед на Ор. Приведох се над нея.

— Да, Силви. Тук съм.

— На какво се смеете?

Поклатих глава.

— Много добър въпрос.

Тя стисна ръката ми със същата сила както през онази нощ в лагера на Оиши. Настръхнах в очакване на онова, което щеше да каже сега. Но Силви само потръпна и огледа пръстите си, впити в ръкава на якето ми.

— Аз… — избъбри тя. — То ме познаваше. То. Като стар приятел. Като…

— Остави я на мира, Мики.

Ор се опита да ме избута с рамо, но желязната хватка на Силви ме удържа. Тя го изгледа с недоумение и попита умолително:

— Какво става?

Извъртях очи към гиганта.

— Искаш ли да й кажеш?

Нощта падаше над Драва на валма от снежен сумрак, обгръщайки като вехта завивка сгушените бараки на предмостието, сетне по-високите ъгловати руини на самия град. Виелицата връхлиташе и отстъпваше, влачеше снега на гъсти, вихрени завеси, които облепваха лицето, вмъкваха се под яката на дрехата, после отминаваха, почти стихваха, за да затанцуват след малко отново в светлите конуси на анджирските лампи. Видимостта ту спадаше под петдесет метра, ту пак се разчистваше. Не беше време за разходки навън.

Клекнал в сянката на един изоставен контейнер в края на доковете, аз за момент се зачудих как ли се справя другият Ковач в Неразчистеното. Също като мен той трябваше да не обича студа, също като мен…

Не знаеш това, не знаеш дали точно той…

Да, бе.

Виж сега, дявол да го вземе, откъде якудза ще намери резервно копие на бивш емисар? И за чий им е да поемат такива рискове? Под цялото онова фалшиво лустро на потомци на Старата Земя, в крайна сметка те си остават просто вулгарни престъпници. Няма начин…

Да, бе.

Това е тръпката, с която живеем всички, цената на съвременната епоха. Ами ако? Ами ако в някакъв незнаен миг от твоя живот вземат и те изкопират? Ами ако нейде в търбуха на някоя грамадна машина живееш кой знае какво виртуално битие, или просто спиш, очаквайки да те пуснат в реалния свят?

Или вече са те пуснали и бродиш наоколо. Жив.

Виждаш го в сензофилмите, чуваш градски легенди за приятели на приятели, които по някаква невъобразима машинна грешка са срещнали самите себе си във виртуална или по-рядко в реална среда. Или ужасяващите истории в стил Ласло за множествено зареждане, извършвано от военните. Слушаш и с наслада усещаш студените тръпки по гръбнака си. Понякога дори чуваш истории, на които може да се повярва.

Веднъж бях срещнал двойно зареден човек и се наложи да го убия.

Веднъж бях срещнал себе си и това свърши зле.

Не изгарях от желание да ми се случи отново.

А и бездруго си имах сума ти грижи.

Сред виелицата на петдесет метра от мен се извисяваше неясният силует на „Зора над Дайкоку“. Корабът беше по-голям от „Пушки за Гевара“, навярно стар туристически лайнер, измъкнат от забвение и преоборудван за превоз на демилити. Около него сякаш витаеше помръкнал ореол на отминало величие. От илюминаторите се лееха снопове уютна светлина, а горе по надстройката хладно проблясваха бели и червени съзвездия. Преди малко бях видял върволица демилити да се качват на борда по осветените рампи, но сега люковете се затваряха и корабът на въздушна възглавница стоеше усамотен в студената нощ на Ню Хок.

Из бялата вихрушка на черен фон вдясно от мен се мярнаха човешки фигури. Докоснах дръжката на тебитския нож и засилих докрай зрението си.

Най-отпред крачеше Ласло с гъвкава походка на инфоспец и яростна усмивка на изтръпналото от студ лице. Следваха го Оиши и Силви. Лицето на жената беше съсредоточено и леко замаяно — личеше си, че е на крак само благодарение на лекарствата. Координаторът изглеждаше бодър и далеч по-решителен. Тримата прекосиха откритото пространство пред кея и се прикриха до мен зад контейнера. Ласло разтърка лицето си с длани, после разпери пръсти и изтръска разтопения сняг. Беше стегнал заздравяващата си ръка с бойна подвижна шина и изглеждаше, че не изпитва никаква болка. Долових в дъха му мирис на алкохол.

— Наред ли е всичко?

Той кимна.

— Всички заинтересувани, а вероятно и мнозина, дето не ги е грижа, вече знаят, че Курумая ни е поставил под арест. Ядви още обикаля да се оплаква на всичко живо.

— Оиши? Готов ли си?

Координаторът ме погледна спокойно.

— Ако ти си готов. Както казах, ще разполагате най-много с пет минути. По-дълго не мога, без да оставя следи.

— Пет минути са предостатъчно — заяви нетърпеливо Ласло.

Всички погледнахме Силви. Тя намери сили да се усмихне измъчено и да каже:

— Добре. Сканираме. Да го направим.

Лицето на Оиши изведнъж стана самовглъбено — беше навлязъл в мрежата. Той кимна лекичко.

— Навигационните системи са в пълна готовност. Проверка на системите и двигателите след двеста и двайсет секунди. Когато потегли, трябва да бъдете във водата.

Силви се изкашля задавено и направи усилие да прояви професионален интерес.

— Охрана на корпуса?

— Да, включена е. Но маскировъчните костюми ще ви опазят от сканиращото излъчване. А когато слезете до водата, ще ви представя като крилодери, дебнещи за замаяна риба зад кораба. Щом започне проверката на системите, почвате да се изкачвате по шахтата. Аз ще ви прикрия от вътрешните скенери, а навигационната система просто ще отчете, че крилодерите са се изгубили някъде. Същото се отнася и до твоето излизане, Ласло. Затова остани във водата, докато корабът се отдалечи по устието.