Още една дребна подробност се намести в ума ми. Драва, обгърната в сняг. Чакам в преддверието на Курумая и разсеяно зяпам новините по глобалната мрежа. Случайна смърт на някаква дребна риба от Харлановия род в пристанищния квартал на Милспорт.

Не беше връзка само по себе си, но емисарската интуиция работи другояче. Просто трупа данни, докато почнеш да виждаш някакви очертания в общата купчина. Докато връзките се оформят сами. Все още не виждах нищо, но отделните фрагменти звънтяха като камбанки под полъха на идваща буря.

И заедно с тях кънтеше настоятелен припев: бързай, бързай, няма време.

Смътно си припомних типичното тукашно ръкостискане, ръкувах се с Милан и бързо поех обратно нагоре по хълма.

Заведението за бръмбари под наем още светеше. Вътре дремеше отегчен служител с телосложение на сърфист. Поразбуди се колкото да разбере, че не съм нито негов събрат по спорт, нито кандидат за такъв, после превключи на автопилот. Маската на скучното трудово всекидневие скри ядрото, което го удържаше във Вчира, топлината на ентусиазма бе грижливо прибрана за по-добри времена, когато ще бъде споделена с истински познавач. Но все пак човекът се оказа кадърен и ми предложи едноместен скоростен бръмбар, боядисан в крещящи цветове. Показа ми и софтуер с улична карта и основни ориентири по Ивицата. Допълнително го помолих за каска и предпазен костюм от пресована полисплав, при което престижът ми окончателно се сгромоляса. Явно, на Вчира Бийч все още доста хора не виждаха разликата между риск и идиотизъм.

Да, май и ти спадаш към тях, Так. Напоследък да си вършил нещо безопасно?

Десет минути по-късно бях навлякъл костюма и потеглях от нос Кем. Лъчът на фара прорязваше прииждащия вечерен мрак.

Пътувах на юг и се ослушвах да чуя тромава мелодия на саксофон.

Не разполагах с много следи, но една бе в моя полза. Познавах Бразил и знаех, че ако някой го търси, той няма да се укрива. Ще излезе насреща, както сърфистът тръгва срещу голяма вълна. Както излиза на бой с банда Харланови лоялисти.

Вдигнех ли повечко шум, нямаше да ми се наложи да го търся.

Сам щеше да ме намери.

Три часа по-късно отбих от шосето към студения синкав блясък на облепените с буболечки анджирски лампи край някаква денонощна закусвалня. Уморено обмислих вечерта и реших, че съм вдигнал достатъчно шум. Запасът ми от евтини кредитни чипове беше напълно изчерпан. Леко ми се виеше свят от твърде много пиене и пушене из цялата Ивица, а кокалчетата на дясната ръка още ме понаболяваха от приключението в една крайбрежна кръчма, където явно не обичаха чужди хора да разпитват за местните легенди.

Под анджирските лампи беше приятно прохладно, а на паркинга групички сърфисти щурееха с лули и бутилки в ръце. Смехът сякаш отекваше от стените на мрака извън осветеното пространство. Някой разправяше с изтънял, развълнуван глас как му се строшила дъската. Една-две по-сериозни групи се бяха събрали около разглобените вътрешности на машини, плачещи за ремонт. Проблясваше светлината на лазерни резачки, над екзотични сплави избухваха зелени или червени искри.

Взех си чаша учудващо добро кафе и пак излязох да гледам сърфистите. На младини в Нова Пеща не бях опознал техните кръгове — гангстерският протокол просто не позволяваше да се занимаваш сериозно със сърф или подводен спорт, а по-късно подводният спорт сам ме намери. Останах му верен завинаги. Нещо в безмълвния свят на дълбините ме привличаше неудържимо. Там долу царуваше необятен, бавен покой, отдих от уличното безумие и собствения ми още по-смахнат личен живот.

Там човек можеше да се погребе.

Допих кафето и пак влязох в закусвалнята. Миризмата на супа разбуди апетита ми. Изведнъж осъзнах, че не съм хапвал нищо, откакто закусих с Джапаридзе на борда на „Хайдушка щерка“. Настаних се на една табуретка и кимнах на същото ококорено наркоманче, от което бях взел кафето.

— Приятно мирише. Какво предлагате?

Той взе от плота очукано дистанционно и го насочи към киберготвача. Над паничките зад стъклото изникнаха холографски етикети. Огледах ги и си избрах блюдо, което е трудно да сготвиш зле.

— Филе от скат в лют сос. Замразено филе, нали?

Онзи врътна очи към тавана.

— Да не би да очакваш прясно? В тая дупка? На такава цена?

— Отдавна не съм идвал.

Но отговорът ми не предизвика реакция върху замаяното му от тетрамет лице. Той само включи киберготвача и пристъпи към стъклата, гледайки сърфистите навън, сякаш виждаше някакви редки и прекрасни морски създания в огромен аквариум.

Бях преполовил паничката, когато вратата зад мен се отвори. Никой не каза нищо, но вече знаех. Оставих паничката и бавно се завъртях на табуретката.

Беше сам.

Лицето по нищо не приличаше на онова, което помнех. Носителят беше по-плещест и не тъй мургав както последния път, с буйна руса, леко прошарена грива и високи скули, издаващи адорасионски модел с немалка доза славянски гени. Но в общи линии, тялото не се различаваше чак толкова много — под широкия гащеризон все още се криеха същите мощни гърди и рамене, същият ръст, същата издължена талия, здрави крака и силни ръце с едри китки. А когато тръгна напред, усетих в походката му все същата небрежна самоувереност.

Разпознах го тъй сигурно, сякаш бе разтворил гащеризона да ми покаже белезите по гърдите си.

— Чух, че си ме търсил — рече спокойно той. — Познавам ли те?

Усмихнах се.

— Здрасти, Джак. Как е Вирджиния напоследък?

— Още не мога да повярвам, че си ти, хлапе.

Тя седеше до мен на склона на дюната и драскаше триъгълници в пясъка между краката си с острие от харпун за гърбуни. Още беше мокра от плуването, водата се стичаше по загорялата кожа на нейния сърфистки носител, а късо подстриганата черна коса стърчеше на остри кичури. Още не бях привикнал с изумително красивото й лице. Беше поне с десет години по-млада, отколкото при последната ни среща. Но пък навярно и тя имаше същия проблем с мен. Гледаше надолу към пясъка и говореше с безизразна физиономия. Говореше колебливо, също както призори, когато ме събуди в стаята за гости и попита дали искам да слезем на плажа. Бе разполагала с цяла нощ, за да превъзмогне изненадата, но все още се озърташе крадешком към мен, сякаш вършеше нещо забранено.

Свих рамене.

— Аз съм лесен за вярване, Вирджиния. Не аз възкръснах. И престани да ме наричаш „хлапе“.

Тя се поусмихна.

— Всички сме възкръсвали по едно или друго време, Так. Рискове на професията, помниш ли?

— Знаеш какво имам предвид.

— Да. — Тя се загледа към плажа, където изгревът все още разливаше мътни кървави лъчи през утринната мъгла. — Добре де, а ти вярваш ли й?

— Че е Квел? — Въздъхнах и загребах шепа пясък. Загледах се как изтича между пръстите и отстрани на дланта ми. — Вярвам, че тя вярва в това.

Вирджиния Видаура раздразнено махна с ръка.

— Срещала съм откачалки, дето се мислят за Конрад Харлан. Не това те попитах.

— Знам какво ме попита, Вирджиния.

— Тогава не бягай от шибания въпрос — каза беззлобно тя. — На нищо ли не съм те научила в Корпуса?

— Дали е Квел? — По влажната ми ръка все още полепваха песъчинки. Изтупах длани. — Как може да е тя? Логичен въпрос. Квел е мъртва. Разпиляна на атоми. Независимо от сладостните мечти на твоите приятели в къщата.

Тя хвърли поглед през рамо, сякаш се боеше да не ни чуят. Току-виж излезе, че някой е станал и се протяга на плажа, бодър и готов да вземе най-енергични наказателни мерки спрямо моята непочтителност.

— Спомням си времена, когато и ти би го искал, Так. Времена, когато би желал тя да се върне. Какво стана с теб?

— Санкция IV, това стана с мен.

— А, да. Санкция IV. Революцията поиска малко повече саможертви, отколкото бе очаквал, нали?