Под мен другата половина на селището слизаше надолу като безредна смесица от причудливи сгради, построени от какви ли не материали. Надувни бараки опираха рамене в къщички от гредоред, колиби от плавей, а най-долу имаше дори истински платнени палатки. Стъклените улички отстъпиха място на набързо излети пътеки от вечбетон, сетне идваше пясък и накрая идваше белезникавата шир на самия плаж. Тук улиците изглеждаха по-оживени, отколкото откъм Зоната, повечето минувачи бяха полуголи и бавно крачеха към брега под късното следобедно слънце. Всеки трети мъкнеше под мишница дъска за сърф. Полегатите слънчеви лъчи обливаха със злато морето, из което кипеше трескав живот. Сърфисти плуваха навътре, легнали върху дъските си, или пък небрежно сновяха по ниските вълни. Слънцето и далечината ги превръщаха в анонимни дребни фигурки, изрязани сякаш от черна хартия.

— Страхотна гледка, мамка му, нали, мой човек?

Пискливият детски глас странно контрастираше със самите думи. Озърнах се и видях момче на десетина години да ме гледа от един вход. Мършаво, загоряло и синеоко, облечено само с чифт вехти бермуди. Подпираше се на вратата с небрежно скръстени ръце. В магазина зад него зърнах купища дъски за сърф. На няколко монитора трептяха реклами за морски софтуер.

— И по-лоши съм виждал — признах аз.

— За пръв път ли си във Вчира?

— Не.

От разочарование гласът му изтъня още малко.

— Значи не търсиш уроци?

— Не. — Помълчах и се запитах дали постъпвам разумно. — А ти отдавна ли си на Ивицата?

Хлапето се ухили.

— Не ми е за пръв живот. Защо?

— Търся едни приятели. Може и да ги знаеш.

— Ясно. Ченге ли си? Наемен бияч?

— Напоследък не.

Явно бях налучкал верния отговор. Хлапето пак се усмихна.

— Имат ли си имена тия приятели?

— Когато бях тук за последно, имаха. Бразил. Адо, Трес. — Поколебах се. — Може би и Видаура.

Устните му трепнаха, подвиха се. Хлапето тихичко ахна. Всички тия жестове бяха навик от друго, много по-възрастно тяло.

— Джак Бразил по прякор Душата? — предпазливо попита то.

Кимнах.

— Бръмбарче ли си?

— Отдавна не съм.

— От тайфата на Мултифлорес?

Въздъхнах.

— Не.

— От Задръстените?

— А ти имаш ли си име? — попитах аз.

Хлапето сви рамене.

— Естествено. Милан. Тукашните ми викат Милан Пищова.

— Е, Милан — изрекох спокойно аз, — почваш здравата да ми лазиш по нервите. Казвай сега, можеш ли да ми помогнеш или не? Знаеш ли къде е Бразил, или ще се опиташ да ме будалкаш с приказки, че бил минал оттук преди трийсет години?

— Хей! — Бледосините очи се присвиха. Момчето отпусна ръце и юмруците му се стегнаха като чукчета. — Мамка му, да знаеш, че аз съм тукашен, мой човек. Сърфист съм. Правех кръгчета по вълните, докато ти още си бил едно шибано мокро петно в тръбите на майка си.

— Едва ли, но дай да не издребняваме. Търся Джак Бразил по прякор Душата. Ще го намеря с теб или без теб, но може и да ми спестиш време. Въпросът е дали ще го направиш.

Момчето ме изгледа, все още гневно и заплашително. Не беше особено впечатляващо с десетгодишния си носител.

— Въпросът, приятел, е струва ли си да ти помагам.

— А.

След като му платих, Милан неохотно взе да споделя откъслечни сведения, целящи по-скоро да прикрият крайно ограничените му познания по въпроса. Почерпих го ром и кафе в уличното заведение срещу магазинчето — не мога просто да го закрия, мой човек, то ми е нещо повече от работно място — и търпеливо изчаках да се източи бавното повествование. Личеше си, че по-голямата част от разказа му е просто кърпеж от изтъркани плажни легенди, но по една-две подробности заключих, че на няколко пъти е срещал Бразил, може би дори е карал сърф заедно с него. Последната среща трябва да беше отпреди десетина години. Героичен ръкопашен бой рамо до рамо с Бразил срещу банда харланови лоялисти на няколко километра южно от нос Кем. Яростна неравна схватка, Милан проявява чудеса от храброст, но скромно се задоволява само да намекне за тях, отнася няколко рани — мамка му, мой човек, да беше видял белезите по онзи носител, още ми е мъчно за него — но най-висшата възхвала е запазена за Бразил. Като шибана блатна пантера, приятел. Ония скапаняци му раздраха гърдите, а той дори не забеляза. Направо им разказа играта. Прав човек не остана, когато приключи. Прати ги да си ходят на север със зъбите в шепи. Накрая следва тържествена оргия — буен огън в нощта и писъци на жени, изпаднали в див оргазъм върху дъски за сърф.

Съвсем стандартна картинка, навремето неведнъж я бях чувал от други местни ентусиасти. Но зад очевидните фантазии открих една полезна подробност. Бразил разполагаше с пари — толкова години със Сините бръмбарчета, нали разбираш. Няма начин да си изкарва залъка, като дава уроци по сърф, търгува с дъски или обучава недозрелия носител на някой шибан милспортски аристократ — но по принцип не приемаше повторното клониране. Сигурно щеше да носи хубаво тяло за сърф, но нямаше как да го позная. Гледай за ония шибани белези по гърдите му, мой човек. Да, още носел дълга коса. Последните слухове твърдели, че се спотайвал в затънтено крайбрежно селце нейде на юг. Учел се да свири на саксофон. Един музикант, дето свирел с Чанго Младши, бил казал на Милан…

Платих питиетата и станах да си вървя. Слънцето бе залязло и морето мътно лъщеше като старо злато. Светлините по плажа под нас припламваха като светулки. Запитах се дали ще успея да наема бръмбар, преди да затворят.

— Значи такава е работата с аристократите — небрежно подхвърлих аз. — Пет години учиш това тяло на сърф, изработваш му рефлекси. А каква е твоята полза?

Милан сви рамене и допи рома. От парите и алкохола се беше размекнал.

— Разменяме си носителите. Щом този навърши шестнайсет, давам му го и взимам неговия. Тъй че моята полза е трийсетгодишен аристократски носител с козметични корекции и нотариално заверена размяна, та да не се представям за него, иначе новичък като от каталог. Първокачествена клонингова стока с всички екстри. Сладка работа, а?

Кимнах разсеяно.

— Да, сигурно. Стига да си пази тялото. Виждал съм аристократи да водят такъв живот, че носителят става на дреб.

— Не, моят човек не е от тях. Редовно идва да си наглежда инвестицията, нали разбираш, малко да поплува, да яхне дъската. И сега щеше да е тук, ако не беше станала оная история с Харлановата лимузина. Малко е напълнял и хич не го бива за сърф. Но с това ще се справя лесно, когато…

По нервите ми трепна сигналът на емисарската интуиция.

— Харланова лимузина ли?

— Да бе, нали разбираш. Катерът на Сеичи Харлан. Той е от вътрешния клон на фамилията…

— Какво е станало с катера на Сеичи Харлан?

— Не си ли чул? — Милан примига и се ухили. — Ама ти на кой свят живееш, приятел? От вчера само за туй говорят по мрежата. Сеичи Харлан със синовете си и снахата пътувал за Рила и катерът му потънал в Пролива.

— Как е потънал?

Той сви рамене.

— Още не знаят. Просто избухнал — май отвътре, ако съдя по кадрите, дето ги показаха. Останките потънали за секунди. Още ги търсят.

Имаше да ги търсят. По това време на годината водовъртежът се разпростираше нашироко, а теченията в Пролива бяха убийствено непредсказуеми. Потъващите отломки можеха да изминат километри, преди да стигнат до дъното. Обезобразените тела на Сеичи Харлан и семейството му можеха да намерят вечен покой къде ли не сред разпръснатите островчета и рифове на Милспортския архипелаг. Издирването на приставките щеше да е същински кошмар.

Мислите ми се върнаха към Белотрев Кохеи и замаяното бъбрене на Плекс. Не знам, Так. Наистина не знам. Беше някакво оръжие, нещо от Разселването. Намекваше за нещо биологично, но сам признаваше, че не знае много. Избутали го настрани, защото в играта влезли големите якудзари и поръчителката от Харлановия род, Аюра. Същата Аюра, която имала грижата по разчистване и ограничаване на щетите за Харлановия род.