Литмир - Электронная Библиотека
A
A

— Ракетоносец „Комодо“ — каза Ласло, обикаляйки предпазливо наоколо. — И автомат по поддръжката каракури. Ти губиш, Ки.

Кийока поклати глава.

— Пълна безсмислица, дявол да го вземе. Какво прави тук долу? И какво прави изобщо, по дяволите?

Механичното същество извъртя глава към нея. Действащите му крайници изпълзяха от прореза в тялото на дракона и увиснаха над повредения корпус в причудливо човешки жест на закрила.

— Ремонт? — подсказах аз.

Ор се разсмя дрезгаво.

— Да, бе. Каракурите поддържат само до определен момент. След това стават хищници. Ако някоя машина пострада зле, разглобяват я, та роякът да построи нещо ново. Въобще не си дават труд да ремонтират.

— И още нещо. — Кийока размаха ръка наоколо. — Механичните кукли рядко се движат сами. Къде са останалите? Силви, не засичаш нищо, нали?

— Нищо. — Координаторката замислено се озърна из тунела. Сини отблясъци заиграха по сребристите нишки в косата й. — Само този тук, други няма.

Ор надигна лоста.

— Е, ще го изключваме ли, или какво?

— Премията не си заслужава труда — изсумтя Кийока. — Ако изобщо можехме да подадем заявка. Защо да не го оставим на новобранците?

— Нямам намерение да продължа по тунела, докато това чудо все още действа зад мен — заяви Ласло. — Изключи го, приятел.

Ор погледна въпросително Силви. Тя сви рамене и кимна.

Лостът с нечовешка бързина се вряза в овалните останки от главата на каракури. Металът изскърца и се разкъса. Ореолът отхвръкна и се търкулна из сенките на тунела. Ор издърпа лоста и замахна отново. Една от ръцете на машината се вдигна да спре удара — лостът я размаза в останките от главата. Сред зловещата тишина механичното същество опита да се изправи върху долните си крайници — чак сега видях, че са безнадеждно повредени. Ор изръмжа, вдигна крак и блъсна с всичка сила. Машината се преобърна, размахвайки отчаяно пипала из студения, влажен въздух. Гигантът пристъпи напред и размаха лоста със свирепа прецизност.

Отне му доста време.

Когато приключи, когато искрите бяха изгаснали в купчината метал пред краката му, Ор се изправи и избърса чело. Дишаше тежко. Отново погледна Силви.

— Доволна ли си?

— Да, изключено е. — Тя се върна към бръмбара. — Хайде, да не губим повече време.

Докато се качвахме по машините, Ор забеляза, че го гледам. Навъси се добродушно насреща ми и изду бузи.

— Мразя да ги троша на ръка — каза той. — Особено след като току-що съм си платил за бластерния ъпгрейд.

Бавно кимнах.

— Да, неприятна работа.

— Е, като стигнем в Неразчистеното, ще стане по-добре. Ще видиш. Място за разгръщане колкото щеш, не е нужно да крием импулса от изстрелите. Спокойствие. — Той ме посочи с лоста. — Ако се наложи да трошим на ръка още някой, вече ти си наред. Следващият е твой.

— Благодаря.

— Моля. — Той подаде през рамо лоста на Силви, която го прибра. Под ръцете му бръмбарът трепна и запълзя напред покрай останките от разбитото каракури. Нова навъсена усмивка. — Добре дошъл в света на демилитите, Мики.

Част втора

Ето някой друг

Облечи новата плът като ръкавица назаем и отново протегни ръце да се опариш.

Надпис, надраскан върху скамейка в Централното наказателно учреждение на Бей Сити

Глава 9

Тихо пращене в ефира. Общият канал беше включен на пълен диапазон.

— Вижте — каза търпеливо самоходното оръдие „Скорпион“. — Излишно е да се стига дотам. Защо просто не ни оставите на мира?

Въздъхнах и леко размърдах изтръпналите си крайници под каменната козирка. Леден полярен вихър виеше покрай ерозиралите скали, вкочанявайки лицето и ръцете ми. Както винаги в Ню Хок, небето над мен беше забулено и сиво, оскъдната светлина на северната зима вече гаснеше. Трийсет метра под отвесната канара, за която се вкопчвах, започваше дълъг сипей, слизащ към долината, речния завой и групичката архаични правоъгълни бараки на изоставената квелистка подслушвателна станция. Където бяхме само преди час. Над разбитата постройка, където самоходното оръдие беше пратило последния си самонасочващ се снаряд, все още се виеше пушек. Дотук с приказките за програмни параметри.

— Оставете ни на мира — повтори оръдието. — И ние ще ви отвърнем със същото.

— Няма начин — прошепна Силви тихо и малко разсеяно, докато поддържаше в бойна готовност връзката на екипа и проверяваше за слаби места в колективната структура на скорпиона. Беше превърнала ума си в дантелена мрежа, метната като изящен копринен шал над целия околен пейзаж. — Знаеш го. Вие сте твърде опасни. Цялата ви структура на живот е враждебна на нашата.

— Да! — Новият смях на Ядвига все още звучеше непривично за всички ни. — И освен това искаме скапаната земя.

— Същността на овластяването — обади се пропаганден робот от безопасна дистанция нейде нагоре по течението — е в това, земята да не бъде притежавана извън параметрите на общото благо. Една световна икономическа конституция…

— Вие сте агресорите тук — прекъсна го оръдието с едва доловимо раздразнение. Бяха му вградили силен милспортски акцент, който смътно ми напомняше за покойния Юкио Хираясу. — Ние искаме само да съществуваме, както през последните три века, без да ни безпокоите.

Кийока изсумтя.

— О, я стига.

— Така няма да стане — избоботи Ор.

Определено имаше право. За петте седмици, откакто се измъкнахме потайно от предградията на Драва и навлязохме в Неразчистеното, Неуловимите на Силви бяха унищожили общо четири колективни механични устройства и над дузина автономни миминти с най-различни размери и форми, да не говорим за вехтите отбранителни системи, които изключихме в командния бункер, където получих новото си тяло. Натрупаните заявки на Силви и нейните приятели достигаха огромна сума. Ако успееха някак да разсеят подозренията на Курумая, за известно време щяха да бъдат богати.

В известен смисъл и аз също.

— … онези, които се обогатяват чрез експлоатацията на тези взаимоотношения, не могат да позволят развитието на едно истински представително демократично…

Мамка му, бръмчи като досадна муха.

Напрегнах неврохимията в очите си и огледах долината, търсейки къде може да се спотайва колективният механизъм. От съвременна гледна точка възможностите на новото тяло бяха елементарни — например нямаше вграден чип с дисплей за точното време, който в днешно време бе стандартен детайл дори за най-евтините синтетични носители, — но действаха безотказно и мощно. Квелистката база изникна пред мен сякаш на една ръка разстояние. Огледах пространствата между бараките.

— … в борба, която пламва отново и отново на всяко място, където стъпи човешки крак, защото на всяко такова място се намират зачатъците на…

Движение.

Гърбави силуети с множество крайници, напомнящи грамадни тромави насекоми. Авангардът на каракурите притичваше между бараките. Механичните същества отваряха като с консервен нож прозорците и вратите, нахълтваха вътре и отново изскачаха. Изброих седем. Около една трета от ударната им сила — Силви бе пресметнала, че целият боен състав на рояка наброява двайсетина механични кукли, три паешки танка, два от които бяха скърпени криво-ляво от резервни части и, разбира се, централното самоходно оръжие — скорпионът.

— В такъв случай не ми оставяте избор — каза оръдието. — Ще бъда принуден незабавно да неутрализирам нашествието ви.

— Да, бе — отвърна Ласло и се прозина. — Ще бъдеш принуден да се опиташ. Хайде тогава да се захващаме, метални приятелю.

— Вече съм се захванал.

Леко потръпнах, като си помислих как смъртоносното оръжие пълзи по долината към нас, дирейки следите ни с инфрачервените си очи. От два дни насам дебнехме рояка миминти из планината и бе крайно неприятна изненада изведнъж да се окажем в ролята на преследвани. Маскировъчният костюм с качулка, който носех, щеше да прикрие телесната топлина, а лицето и ръцете ми бяха обилно наплескани с хамелеохромен полимер, но въпреки това неволно се чувствах в капан между надвисналата каменна козирка и двайсетметровата пропаст под корниза, където едва намирах място да закрепя нозете си.

22
{"b":"279056","o":1}