— Тъпа малка кучка — каза Мери Адо, докато вървяхме към морето. — Мразя да ми се правят на дечурлига от бедни семейства.

Свих рамене.

— Е, бунтът има най-различни лица.

— Да, и там не видях нито едно от тях.

Хванахме ферибот през Пролива до едно предградие на платформа в морето, наречено Източен Акан, навярно с надеждата, че онези, които не могат да си позволят жилище по склоновете на истинския Акан, ще се втурнат натам. Адо отиде да търси чай, а аз останах до перилата да зяпам движението из Пролива и постепенната промяна на перспективата. В Милспорт има магия, която лесно се забравя, когато си другаде, но навлезеш ли в неговите води, сякаш целият град се разтваря пред теб. Вятърът в лицето ти и белотревният дъх откъм морето разчистват градската мръсотия. Изведнъж те обзема необятен мореплавателски оптимизъм, който понякога трае няколко часа след като си стъпил на сушата.

Опитвайки да прогоня опиянението, аз присвих очи и се загледах към южния хоризонт. Там, забулени в бледата мъгла от водни пръски над водовъртежа, се извисяваха в гордо усамотение Рилските зъбери. Не се намираха чак в най-южния край на архипелага, но бяха доста близо до него. Двайсетина километра открито море на север ги деляха от най-близката суша — края на Ню Канагава, — а поне на десет километра наоколо нямаше дори и скала, върху която да стъпиш. Първите семейства открай време се бореха за високите терени в Милспорт, но Харлан направо ги бе ударил в земята. Прекрасните Рилски възвишения от блестящ черен вулканичен камък представляваха истинска крепост. Елегантно и властно напомняне за целия град кой командва тук. Орлово гнездо, изместило селищата на нашите марсиански предшественици.

Когато пристанахме до кея в Източен Акан, тихият удар сякаш ме събуди от сън. Открих Мери Адо до стълбичката за слизане и двамата бързо закрачихме по правите улици, проверявайки от време на време дали не ни следят. Десет минути по-късно Вирджиния Видаура ни посрещна във все още празния тавански склад, който Бразил бе избрал за щаб на операцията. Погледът й мина по нас като дезинфекциращ тампон.

— Добре ли мина?

— Да. Нашата Мери не си намери нова приятелка, но какво да се прави.

Адо изсумтя, промъкна се покрай мен и изчезна към вътрешността на склада. Докато Видаура заключваше вратата, аз й разказах за Нацуме.

— Джак ще е разочарован — каза тя.

— Да, и аз не очаквах такова нещо. Дотук с легендите, а? Ще дойдеш ли с мен до Китогръб? — Аз шеговито вдигнах вежди. — Виртуална среда.

— Мисля, че едва ли е добра идея.

Въздъхнах.

— Да, сигурно си права.

Манастирът на Китогръб и Девета улица беше мрачно здание с безлична фасада. Островчето Китогръб заедно с още дузина подобни късчета суша и рифове служеше като жилищна зона за работници от пристанището и морските индустрии на Ню Канагава. Магистрали и висящи мостове осигуряваха лесен достъп през водата до Канагава, но ограничената площ на тия сателитни островчета принуждаваше работниците да живеят в претъпкани сгради от казармен тип. Отрицателите просто бяха закупили стотина метра и бяха заковали прозорците.

— За безопасност — обясни монахът, който ни прие. — Разполагаме с ограничен персонал, а тук има много ценно оборудване. Преди да продължите, ще трябва да предадете оръжията си.

Под простия сив гащеризон имаше евтин и елементарен синтетичен носител тип „Фабрикон“, вероятно с вградена сканираща апаратура. Гласът звучеше като от развален телефон, а лицето от силиконова плът бе застинало в безметежно изражение, което може би отразяваше отношението му към нас, а може би не — малките мускулни групи на евтините модели никога не са свестни. От друга страна, дори и евтините синтетични тела често притежават машинни рефлекси и сила, а освен това този тук вероятно би издържал да го надупчат с бластер без друг резултат, освен да се ядоса.

— Разумно — казах аз.

Измъкнах рапсодията и му я подадох с дръжката напред. До мен Сиера Трес извади къс бластер. Бразил добродушно разпери ръце и синтът кимна.

— Добре. Ще ви ги върна на излизане.

Той ни поведе през сумрачен вестибюл с вечбетонни стени, където задължителната статуя на Конрад Харлан беше безцеремонно опакована с найлон, после влязохме в широко помещение, навярно бивш партерен апартамент. Два реда неудобни столове, евтини и примитивни като носителя на монаха, бяха подредени срещу старо бюро и масивна стоманена врата зад него. Зад бюрото седеше монахиня. Също като своя колега тя носеше синтетично тяло и сив гащеризон, но лицето й изглеждаше малко по-изразително. Може би полагаше повече усилия, опитвайки да се покаже достойна за новите правила.

— Колко от вас желаят аудиенция? — попита тя доста любезно, като се имат предвид ограниченията на синтетичния глас.

Ние с Бразил вдигнахме ръце. Сиера Трес подчертано се отдръпна настрани. Монахинята ни кимна да я последваме и набра кодова комбинация върху таблото на вратата. Металната плоча се измести с тежко чегъртане и ние прекрачихме в стая със сиви стени, обзаведена с пет-шест продънени дивана и система за виртуален трансфер, която изглеждаше не по-добре от монасите.

— Моля, настанете се удобно и нагласете електродите и хипнофоните както на холограмата, която ще видите от дясната си страна.

Настанете се удобно звучеше доста пресилено — диваните не бяха автоматични и не личеше да са създадени за нечие удобство. Все още се мъчех да намеря поносима поза, когато монахинята пристъпи към контролното табло и включи апаратурата. От хипнофоните зашепна звуков код.

— Моля, обърнете глави надясно и гледайте холоформата, докато загубите съзнание.

Колкото и да е странно, преходът се оказа по-плавен, отколкото бях очаквал от обстановката. В центъра на холосферата се появи трептяща осмица и по нея заиграха всички цветове на дъгата. Звуковият код забръмча в същия ритъм. След няколко секунди цветовете изпълниха зрителното ми поле, а звукът в ушите ми се превърна в шум на течаща вода. Усетих как политам към осмицата и пропадам през нея. По лицето ми пробягаха светли ивици, после се сляха в цялостна белота, сред която продължи да отеква ревът на течението. Всичко в мен сякаш се прекатури, обзе ме чувството, че светът се преобръща на сто и осемдесет градуса и внезапно се озовах на протрита каменна платформа зад буен водопад. Остатъците от трептящата пъстра светлина примигаха още веднъж като неясна дъга сред водните пръски, след това избледняха и изчезнаха. Около краката ми изведнъж изникнаха локвички, лъхна ме студен, влажен въздух.

Докато се обръщах да потърся изхода, въздухът до мен затрептя, сгъсти се и очерта безформена кукла от светлина, която се превърна в Джак Бразил. Ревът на водопада изтъня за момент, после пак се стабилизира. Трептящите цветове отново изникнаха във въздуха и отново изчезнаха. Локвите пресъхнаха за миг, сетне пак се появиха. Бразил примига и се огледа.

— Насам, струва ми се — казах аз и посочих плитките каменни стъпала, издълбани в скалата от едната страна на водопада.

Изкачихме се покрай скалата и излязохме под ярките слънчеви лъчи над водопада. Стъпалата се превърнаха в камениста пътека през обрасъл с мъх склон и в същия момент видях манастира.

Той се издигаше сред полегати хълмове на фона на назъбени планини, които смътно напомняха части от Шафрановия архипелаг. Представляваше класическа пагода на седем етажа с пет кули от изящно обработено дърво и гранит. Пътеката от водопада прекосяваше склона и свършваше пред огромна порта от огледално дърво, която блестеше под слънцето. Други подобни пътеки се отдалечаваха от манастира през хълмовете. Видях една-две далечни фигури да крачат по тях.

— Е, ясно защо са предпочели виртуалната среда — казах аз по-скоро на себе си. — Не може да се сравнява с Китогръб и Девета.

Бразил изсумтя. По целия път от Акан дотук не бе обелил и дума. Май все още не можеше да се примири с мисълта, че Николай Нацуме е обърнал гръб на плътта и света.