— Просто искам да ти го кажа — прошепна тя на аманглийски с милспортски акцент. — Благодаря ти за всичко, което стори за нас. Без теб никога нямаше да узнаем, че още е жива.

Даниъл кимна. Водката придаде на жеста му подчертана тържественост.

— Точно така, Ковач-сан. Не се държах добре, когато пристигнахте. Откровено признавам, мислех, че ни будалкате. Че го правите с някаква тайна цел, нали разбирате. Но сега, мамка му, Кои е с нас и набираме скорост, мой човек. Ще преобърнем шибаната планета с главата надолу.

Наоколо замърмориха одобрително. Малко по-одобрително, отколкото бих желал.

— Пред тая история Разселването ще изглежда като кръчмарска свада — каза Хиро.

Пак докопах манерката и отпих. От втория път не ми се видя толкова зле. Може би езикът ми беше претръпнал.

— Как изглежда тя? — попита Андреа.

— Ами… — В ума ми изплува образът на жената, която се смяташе за Надя Макита. Лице, изкривено от тръпките на оргазма. При тази мисъл коктейлът от хормони в кръвта ми се разбушува. — Тя е… Различна. Трудно е да се обясни.

Андреа кимна с блажена усмивка.

— Ти си такъв щастливец. Че си я срещнал, искам да кажа. Че си разговарял с нея.

— И ти ще имаш възможност, Анди. — Даниъл леко заваляше думите. — Щом я измъкнем от лапите на ония мръсници.

Наоколо се надигнаха нестройни възторжени възгласи. Някой палеше огъня.

Хиро кимна свирепо.

— Да. Идва Видовден и за Харланитите. За цялата сган от Първите семейства. Чака ги Истинска смърт.

— Толкова ще е хубаво — каза Андреа, докато гледахме как се разгарят пламъците. — Най-сетне някой отново да знае какво да направим.

На североизток от Кошут, покрай извивката на света, сред океана Нуримоно, лежи като строшена чиния Милспортският архипелаг. Преди милиони години там е имало огромна вулканична система със стотици километри диаметър и нейното наследство все още си личи в странно извитите външни очертания на периферните острови. Отдавна са изгаснали огньовете, подклаждали някога тия изригвания, но след тях е останал назъбен планински пейзаж, чиито върхове за наше щастие продължили да стърчат над придошлия потоп. За разлика от другите архипелази на Харлановия свят, вулканичната пепел е обогатила почвата и по-голямата част от тамошната суша е гъсто покрита с местна растителност. По-късно дошли марсианците и добавили свои колониални растения. Още по-късно дошли хората и сторили същото.

В центъра на архипелага се издига самият Милспорт с цялото си вечбетонно и стъклено великолепие. Градът представлява същинско буйство на архитектурата, всеки достъпен зъбер и склон е осеян с кули, настъпващи над водата върху платформи и мостове с километрична дължина. През различни епохи от последните четиристотин години градовете на Кошут и Ню Хокайдо са придобивали значителни размери и великолепие, но нищо на планетата не може да се сравни с тази бляскава столица. Дом на над двайсет милиона души, врата към единствените зони за космически стартове, които допуска орбиталната мрежа, център на държавното управление, корпоративната мощ и културата — просто усещаш как Милспорт те засмуква като водовъртеж, където и на планетата да си застанал.

— Мразя това скапано място — сподели Мери Адо, докато вървяхме по заможните улици на Тадаймако и търсехме кафене, наречено „При Макита“. Тя и Бразил се бяха отказали от гръбначната треска до края на нападението и промяната я правеше раздразнителна. — Шибана столична тирания, поробила цяла планета. Никой град не бива да има подобно влияние.

Дрънкаше стандартни глупости, излезли право от наръчника на квелисткия агитатор. От векове за Милспорт се говореше едно и също. Всичко бе вярно, не ще и дума, но направо е поразително как честите повторения правят дори най-очевидната истина тъй досадна, че човек неволно почва да я оспорва.

— Ти си израснала тук, нали?

— И какво? — Тя завъртя глава и ме изгледа свирепо. — Значи ли, че трябва да ми харесва?

— Не, предполагам.

Продължихме напред мълчаливо. Тадаймако сдържано шумеше около нас, по-оживен и по-изискан, отколкото в спомените ми отпреди трийсетина години. Старият пристанищен квартал, някога западнало и донякъде опасно място за забавления на аристократичната и корпоративна младеж, беше се сдобил с нови, лъскави магазинчета и кафенета. Много от баровете и пушалните, които помнех, бяха намерили сравнително тиха смърт — други бяха превърнати в отчайващо претенциозни подражания на самите себе си. Всяка фасада на улицата сияеше под слънцето с нова боя и антибактериален лак, а паважът под краката ни беше безупречно чист. Дори мирисът на море, долитащ от няколко пресечки пред нас, изглеждаше пречистен — нямаше мирис на гниещ белотрев или разсипани химикали, а пристанището гъмжеше от яхти.

В тон с преобладаващата естетика, „При Макита“ се оказа педантично чисто заведение, полагащо отчаяни усилия да изглежда като вертеп. Нарочно зацапаните прозорци поглъщаха слънчевата светлина, а по стените висяха фотографии от Разселването и квелистки епиграми в изкусно изработени рамки. В единия ъгъл се виждаше неизбежната холограма на самата Квел — онази с белега от шрапнел на брадичката. От музикалната система долиташе гласът на Дизи Чанго. Милспортският концерт, „Сънища за белотрев“.

В едно от крайните сепарета Иса усърдно допиваше коктейл във висока чаша. Днес косата й беше убийствено пурпурна и малко по-дълга отпреди. Две срещуположни четвъртинки от лицето й бяха напръскани в сиво, от което бе заприличала на Арлекин, а някакъв хемоглобино-луминесцентен препарат в очите придаваше на капилярите по роговицата такъв блясък, сякаш бяха готови да експлодират. Куплунгите по шията й си оставаха все тъй предизвикателно открити и от единия се спускаше кабел към дека, който беше донесла. Холографският дисплей във въздуха над устройството създаваше впечатлението, че е студентка, бързаща да навакса с материала за изпит. И освен това, както помнех от последната ни среща, разпръскваше наоколо защитно поле, тъй че разговорът в сепарето да е недостъпен за подслушвачи.

— Защо се забави толкова? — попита тя.

Усмихнах се и седнах.

— Сега закъсненията са на мода, Иса. Това е Мери. Мери, запознай се с Иса. Е, как върви?

Иса нахално огледа Мери, после завъртя глава и измъкна куплунга с елегантен, добре трениран жест.

— Добре върви. И безшумно. Нищо ново в мрежата на милспортската полиция, нищо откъм частните охранителни фирми, които обикновено обслужват Първите фамилии. Не знаят, че сте тук.

Кимнах. Новината бе колкото приятна, толкова и логична. Бяхме пристигнали в началото на седмицата, разделени на шест отделни групи. Използвахме фалшиви лични документи, изработени по най-високите стандарти на Сините бръмбарчета, и всевъзможни транспортни варианти — от евтини билети за скоростни товарни кораби до луксозни лайнери на Шафрановата линия. Да засекат някого от нас сред гъмжилото, прииждащо от цял свят за тържествата по случай Харлановия ден, би било или невероятно лош късмет, или проява на изумителна некадърност.

И все пак се радвах да го чуя.

— А охраната горе на Зъберите?

Иса тръсна глава.

— Тихо е като оргазъм на проповедническа съпруга. Ако знаеха какво сте замислили, щеше да има цял нов протоколен слой, а такъв няма.

— Или ти не си го засякла — каза Мери.

Иса й хвърли хладен поглед.

— Драга моя, разбираш ли нещо от информационни потоци?

— Знам с какви нива на кодиране си имаме работа.

— Да, аз също. Кажи ми как според теб си плащам учението?

Мери Адо огледа ноктите си.

— С дребни престъпления, предполагам.