Усмивката се разшири, прерасна в смях. Тя докосна горната си устна с език и стрелна поглед към мен. Изпитах странно вълнение.

— Добре — каза тя. — Хайде да бъдем нечовешки логични. Но Джак казва, че тя си спомня щурма срещу Милспорт. И как вървяла към хеликоптера в Алабардос.

— Да, което напълно проваля теорията за копие, направено в разгара на боевете край Драва, не мислиш ли? И двете събития са станали, след като е напуснала Ню Хок.

Вирджиния разпери ръце.

— Проваля и идеята, че е част от личност, използвана за информационна мина. Същата логика.

— Така си е.

— И какво ни остава?

— Искаш да кажеш какво остава за Бразил и неговата тайфа от Вчира? — злобно попитах аз. — Много просто. Остава им отчаяно да търсят някаква друга тъпа теория с достатъчно пробойни, за да им позволи да запазят вярата. Което е адски жалко състояние за един правоверен неоквелист.

— Не, имам предвид нас. — Тя ме прониза с поглед. — Какво остава за нас?

Прогоних тръпката в стомаха си, като разтърках очи, повтаряйки нейния жест отпреди малко.

— Имам някаква идея. Може би обяснение.

На вратата се позвъни.

Вирджиния вдигна вежда.

— Да, май и гости имаш.

Погледнах часовника и поклатих глава. Зад прозореца ръмженето на пантерите беше постихнало. От време на време се чуваше как с пукот разкъсват хрущялите на храната си. Нахлузих панталоните, машинално взех рапсодията от нощното шкафче и отидох да отворя.

Вратата се сгъна настрани, разкривайки тихия, мътно осветен коридор. Жената в носителя на Силви Ошима стоеше пред мен напълно облечена, със скръстени ръце.

— Имам предложение за теб — каза тя.

Когато наближихме Вчира, все още бе ранно утро. Хайдукът, когото Сиера Трес бе вдигнала от леглото — по-точно от своето легло — беше млад и наперен, а катерът, който задигнахме, беше същата контрабандна машина, с която пристигнахме предния ден. Вече освободен от принудата да се преструва на обикновено местно корабче, а навярно и тласкан от желанието да впечатли Трес, пилотът даде газ до дупка и след по-малко от два часа вече привързваше катера на един малък пристан, наречен Слънчев лъч. Трес седеше в кабината с него и издаваше насърчителни възклицания, а Видаура и жената, която се наричаше Квел, си правеха компания долу в салона. През по-голямата част от пътуването аз седях на предната палуба с надеждата прохладният насрещен вятър да облекчи махмурлука ми.

Както можеше да се очаква от място с подобно име, на Слънчев лъч спираха главно корабчета с туристически групи и от време на време по някой богат хлапак с лъскав скутер. По това време на деня имаше предостатъчно свободни места около кея. И което бе по-важно, намирахме се само на петнайсет минути спокоен ход от офисите на „Дзуринда Туджман Склеп“, тъй че да не натоварваме наранения крак на Сиера Трес. Когато пристигнахме там, тъкмо отваряха.

— Не съм сигурен — каза дребният чиновник, чиято работа, явно, беше да става преди другите и да обслужва офиса, докато дойдат. — Не съм сигурен, че…

— Е, аз пък съм сигурна — сряза го Сиера Трес.

Беше облякла пола до глезените, за да прикрие бързо заздравяващия си крак, а по гласа и стойката й изобщо не личеше, че е пострадала. Хайдукът остана на кея при катера, но Трес не се нуждаеше от него. Тя самата умееше да разиграва до съвършенство картата на хайдушкото високомерие. Чиновникът се сви.

— Слушайте… — започна той.

— Не, ти слушай. Бяхме тук преди по-малко от две седмици. Знаеш това. Ако искаш да се обадиш на Туджман, твоя си работа. Но едва ли ще ти е благодарен да го вдигнеш от леглото по това време само за да потвърди, че имаме достъп до същия материал, който ползвахме миналия път.

В крайна сметка се наложи Трес не само да позвъни на Туджман, но и доста да повиши тон, но получихме каквото искахме. Включиха виртуалните системи и ни упътиха към кушетките. Сиера Трес и Вирджиния Видаура изчакаха, докато жената в носителя на Ошима си слагаше електродите. Тя повдигна към мен хипнофоните.

— Това пък какво е?

— Последен писък на технологията. — Ухилих се, макар че не ми беше до смях. Напрежението в комбинация с махмурлука създаваше мъчително и крайно неприятно чувство за нереалност. — Съществуват само от два века. Включват се ето така. Улесняват прехвърлянето.

Когато Ошима се настани, аз легнах на съседната кушетка и се заех с електродите и хипнофоните. Погледнах нагоре към Трес.

— Значи се разбрахме какво ще направиш, за да ме измъкнеш, ако работите тръгнат на зле?

Тя кимна с каменна физиономия. Още не бях съвсем наясно защо се съгласи да ни помогне, без да се посъветва първо с Кои или Бразил. Както вървяха нещата, изглеждаше още твърде рано, за да приема безрезервно заповеди от призрака на Квелкрист Фолкънър.

— Добре тогава. Да действаме.

Звуковите кодове ме унесоха по-трудно от друг път, но най-сетне усетих как залата около мен се замъглява и вместо нея изскочиха съвършено ясно стените на познатия хотелски апартамент. Изведнъж ме парна споменът за Видаура и стаята в края на коридора.

Стегни се, Так.

Поне махмурлукът вече не ме мъчеше.

Стоях до прозорец с изглед към неправдоподобни зелени ливади. До вратата в другия край на стаята изникнаха очертания на дългокоса жена, които постепенно се превърнаха в носителя на Силви Ошима.

Няколко секунди се гледахме, после кимнах. Навярно не го сторих съвсем убедително, защото тя се навъси.

— Сигурен ли си? Знаеш, че не си длъжен да го правиш.

— Напротив, длъжен съм.

— Не очаквам…

— Надя, няма страшно. Обучен съм да пристигам на чужди планети в нови носители и тутакси да се захващам с избиване на туземци. Мислиш ли, че това ще ме затрудни?

Тя сви рамене.

— Добре.

— Тогава да почваме.

Тя прекоси стаята и спря само на метър от мен. Наведе глава и сребристата грива бавно падна напред да закрие лицето й. Централният кабел се плъзна настрани по черепа и увисна като жило на скорпион, осеяно с по-фини нишки. В този момент тя приличаше на прастарите зловещи образи, които моите прадеди бяха донесли през космическите бездни от родната си Земя. Приличаше на призрак.

Позата й стана скована.

Дълбоко въздъхнах и посегнах напред. Пръстите разтвориха увисналата коса като завеса.

От другата страна нямаше нищо. Само зейнал отвор от топъл мрак, който се разширяваше към мен, сякаш поглъщаше околната светлина. Приведох се напред, мракът се разтвори около гърлото й, сетне плавно плъзна надолу по застиналата фигура. Разцепи я през слабините и продължи, разтваряйки същия процеп във въздуха между краката й. Усетих как в същото време губя равновесие малко по малко. Подът на хотелската стая изчезна, сетне самата стая се сгърчи като използвана салфетка в плажен огън. Топлината ме обгърна, изпълнена с лек дъх на статично електричество. Под мен имаше непрогледен мрак. Железните кичури в лявата ми ръка се сплетоха, набъбнаха и се сляха в неспокойно пулсиращ кабел. Увиснах на него над пустотата.

Не отваряйте очи, не отваряйте лявата си ръка, не се движете изобщо.

Примигах предизвикателно и прогоних спомена.

Стиснах зъби и пуснах кабела.

Не усетих падането.

Нямаше нито насрещен вятър, нито ориентири, по които да преценя дали се движа. Дори самото ми тяло беше невидимо. Кабелът сякаш изчезна веднага щом разтворих пръсти. Спокойно можех да допусна, че се рея в антигравитационна камера, не по-широка от разперените ми ръце, но сетивата ми някак долавяха съществуването на огромно неизползвано пространство. Имах чувството, че летя с въздушен бръмбар из някой от пустите складове на Белотрев Кохеи 9–26.

Изкашлях се.

Над мен припламна назъбена мълния и остана да свети. Инстинктивно посегнах нагоре и пръстите ми докоснаха фини нишки. Чувството за перспектива изведнъж се завърна — светлината не беше огън безкрайно далече в небето, а мъничко разклонение само на няколко сантиметра над главата ми. Внимателно хванах клонката и я преобърнах. Там, където се докосваше до пръстите ми, светлината помръкна. Пуснах я и тя увисна на височината на гърдите ми.