Обидата беше колкото засукана, толкова и несправедлива. Мери Адо, бивша активна съучастничка на Сините бръмбарчета, притежаваше престъпни умения в редица области, нямащи нищо общо с водата. И между другото по прелести не отстъпваше на останалото женско население в стаята, включително Вирджиния Видаура. Но знаех, че е чувствителна на тема външност и за разлика от Вирджиния или мен не е напускала планетата. На практика я бях нарекъл проста селячка, плажна жаба, евтин източник на сексуални услуги и при това не особено привлекателен източник. Ако беше тук, Иса сигурно щеше да изпищи от възторг.

Все още съм малко докачлив, стане ли дума за Санкция IV.

Адо се озърна към тежкото дъбово кресло в края на масата.

— Изхвърли тоя скапаняк, Джак.

— Не — провлече той бавно, почти сънливо. — Не и на този етап.

Беше се изпънал почти хоризонтално в креслото от тъмно дърво с изпружени крака, клюмнала глава и отпуснати в скута длани, сякаш се мъчеше сам да си гледа на ръка.

— Той се държи грубо, Джак.

— Ти също.

Бразил изведнъж се изправи в креслото. Кръстосахме погледи. По челото му лъщяха капчици пот. Знаех причината. Въпреки новия носител не се бе променил чак толкова много. Не беше зарязал лошите навици.

— Но тя има право, Ковач. Защо точно ние? Защо трябва да ти правим тази услуга?

— Адски добре знаеш, че не е заради мен — излъгах аз. — Ако квелисткият дух не е жив на Вчира, то кажи ми къде да го търся, по дяволите. Защото времето ни изтича.

Някой изпръхтя презрително иззад масата. Беше някакъв млад, непознат сърфист.

— Мой човек, та ти дори не знаеш дали наистина става дума за Квел. Погледни се. Сам не си вярваш. Искаш да тръгнем срещу Харлановия род заради фантазиите в шибаната глава на някаква смахната кучка? Не става, приятел.

Погледнах го право в очите.

— Как ти е името?

— Какво те засяга, мой човек?

— Това е Даниъл — добродушно обясни Бразил. — Отскоро е с нас. Бързам да добавя — да, виждаш истинската му възраст. И я чуваш, за съжаление.

Даниъл се изчерви от неочакваното предателство.

— Фактите са си факти, Джак. Говорим за Рилските зъбери. Никой не е влизал там без покана.

Усмивката прелетя като мълния от Бразил към Вирджиния Видаура, сетне към Сиера Трес. Дори Мери Адо се изсмя кисело над кафето си.

— Какво? Какво, мамка му?

Проявих благоразумието да не се присъединя към усмивките, докато извръщах поглед към Даниъл. Можеше и да ни потрябва.

— Боя се, че пак показваш възрастта си, Дан. Съвсем леко.

— Нацуме — каза Адо, сякаш обясняваше на дете. — Чувал ли си това име?

Погледът му беше красноречив.

— Николай Нацуме. — Бразил пак се усмихна, този път на Даниъл. — Не си блъскай главата. Трябва да си с двеста години по-стар, за да го помниш.

— Истинска история ли е? — чух да прошепва някой и ме обзе странна печал. — Мислех, че е само пропаганден мит.

Една непозната сърфистка възмутено се завъртя към Бразил.

— Хей, Нацуме изобщо не е влязъл вътре.

— Напротив, влязъл е — заяви Адо. — Да не би да вярваш на глупостите, дето ги преподават днес в училищата? Той…

— По-късно можем да обсъдим подвизите на Нацуме — каза Бразил все тъй добродушно. — Засега ни стига да знаем, че ако се наложи да проникваме в Рила, вече има такъв прецедент.

Настана кратко мълчание. Сърфистът, който не вярваше в съществуването на Нацуме, шепнеше нещо на Даниъл.

— Дотук добре — каза най-сетне някой. — Но ако Харлановият род държи тази жена, която и да е тя, има ли смисъл да организираме нападение? В Рила разполагат с такава технология за разпит, че трябва вече да са я разнищили.

— Не е задължително. — Вирджиния Видаура се приведе напред над празната си чиния. Малките й гърди се раздвижиха под спрей-банския. Странно бе да виждам и нея в сърфистката униформа. — Демилитите ползват най-модерно оборудване и разполагат с по-голям капацитет от повечето изкуствени интелекти. Те са върхът на съвременната инфотехника. Разправят, че можели да се мерят с марсианските разузнавателни системи. Смятам, че дори добър софтуер за разпити ще си строши зъбите в такова чудо.

— Може просто да я измъчват — каза Адо, сядайки пак на мястото си. — Говорим за Харлановия род.

Поклатих глава.

— Ако опитат, тя може просто да се оттегли в командните системи. Освен това ще им трябва да е разумна и в пълно съзнание. С болка няма да стигнат доникъде.

Сиера Трес вдигна глава.

— Казваш, че разговаряла с теб?

— Да, така смятам. — Не обърнах внимание на недоверчивите възклицания около масата. — Предполагам, че е успяла да използва демилитското си оборудване, за да се свърже с телефона, по който преди време разговарях с човек от екипа й. Сигурно е останала някаква следа в екипната мрежа. Но сега човекът е мъртъв и няма добра връзка.

Двама от компанията се изхилиха грубо. Единият беше Даниъл. Запечатах другия в паметта си.

Може би Бразил забеляза това. Той размаха ръка за тишина.

— Всички от екипа й са мъртви, така ли?

— Да. Така ми казаха.

— Четирима демилити сред цял лагер техни колеги. — Мери Адо направи гримаса. — Изклани като пилци? Трудно е да се повярва, нали?

— Аз не…

Тя ме прекъсна.

— Че са позволили да се случи, искам да кажа. Онзи… как му беше името? Курумая, нали? Демилит от старата школа оставя харланитите да дойдат и да сторят това под носа му? Ами другите? Много задружен народ, няма що.

— Не — казах безизразно аз. — Не са задружен народ. Демилитаризирането е суров бизнес — който завари, той натовари. Екипите са много сплотени. Но доколкото видях, извън тях няма и капка лоялност. А Курумая е бил принуден да отстъпи пред натиска на властите, оказан след това. Неуловимите на Силви не му бяха любимци. Във всеки случай не дотам, че да наруши йерархията заради тях.

Адо подви устни.

— Чаровна картинка.

— Символ на днешното време — обади се внезапно Бразил. Погледна ме. — Когато смъкнем всички висши стремежи, неизбежно стигаме до страха и алчността. Нали?

Всички млъкнаха. Огледах едно по едно лицата из стаята, опитвайки да преценя чувствата на подкрепа, неприязън и целия спектър между двете. Сиера Трес изразително вдигна вежда, но не каза нищо. Санкция IV, шибаната Санкция IV висеше из въздуха около мен. Всеки би могъл убедително да докаже, че действията ми там са били продиктувани от страх и алчност. Виждах тази мисъл по някои от лицата.

Но пък никой от тях не бе там да види какво стана.

Никой, мамка му.

Бразил се изправи. Огледа лицата около масата, търсейки може би същото, което търсех и аз.

— Помислете си за това. То ще засегне всички ни по един или друг начин. Всеки от вас е тук, защото вярвам, че умеете да си държите езика зад зъбите и защото ако нещо трябва да се направи, вярвам, че ще ми помогнете. Довечера ще имаме нова среща. Тогава ще гласуваме. Както казах, помислете си.

После той взе саксофона от табуретката до прозореца и бавно излезе навън, сякаш в момента си нямаше други грижи.

Две-три секунди по-късно Вирджиния Видаура стана и тръгна след него.

Изобщо не ме погледна.

По-късно Бразил ме намери на плажа.

Излезе с тежка крачка от прибоя, мъкнейки дъската под мишница. Оскъдното му облекло се състоеше от шорти, белези и спрей-ботуши до глезените. Със свободната ръка изцеждаше морската вода от косата си. Приветствено размахах ръка и той дотича в тръс към мястото, където седях на пясъка. Истински подвиг след няколко часа във водата. Когато стигна до мен, почти не се задъхваше.

Изгледах го с присвити очи срещу слънцето.

— Вижда ми се забавно.

— Ще опиташ ли?

Той завъртя дъската и лекичко я наклони към мен. Никой сърфист не би сторил подобно нещо. Не и с дъска, която притежава отдавна. А тази изглеждаше по-стара от носителя му.

Джак Бразил по прякор Душата. Дори и тук, на Вчира, нямаше друг като него.