— Благодаря, ще се въздържа.

Той сви рамене, заби дъската в пясъка и се просна до мен. Разлетяха се капчици.

— Както искаш. Днес има добро вълнение. Не много страшно.

— Сигурно ти е скучно.

Широка усмивка.

— Е, там е уловката, нали?

— Тъй ли?

— Да, тъй. — Той махна с ръка към морето. — Влезеш ли във водата, взимаш от всяка вълна колкото можеш. Изгубиш ли това, по-добре си върви в Нова Пеща. Бягай от Вчира завинаги.

— Има ли много такива?

— Прегорели? Да, има ги. Но да си тръгнеш, е в реда на нещата. За другите ме боли — тия, дето остават.

Хвърли поглед към белезите по гърдите му.

— Ти си нежна душа, Джак.

Той се усмихна към морето.

— Опитвам се.

— Затова ли не обичаш клонирането, а? Взимаш от всеки носител колкото можеш.

— Уча всеки носител, доколкото мога — поправи ме той. — Да. Да не говорим, че в днешно време складовете за клонинги искат луди пари, дори и в Нова Пеща.

— Не виждам това да смущава Адо и Трес.

Той пак се усмихна.

— Мари си харчи наследството. Знаеш как й е истинското име, нали?

— Да, помня. А Трес?

— Сиера има познати в бизнеса. Когато зарязахме бръмбарските истории, тя отиде да поработи с хайдуците. Сега в Нова Пеща доста народ й е задължен.

Той леко потръпна и остави тръпката да стигне до раменете му. Изведнъж кихна.

— Виждам, че още не сте зарязали оная гадост. Затова ли Адо е толкова слаба?

Той ме изгледа странно.

— Адо е слаба, защото така й харесва. Как го прави, това си е нейна работа, не смяташ ли?

Свих рамене.

— Естествено. Просто съм любопитен. Мислех си, че самоинфекцията отдавна ще ви е омръзнала.

— Е, ти не я харесваше от самото начало, нали? Спомням си как навремето Мери се опита да ти пробута онзи щам на ГХХ. Винаги си бил пуритан в това отношение.

— Просто никога не съм виждал смисъла да се разболявам за развлечение. Очаквах поне ти като лекар с образование да проявиш малко здрав разум.

— Ще ти го напомня при първия тетраметов махмурлук. Или на сутринта, след като си се натряскал с уиски.

— Не е същото.

Той кимна сериозно.

— Прав си. Тия химически боклуци са от каменната епоха. С добре имунизиран носител мога десет години да си инжектирам грип от Хън Хоум без други последствия освен лека температура и фантастични кошмари. Страхотна работа. Нито главоболие, нито увреждане на органите, нито дори хрема, щом инхибиторите пресрещнат вируса. Посочи ми един такъв наркотик.

— Значи това използвате напоследък? ГХХ?

Той поклати глава.

— Зарязахме го отдавна. Вирджиния донесе специален щам от Адорасион. Генетично модифициран вирус на гръбначна треска. Човече, ако можеш да видиш какво сънувам сега. Понякога се събуждам с писъци.

— Блазе ти.

Мълчаливо загледахме хората във водата. На два-три пъти Бразил изсумтя недоволно, сочейки движенията на сърфистите. Не разбирах много от тия неща. Веднъж тихо изръкопляска, когато един младеж падна от дъската, но когато се озърнах към него, не видях по лицето му подигравка.

Малко по-късно пак посочи дъската.

— Сигурен ли си, че не искаш да опиташ? С моята дъска. Човече, тоя твой допотопен носител изглежда направо създаден за нея. Всъщност, вижда ми се малко странен за военен модел. Лекичък е. — Той лениво опипа рамото ми. — Дори бих казал, че имаш почти идеален носител за спорт. Каква марка е?

— На някаква древна компания, не я бях чувал преди. „Ейшундо“.

— „Ейшундо“?

Погледнах го с изненада.

— Да, „Ейшундо Органикс“. Знаеш ли ги?

— И още как, мамка му. — Той пак се отпусна на пясъка и ме огледа. — Так, та ти носиш класически модел. Създали са само една серия, която изпреварвала времето си поне с цял век. Неща, неизпробвани дотогава от никого. Прилепващи длани, подсилена мускулна структура, а ако ти кажа какви си системите за автономно оцеляване, направо не би повярвал.

— Да, не бих повярвал.

Той не ме слушаше.

— Гъвкавост и издръжливост на върховно ниво, рефлекси, каквито не предлагал никой чак до появата на „Харкани“ в началото на двайсет и четвърти век. Човече, такива модели просто вече не се произвеждат.

— Така си е. Фалирали са, нали?

Той енергично поклати глава.

— Не, политиката им видяла сметката. Корпорацията „Ейшундо“ е създадена в Драва през осемдесетте години от типични подмолни квелисти. Май и не криели много-много политическите си убеждения. Сигурно щели да ги закрият, но всички знаели, че произвеждат най-добрите спортни носители на планетата, тъй че в крайна сметка станали доставчици на половината дечурлига от Първите фамилии.

— Голям късмет.

— Не ще и дума. Никой не ги закачал. — Ентусиазмът по лицето му избледня. — После дошло Разселването и те се обявили за квелисти. Харлановият род така и не им го простил. Когато голямата каша отминала, съставили черни списъци на всички, които някога са работили за „Ейшундо“, дори екзекутирали неколцина от старшите биотехници като предатели и терористи. Производство на оръжие за врага и прочие глупости. А и както се развили нещата в Драва, с тях така или иначе било свършено. Човече, направо не вярвам, че седиш насреща ми с това чудо. Мамка му, това е историческа ценност, Так.

— Е, радвам се да го чуя.

— Сигурен ли си, че не искаш…

— Да ти го продам? Не, благодаря.

— Сърф, мой човек. Сигурен ли си, че не искаш да пробваш сърф? Хайде, вземи да се топнеш с дъската. Да те видим на какво си способен.

Поклатих глава.

— Предпочитам да живея в неведение.

Той ме изгледа любопитно. После кимна и пак се зазяпа в морето. Усещах как от самото гледане му става нещо. Сякаш вълните усмиряваха треската, която сам бе разпалил в себе си. Стиснах зъби и се помъчих да не завиждам.

— Може би някой друг път — тихо каза той. — Когато не си тъй натоварен.

— Да. Може би.

Не можех да си представя подобен момент, освен може би в миналото, а просто нямаше начин да се върнем там.

— Значи никога не си пробвал, така ли? Дори навремето в Нова Пеща?

Свих рамене.

— Знам как да падам от дъската, ако това имаш предвид. Като хлапе съм опитвал през лятото на местните плажове. После се вързах с една тайфа гмуркачи. Нали знаеш как става.

Той кимна. Може би си припомняше собствената си новопещенска младост. Или последния път, когато бяхме водили този разговор, но не ми се вярваше. Беше преди повече от петдесет години, а без емисарска памет това е много време.

— Адски тъпо — промърмори Бразил. — Коя тайфа беше?

— Рифовите бойци. От района на Хирата. Гмуркай се свободен, умри свободен. Остави мръсотията на повърхността. Видехме ли такива като теб, моментално им свивахме перките. Ами ти?

— Аз ли? Мислех се за волна птичка. Вихроездачите, Цунамитата, Утринният хор на Вчира. И други, не ги помня вече. — Той поклати глава. — Толкова глупав съм бил, мамка му.

Загледахме се във вълните.

— Откога си тук? — попитах аз.

Той се разкърши и извърна лице към слънцето с плътно затворени очи. От гърдите му излетя звук, напомнящ котешко мъркане, после премина в смях.

— Тук, на Вчира? Не знам, не си водя сметка. Май трябва вече да е към век. С интервали.

— А Вирджиния казва, че сте отписали Бръмбарчетата преди двайсетина години.

— Да, горе-долу. Както казах, Сиера все още прави по някой удар. Но в общи линии вече десет-дванайсет години не сме се замесвали в нещо повече от плажни побоища.

— Дано да не сте ръждясали.

Той се ухили широко.

— Ей, ама ти вече си слагаш тигана.

Поклатих глава.

— Не, просто умея да слушам. То ще засегне всички ни по един или друг начин. Добре казано. Както и да постъпят другите, ти ще продължиш. Ти вярваш, че е истина.

— Тъй ли? — Бразил се изпъна на пясъка и затвори очи. — Тогава ето ти повод за размисъл. Нещо, което навярно не знаеш. Когато квелистите се сражавали с Първите фамилии за континентално надмощие на Ню Хокайдо, заговорило се, че правителствените отряди на смъртта готвят удар срещу Квел и още неколцина от Извънредния комитет. Един вид контраудар срещу Черните бригади. И знаеш ли какво направили?