— Да, знам.

Той открехна едно око.

— Знаеш ли?

— Не. Но не обичам риторичните въпроси. Ако ще казваш нещо, карай направо.

Той пак затвори очи. Стори ми се, че по лицето му мина нещо, подобно на болка.

— Добре. Знаеш ли какво е информационен шрапнел?

— Естествено. — Терминът беше стар, почти архаичен. — Евтини вируси. Допотопна работа. В ефира се излъчва матрица от накълцани стандартни програми. Вкарваш ги във вражеските системи и те се опитват да изпълняват първоначалните си функции. Така задръстват оперативния код с безсмислени команди. Поне на теория. Доколкото съм чувал, на практика не излизало много добре.

Всъщност много добре познавах ограниченията на оръжието от собствен опит. Преди сто и петдесет години последната съпротива на Адорасион бе излъчила информационен шрапнел, за да забави напредването на емисарските части през Манзанския басейн просто защото не разполагаше с друго. Не ни забавиха кой знае колко. Много по-тежки загуби понесохме от яростните ръкопашни боеве, които последваха из закритите улици на Неруда. Но Джак Бразил с неговата измислена фамилия и страстта му към една култура, чиято планета никога не бе виждал, едва ли желаеше да чуе това точно сега.

Той размърда стройното си тяло върху пясъка.

— Е, добре, извънредният комитет в Ню Хокайдо не споделял твоя песимизъм. Или просто са били отчаяни. Така или иначе, измислили нещо подобно, но основано на дигитализиран човешки товар. Изработили схематични копия от всеки член на комитета, просто повърхностен сбор от най-общи спомени и самолич…

— Мамка му, будалкаш ме!

— … и ги заредили в широкообхватни информационни мини, които да бъдат заложени в квелистките сектори и да се задействат при вражеско нашествие. Не, не те будалкам.

Затворих очи.

Ах, мамицата му.

Гласът на Бразил продължаваше да се лее безметежно.

— Да, планът бил при поражение да задействат мините и да оставят няколко десетки от собствените си хора, а може би и авангарда на нападателите, с твърдото убеждение, че всеки от тях е Квелкрист Фолкънър. Или някой си.

Шум на прибой и далечни викове над водата.

Би ли искал да ме прегърнеш, докато си отивам?

Видях лицето й. Чух променения глас, който не беше на Силви Ошима.

Пипни ме. Кажи ми, че си истински, мътните да те вземат.

Бразил продължаваше да говори, но усещах, че се изчерпва.

— Доста хитро оръжие, ако се позамислиш. Масова суматоха, на кого да вярваш, по дяволите, кого да арестуваш? Същински хаос. Може би това ще спечели време за бягство на истинската Квел. Та макар и на косъм. Създава хаос. Последен удар. Кой знае?

Когато отворих очи, той седеше и пак гледаше към морето. Добродушният покой бе изчезнал от лицето му, избърсан като грим, като морска вода, изсъхнала под слънчевите лъчи. От стегнатата му мускулеста фигура изведнъж бе изплувало жестоко, безпомощно огорчение.

— Кой ти разказа всичко това? — попитах аз.

Бразил се озърна към мен и по устните му трепна призрак на предишната усмивка.

— Някой, с когото трябва да се срещнеш — тихо каза той.

Взехме неговия бръмбар — двуместен, със смъкнат кожух, не много по-голям от онзи, който бях наел, но както се оказа, далеч по-бърз. Бразил си направи труда да навлече вехт защитен костюм на леопардови петна — още нещо, което го отличаваше от другите идиоти, сновящи по магистралата с такива скорости, че едно падане би смъкнало плътта им от костите.

— Е, да — рече той, когато му споменах това. — Някои рискове заслужават да ги поемеш. Другото си е чисто самоубийство.

Взех шлема от полисплав и го надянах. Гласът ми прозвуча пискливо от високоговорителя:

— Налага ти се да гледаш тия глупости, а?

Той кимна.

— Непрекъснато.

Той включи двигателя, сложи си шлема, после подкара на север по магистралата точно с двеста километра в час. По маршрута, който вече бях минал, докато го търсех. Покрай денонощната закусвалня, покрай другите спирки и населени местенца, където бях подхвърлял името му като кървава диря от гърбун пред спортен катер, после през Кем и по-нататък. На дневна светлина Ивицата губеше голяма част от романтиката си. Светлинките на прозорчетата, които бях отминавал предната вечер по пътя на юг, се оказваха вехти и избелели ниски постройки или надувни бараки. Неоновите И холографските надписи бяха изключени или едва мъждукаха. Селищата по дюните губеха уютната си сумрачна привлекателност и се превръщаха просто в купчини скучни сгради покрай осеяното с боклуци шосе. Само шумът на прибоя и ароматите из въздуха бяха същите, но ние се движехме прекалено бързо, за да ги усетим.

На двайсет километра след нос Кем един тесен, зле павиран път се отклоняваше през дюните. Бразил намали скоростта за завоя — не чак толкова, колкото би ми се искало — и отби от магистралата. Под бръмбара кипнаха струи пясък, извиращи измежду неравните блокове вечбетон и скалата, върху която бяха положени. При гравитационните машини паважът често е не толкова опора, колкото знак откъде минава пътят. А отвъд първата ивица дюни някогашните строители изобщо бяха зарязали усилията да полагат настилка. Нататък имаше само стълбове от въглеродни нишки с илуминиево покритие, забити на десетметрови интервали. Бразил отново намали скоростта и бавно подкара покрай стълбовете, които лъкатушеха през дюните към морето. Отстрани изникнаха две-три разнебитени надувни бараки, килнати пиянски върху пясъчните склонове. Не личеше дали вътре живее някой. По-нататък видях боен катер в плитък канал под прашна маскировъчна мрежа. Механични охранителни паячета, напомнящи миниатюрни каракури, се разбудиха по него от бученето на бръмбара или може би от топлината на двигателя. Вдигнаха по някой крайник към нас и пак се успокоиха, когато отминахме.

Прехвърлихме последните дюни и Бразил спря бръмбара успоредно на бреговата линия. Свали шлема, приведе се над кормилото и кимна надолу към морето.

— Ето. Познато ли ти е?

Много, много отдавна някой бе изкарал на брега брониран кораб на въздушна възглавница, докато забие нос в дюните, а после просто го бе зарязал. Сега корабът лежеше върху сбръчканата си престилка като блатна пантера, убита, докато е дебнела плячка. Задните кормилни витла бяха извъртени по посоката на преобладаващия вятър и изглеждаха блокирани. Пясъкът се трупаше на назъбени купчинки покрай бронята и на места напълно затрупваха престилката, тъй че бронираните бордове изглеждаха само част от далеч по-голяма погребана структура. През амбразурите откъм нашата страна се подаваха бластерни цеви, щръкнали към небето — сигурен признак, че хидравликата е изгърмяла. Горните люкове бяха широко разтворени като за евакуация.

По централния фюзелаж и нагоре около мехура на мостика забелязах следи от боя. Червеното и черното се сплитаха и позната шарка, която докосна гръбнака ми с хладна ръка; почти изличени от времето очертания на стилизирана клонка от квелкристия.

— О, не може да бъде.

— Да. — Бразил се размърда на седалката. — Точно така.

— И да не би да е тук, откакто…

— Да, в общи линии.

Подкарахме надолу по дюната и спряхме до кърмата. Бразил изключи двигателя и бръмбарът се отпусна на пясъка като послушен тюлен. Корабът се извисяваше над нас и бронята от специална сплав поглъщаше топлината на слънцето, тъй че отблизо навяваше хлад. На три места покрай нащърбения корпус метални стълбички слизаха от парапета и потъваха в пясъка. Най-задната, където корабът се накланяше към земята, беше килната назад почти хоризонтално. Без да й обръща внимание Бразил сграбчи парапета и с изящен скок се озова на палубата. Въздъхнах и го последвах.

Гласът ме стресна, докато се изправях.

— Е, той ли е това?

Примигах срещу слънцето и различих мършав силует на леко наклонената палуба пред нас. Човекът изглеждаше с една глава по-нисък от Бразил и носеше простичък сив гащеризон с отрязани до лактите ръкави. Ако се съдеше по лицето под рядката бяла коса, трябва да беше поне на шейсет и пет, но ръцете му бяха жилави, мускулести и завършваха с едри, костеливи китки. А зад тихия глас се долавяше спотаена сила. Във въпроса звучеше напрежение, граничещо с враждебност.