Спомените ми се стрелнаха към Иненин и изваденото око на Джими де Сото, когато ни удариха с вируса Роулингс. Знаех каква процедура са изпробвали със Силви Ошима.

— Хранихте ли я? — попитах аз и сам усетих колко дрезгав е станал гласът ми.

— Венозно. — Аюра прибра оръжието, докато изчаквахме нейните хора да изнесат Силви в каменната градина. После пристъпи напред, правейки успокояващи жестове с двете ръце. — Трябва да разберете, че…

— Разбираме отлично — каза Бразил. — Разбираме що за твари сте ти и хората като теб. И някой ден ще дойдем да отървем от вас този свят.

Сигурно бе направил движение, или поне бе помръднал цевта на фрагментарната пушка. От всички страни на градината се надигнаха оръжия с тревожно тракане. Аюра се завъртя.

— Не! Изчакайте. Всички.

Стрелнах поглед към Бразил и прошепнах:

— Ти също, Джак. Недей да проваляш работата.

Тихо пърпорене. Над дългото крило за гости стремително се зададе с приведен нос малък щурмокоптер „Дракул“. Той свърна покрай каменната градина към морето, поколеба се за миг, когато нов син лъч проряза небето, после бавно пое обратно с разперено шаси за кацане. Воят на двигателя позаглъхна и металното насекомо се приземи с безупречна точност върху парапета вдясно от нас. Пилотът може и да се боеше от орбиталния обстрел, но отстрани не му личеше.

Кимнах на Сиера Трес. Тя се приведе под вихрушката на витлата и изтича към щурмокоптера. Видях я как пъхна глава в кабината и размени няколко думи с пилота, после се обърна и ми направи знак, че всичко е наред. Оставих бластера и погледнах Аюра.

— Добре, слушай какво искам от теб и младшия. Донесете я тук при мен. Ще ми помогнете да я натоваря. Всички други да останат на място.

Не беше много удобно, но с общи усилия тримата успяхме да вдигнем Силви Ошима от каменната градина върху парапета. Бразил заобиколи, за да застане между нас и пропастта. Аз хванах жената със стоманените коси под мишниците, Аюра подпря гърба й, а Ковач пое краката. Понесохме отпуснатото тяло към щурмокоптера.

А на вратата, сред пърпоренето на витлата над нас, Аюра Харлан се приведе към мен. Щурмокоптерът беше машина за тайни акции, проектирана за тих полет, но отблизо витлата вдигаха толкова шум, че не я чух какво казва. Изпънах шия.

— Какво?

Тя се приведе още по-близо. Изсъска право в ухото ми:

— Казах да ми я върнеш жива и здрава, Ковач. Тия измислени революции са игра, която можем да водим друг път. Но наранят ли Мици Харлан телесно или духовно, ще посветя целия остатък от живота си на отмъщението.

Усмихнах се сред шума. Повиших глас, докато тя се отдръпваше.

— Не ме плашиш, Аюра. Цял живот си имам работа с отрепки като теб. Ще получиш Мици Харлан, защото така обещах. Но ако наистина толкова те е грижа за нея, започни да й търсиш място на друга планета. Тия момчета не се шегуват.

Аюра сведе очи към Силви Ошима.

— Сам знаеш, че не е тя. Няма начин да бъде. Квелкрист Фолкънър е мъртва. Наистина мъртва.

Кимнах.

— Добре. Ако е тъй, защо цялата ви Първа фамилия толкова се побърка заради нея?

Този път в гласа на Аюра се прокрадна истинско вълнение.

— Защо ли? Защото, Ковач, която и да е — а тя не е Квел — която и да е, носи със себе си епидемия от Неразчистеното. Съвсем нов вид смърт. Когато се събуди, попитай я за Протокола „Квалгрист“, после си задай въпроса дали е толкова страшно онова, което сторих, за да я спра.

— Хей! — Моят млад двойник държеше Силви под коленете с подчертано разперени пръсти. — Ще товарим ли тая кучка, или смятате да си приказвате цяла нощ?

Вгледах се в очите му, после внимателно вдигнах главата и гърдите на Силви към Сиера Трес, която вече ни чакаше в тясната кабина на щурмокоптера. Другият Ковач тласна силно и останалата част от тялото хлътна навътре. Движението го приближи плътно до мен.

— Не сме свършили — изкрещя той в ухото ми. — С теб имаме сметки за уреждане.

Пъхнах ръка под коленете на Силви Ошима и го блъснах с лакът назад. Погледите ни се кръстосаха.

— Не ме изкушавай, мамка му — викнах аз. — Продажен боклук.

Той настръхна. Бразил прекрачи напред. Аюра сложи ръка върху рамото на двойника и напрегнато заговори в ухото му. Той отстъпи. Вдигна показалец и го насочи насреща ми като пистолет. Каза нещо, но звукът се изгуби в свистенето на витлата. После шефката на охраната го отведе на безопасно разстояние върху парапета. Изкатерих се на борда, оставих място за Бразил и кимнах на Сиера Трес. Тя заговори с пилота и щурмокоптерът се откъсна от каменната опора. Аз гледах навън, към младия Ковач. Той също ме гледаше.

Излетяхме.

До мен усмивката бе залепнала по лицето на Бразил като маска за церемония, на която не съм бил поканен. Кимнах му уморено. Изведнъж се почувствах смазан телом и духом. Дългото плуване, безмилостното натоварване и играта със смъртта по скалите, жестокото напрежение на финалния сблъсък — всичко това изведнъж се стовари върху мен.

— Успяхме, Так! — изрева Бразил.

Аз поклатих глава. Събрах сили да проговоря и възразих:

— Дотук добре.

— Ей, не ставай такъв, де!

Отново поклатих глава. Опрях ръце в рамката на вратата, подадох се от щурмокоптера и погледнах надолу към бързо отдалечаващите се светлини на Рилската цитадела. С нормално зрение вече не можех да различа нито една от фигурите в каменната градина, а бях твърде уморен, за да използвам неврохимията. Но дори и през бързо растящото разстояние усещах неговия поглед и неумолимата ярост, която пламтеше в него.

Открихме „Островитянин“ точно където се полагаше. Иса бе насочила безупречно тримарана с помощта на бордовите навигационни системи. Сиера Трес поговори с пилота, който за краткото ни познанство се оказа доста свястно момче. Въпреки положението си на заложник не изглеждаше особено нервен по време на полета, а веднъж дори каза на Сиера нещо, което я накара да се разсмее на глас. Сега той кимна лаконично, докато тя говореше в ухото му, увеличи два дисплея на бордовото табло и щурмокоптерът се спусна към яхтата. Посегнах към резервните слушалки и си ги сложих.

— Още ли ни чуваш, Аюра?

Гласът й долетя ясен и ужасяващо любезен.

— Все още слушам, Ковач-сан.

— Добре. Готвим се да кацнем. Пилотът е инструктиран да се оттегли бързо, но за да няма недоразумения, подчертавам: искам чисто небе във всички посоки.

— Ковач-сан, нямам пълномощия да…

— Тогава осигури си ги. Няма да повярвам и за секунда, че Конрад Харлан не може да разчисти небето над целия Милспортски архипелаг, ако поиска. Затова слушай внимателно. Видя ли хеликоптер над хоризонта през следващите шест часа, Мици Харлан е мъртва. Видя ли въздушна цел на радара през следващите шест часа, Мици Харлан е мъртва. Видя ли какъвто и да било кораб да ни следва, Мици Харлан…

— Разбрах, Ковач. — Любезността в гласа бързо се изпаряваше. — Никой няма да ви следва.

— Благодаря.

Хвърлих слушалките на седалката до пилота. Навън цареше мрак. Откакто излетяхме, не бе имало нито един орбитален изстрел, фойерверките на север явно приключваха. Откъм запад се задаваха плътни облаци и поглъщаха изгряващия сърп на Хотей. По-горе Дайкоку се обгръщаше в ефирна мъгла, а от Мариканон нямаше и помен. Изглеждаше, че ще завали.

Щурмокоптерът направи кръг около тримарана и аз видях на палубата пребледнялата Иса да размахва крайно неубедително една от вехтите фрагментарни пушки на Бразил. При тая гледка по устните ми трепна неволна усмивка. Спуснахме се над самото море, завихме обратно и се плъзнахме към „Островитянин“. Аз стоях на вратата и бавно размахвах ръка. По обтегнатото лице на Иса се изписа облекчение и тя отпусна пушката. Пилотът задържа машината над края на палубата и ни извика през рамо:

— Дотук бяхме, момчета.

Скочихме долу, измъкнахме безпомощното тяло и внимателно го свалихме на палубата. Мъглата откъм водовъртежа ни обгърна като студен дъх на морски духове.