— Съжалявам.

— Има защо. Би ли искал да преживееш онова, дето го сториха на Ор и останалите. Защото ако искаш, веднага ще те уредя.

— Силви, не можеш…

— Те умряха жестоко, Мики. Обелени слой след слой. Всички. Накрая Кийока пищеше като малко дете да дойда и да я спася. Искаш ли да се включиш в това, да го поносиш със себе си като мен?

Потръпнах и тръпката сякаш се предаде на целия виртуален модел. Леко, хладно разтърсване на околния въздух.

— Не.

След това дълго мълчахме. Клиентите на „Токийския гарван“ сновяха около нас като призраци.

По някое време тя неопределено махна с ръка нагоре.

— Знаеш ли, подготвителите вярват, че това е единственото истинско съществуване. Че всичко отвън е илюзия, сенчест свят, създаден от древните богове като детска люлка за нас, докато изградим своя собствена реалност и се свръхзаредим в нея. Утешителна мисъл, нали?

— Ако си позволиш да й вярваш.

— Ти я нарече вирус — каза замислено Силви. — Като вирус тя се справи много успешно тук. Проникна в системите ми, сякаш беше проектирана специално за това. Може би е също тъй умела и навън, в сенчестите игри.

Затворих очи. Притиснах длан към лицето си.

— Какво ти е, Мики?

— Моля те, кажи ми, че в момента говориш метафорично. Не бих издържал да разговарям с още една жертва на пропагандата.

— Хей, ако не ти харесва разговорът, винаги можеш да се пръждосаш оттук, нали?

Внезапното раздразнение в гласа й ме върна към Ню Хок и привидно безконечните демилитски препирни. От този спомен устните ми трепнаха в неволна усмивка. Отворих очи и пак я погледнах. Сложих длани върху бара, въздъхнах и оставих усмивката да се разшири.

— Дойдох да те изведа, Силви.

— Знам. — Тя сложи ръка върху моята. — Но на мен ми е добре тук.

— Казах на Лас, че ще се грижа за теб.

— Тогава грижи се за нея. Така пазиш и мен.

Поколебах се, търсейки точните думи.

— Мисля, че тя може да е нещо като оръжие, Силви.

— Е? Не е ли така с всички ни?

Озърнах се към забързаните сиви призраци из бара. Вслушах се в тихата смес от звуци.

— Наистина ли само това искаш?

— В момента, Мики, само с това съм в състояние да се справя.

Питието ми стоеше недокоснато на бара. Изправих се. Взех чашата.

— Тогава по-добре да се връщам.

— Чудесно. Ще те изпратя.

Уискито се оказа парливо, евтино и долнокачествено. Съвсем не го бях очаквал.

Тя излезе с мен на пристанището. Тук вече беше изгряло сиво, прохладно утро и в трезвите му лъчи не се виждаха хора — нито нормални, нито забързани призраци. Корабната мивка бездействаше, кейовете и океанът пустееха. Всичко изглеждаше някак оголено, примитивно, а морето Андраши се плискаше в колоните с унило упорство. Гледайки на север, имах чувството, че усещам Драва да се спотайва зад хоризонта в покой и уединение.

Спряхме под крана, където се запознахме, и внезапно разбрах с почти осезаема сила, че я виждам за последен път.

— Може ли един въпрос?

Тя гледаше към морето.

— Разбира се.

— Твоята заместничка горе казва, че срещнала в килиите някой си Григорий Ишии. Случайно да ти звучи познато?

Тя се навъси леко.

— Да, познато ми е. Не знам откъде. Но не мога да си представя как една дигитализирана личност би се добрала дотук.

— Там е въпросът.

— Тя каза ли, че е онзи Григорий?

— Не. Каза, че тук долу имало нещо, наречено така. Но когато унищожихме самоходното оръдие и ти изключи, а после се свести в Драва, тогава каза, че то те познава, нещо те познава. Като стар приятел.

Силви сви рамене. Продължаваше да гледа северния хоризонт.

— Тогава може да е нещо, разработено от миминтите. Вирус, който задейства системите за разпознаване в човешкия мозък, кара те да си мислиш, че виждаш или чуваш нещо познато. Всеки индивид, когото зарази, ще допълни липсващите парчета със свои картинки.

— Не звучи много убедително. Миминтите напоследък едва ли са общували с много хора. Мечек е на власт само… от колко? От три години ли?

— От четири. — Едва доловима усмивка. — Мики, миминтите са създадени за да убиват хора. Такава им е целта от самото начало, още отпреди триста години. Никой не знае дали някое вирусно оръжие от онова време не е оцеляло и до днес. Може дори малко да се е усъвършенствало.

— Срещала ли си някога нещо подобно?

— Не. Но това не означава, че го няма там навън.

— Или тук вътре.

— Или тук вътре — бързо се съгласи тя. Искаше да си тръгна.

— Или може да е просто поредният информационен шрапнел.

— Може.

— Да. — Пак се огледах наоколо. — Добре. Как да се измъкна оттук?

— Кранът. — За момент тя се върна при мен. Очите й се откъснаха от севера и срещнаха моите. Тя кимна нагоре, където металната стълбичка изчезваше сред преплетените стоманени греди на машината. — Просто се изкачвай и толкова.

Страхотно.

— Пази се, Силви.

— Обещавам.

Тя ме целуна набързо по устните. Кимнах, потупах я по рамото и отстъпих две крачки назад. После се завъртях към стълбата, сложих ръце върху студения метал и започнах да се изкачвам.

Стълбата изглеждаше солидна. Във всеки случай я предпочитах пред отвесните скали, гъмжащи от крилодери, или издатините под марсианското гнездо.

Бях вече на двайсетина метра височина сред гредите, когато гласът й ме догони отдолу.

— Хей, Мики.

Погледнах надолу. Тя стоеше под крана и ме гледаше с отметната глава. Беше събрала шепи около устата си. Предпазливо се пуснах с едната ръка и й помахах.

— Да?

— Току-що си спомних. Григорий Ишии. Учихме за него в училище.

— Какво точно учихте?

Тя разпери ръце.

— Съжалявам, нямам представа. Кой да помни такива глупости?

— Така си е.

— Защо не попиташ нея?

Добър въпрос. А отговорът май беше свързан с емисарската предпазливост. Но и вродената недоверчивост си казваше думата. Нежеланието да вярвам. Нямаше да се вържа на сладките приказки за славното завръщане на Квел, каквото и да говореха Кои и Бръмбарчетата.

— Може да я попитам.

— Добре. — Тя вдигна ръка за сбогом. — Сканирай, Мики. Продължавай да се катериш, не гледай надолу.

— Да — извиках към нея аз. — И ти, Силви.

Продължих нагоре. Мивката се смали като детска играчка. Морето заприлича на лист сив метал, заварен за килнатия хоризонт. Силви беше дребна точица, обърната на север, после съвсем я загубих от поглед. Може би вече я нямаше. Металните греди около мен загубиха всякаква прилика с конструкцията на крана. Студената зора притъмня, преля се в трептящо сияние, което играеше по решетките с подлудяващо познат ритъм. Аз изобщо не се изморявах.

Престанах да гледам надолу.

— Е? — попита накрая тя.

Гледах през прозореца към Вчира Бийч и слънчевите искри по вълните. Плажът и водата почваха да се запълват с дребни човешки фигурки, бързащи да се порадват на хубавото време. Офисите на „Дзуринда Туджман Склеп“ бяха отлично изолирани, но почти усещах нарастващата жега, почти чувах все по-гръмогласната туристическа глъчка. Откакто напуснах виртуалния модел, не бях разговарял с никого.

— Ти беше права. — Хвърлих кратък поглед към жената в тялото на Силви Ошима, после пак се загледах към морето. Махмурлукът ме мъчеше с нова сила. — Не иска да излезе. За да се справи със скръбта е прибягнала към Отрицателските глупости от своето детство и държи да остане там.

— Благодаря.

— Да. — Оставих прозореца и се завъртях към Трес и Видаура. — Повече нямаме работа тук.

На връщане не си казахме нищо. Пробивахме си път през навалицата от пъстро облечени хора и мълчахме. Най-често лицата ни караха хората да се отдръпват — виждах ги как отстъпват встрани с изплашени физиономии. Но в топлия слънчев ден мнозина бяха нетърпеливи да стигнат до водата и изобщо не гледаха къде вървят. Сиера Трес се мръщеше, когато небрежно носени плажни принадлежности я блъскаха по крака, но лекарствата или волята й помагаха да стиска зъби и да мълчи. Никой от нас не искаше да привлича вниманието с улични сцени. Само веднъж Трес се завъртя към един особено недодялан тип и онзи моментално си плю на петите.