Хей, момчета, мина ми кисела мисъл. Не можете ли да разпознаете своите политически герои? Та ние идваме да освободим всички ви.

На пристана Слънчев лъч младият хайдук лежеше върху полегатата палуба на катера и се припичаше, както всички останали. Когато се качихме, той стана и запримигва.

— Бързо се справихте. Ще се връщаме ли?

Сиера Трес огледа презрително околната шарения.

— Виждаш ли някаква причина да се мотаем тук?

— Хей, не е толкова зле. Понякога идвам насам с момчетата, здравата се веселим. Народът е свестен, не като ония надути пуяци в южния край. А, щях да забравя. Хей, мой човек, приятелят на Рад.

Изненадано вдигнах глава.

— Да?

— Един човек пита за теб.

Застинах, както пресичах палубата. Леденият хлад на емисарската готовност се смеси с лека тръпка на радостно нетърпение. Махмурлукът потъна в дъното на съзнанието ми.

— За какво?

— Не каза. Дори не ти знаеше името. Доста добре те описа обаче. Беше проповедник, от онези шантави северняци. Нали ги знаеш, с брада и прочие.

Кимнах и нетърпението се разля в топли сребристи пламъчета.

— А ти какво му каза?

— Да върви на майната си. Жена ми е от Шафрановия архипелаг, от нея знам какви гадости вършат там. Да ми паднат, всичките ще ги избеся с тел на първата сушилня за белотрев.

— Млад ли беше или стар?

— А, млад. И по стойката си личеше, нали разбираш.

Думите на Вирджиния Видаура изплуваха в главата ми.

Свещени солови акции за премахване на неверници.

Е, сам си го изпроси.

Видаура пристъпи към мен и сложи ръка на рамото ми.

— Так, трябваш ни за…

Усмихнах й се.

— Добър опит. Но вече не ви трябвам за нищо. Току-що изпълних последното си задължение във виртуалния модел. Нямам друга работа.

Тя ме изгледа втренчено.

— Няма страшно — казах аз. — Прерязвам му гърлото и веднага се връщам.

Тя поклати глава.

— Наистина ли само това искаш?

Думите от реалния свят прозвучаха като ехо на собствения ми въпрос към Силви в дълбините на виртуалния модел. Раздразнено махнах с ръка.

— Какво ми остава? Да се бия за славната квелистка кауза? Да, бе. Да се бия за стабилността и процъфтяването на Протектората? Вършил съм и двете, Вирджиния, ти също си ги вършила и знаеш истината не по-зле от мен. Всичко това е лайно на клечка. Невинни жертви, кръв и писъци, само за да се стигне накрая до някакъв гнусен политически компромис. Чужди каузи, Вирджиния. Омръзнаха ми, по дяволите.

— И какво предпочиташ? Това ли? Нови безсмислени убийства?

Свих рамене.

— Точно в безсмислените убийства най-много ме бива. Майстор съм по тая част. Ти ме направи майстор, Вирджиния.

Сякаш я зашлевих през лицето. Тя трепна. Сиера Трес и хайдукът се озърнаха любопитно. Забелязах, че жената, която се наричаше Квел, е слязла в салона.

— И двамата напуснахме Корпуса — каза накрая Видаура. — Невредими. Помъдрели. А сега се каниш да изгасиш остатъка от живота си като някаква скапана факла? Просто да се заровиш в шаблона на вечното отмъщение?

Намерих сили да се усмихна.

— Имам вече над сто години живот, Вирджиния. Няма да ми липсва.

— Но това не решава нищо. — Тя изведнъж закрещя. — Няма да върне Сара. Когато приключиш, тя ще си остане мъртва. Ти вече уби и измъчи всички, които са били там. Олекна ли ти?

— Хората ни гледат — кротко казах аз.

— Не ми пука, по дяволите. Отговори ми. Олекна ли ти?

Емисарите са изпечени лъжци. Но не и помежду си.

— Само когато ги убивам.

Тя мрачно кимна.

— Да, точно така. И знаеш какво е това, Так. И двамата знаем. Не ни е за пръв път да го виждаме. Помниш ли Чеб Оливейра? Нилс Райт? Това е патологично, Так. Неуправляемо. То е като наркомания и в крайна сметка ще те погълне.

— Може би. — Аз се приведох по-близо, полагайки усилия да удържа внезапния гняв. — Но междувременно няма да убива петнайсетгодишни момичета. Няма да бомбардира цели градове и да изтребва хиляди хора. Няма да се превърне в нещо като Разселването или кампанията на Адорасион. За разлика от твоите приятелчета по сърф, за разлика от нашата нова приятелка долу в салона, аз не искам саможертви от никого.

За секунда-две тя се вгледа спокойно в мен. После кимна, сякаш изведнъж се убеди в нещо, за което се бе надявала да не е истина.

Мълчаливо ми обърна гръб.

Катерът се отдалечи на една страна от кея, извъртя се сред облак мътни пръски и пое с пълна скорост на запад. Никой не бе останал на палубата да ми помаха. Кормилното витло тласна капките назад и опръска лицето ми. Погледах как катерът се превръща в точица на хоризонта и ревът му заглъхва, после тръгнах да търся проповедника.

Свещени солови акции.

На Шария се бях срещал с двамина такива. Смахнати религиозни маниаци, заредени в носители тип „Десницата на Аллах“, откъснати от другите бойци и вкарани във виртуална среда, за да видят късче от рая, който ги чака след смъртта, а после пратени да проникнат в базите на Протектората. Също като цялата съпротива на Шария, те не можеха да се похвалят с особено въображение — което в крайна сметка ги погубваше, щом се сблъскваха с емисарите, — но и не бяха за подценяване. Докато ги изтребим до крак, всички бяхме почнали да изпитваме едва ли не уважение към тяхната храброст и издръжливост в боя.

В сравнение с тях Рицарите на Новото откровение бяха лесна мишена. Имаха ентусиазъм, но им липсваше потеклото. Вярата се крепеше върху стандартните религиозни стълбове на масовата психоза и омразата към жените, но досега, явно, не бе имала нито време, нито необходимост да създаде свое военно крило. Същински аматьори.

Досега.

Започнах от евтините хотели откъм Зоната. Изглеждаше разумно да предположа, че проповедникът е проследил дирите ми до „Дзуринда Туджман Склеп“, преди да потеглим за Милспорт. А след прекъсването на следата сигурно бе решил да изчака. Търпението е основно достойнство на убиеца — трябва да си готов за действие, но и трябва да знаеш кога да чакаш. Онези, които ти плащат, разбират това, а ако не разбират, има си начини да им обясниш. Чакаш и се ослушваш за най-дребни сведения. Всекидневните посещения на пристана Слънчев лъч дават възможност за предпазлив обзор на всекидневния транспорт, особено ако има нещо необичайно. Например матов, нисък пиратски катер сред пъстрите и претъпкани туристически корабчета, които обикновено спират на кея. Единственото, което не се връзваше със стила на професионален убиец, бе прекият въпрос към младежа, но го приписах на религиозното високомерие.

Лек, всепроникващ дъх на гниещ белотрев, зле поддържани фасади и неучтив персонал. Тесни улички, прорязани от остри сенки и горещи слънчеви лъчи. Влага, купища боклуци по ъглите, които изсъхваха само в часовете около пладне. Безцелно сновящи туристи, грохнали и унили след усилията да се повеселят на слънце. Аз бродех сред всичко това, опитвайки да оставя цялата работа на емисарския усет, да потисна главоболието и тръпнещата омраза, която напираше да намери отдушник.

Открих го още преди да е настъпила вечерта.

Не се оказа чак толкова трудно. Кошут все още беше относително незасегнат от Новото откровение и хората ги забелязваха, както човек би забелязал милспортски акцент в кръчмата на Ватанабе. На всяко място задавах едни и същи простички въпроси. Фалшивият сърфистки говор, който имитирах умело с помощта на чутото през последните седмици, ми позволи да преодолея недоверието на дребните служители и да засека къде се е появявал проповедникът. Шепа евтини кредитни чипове и няколко застрашителни погледа свършиха останалото. Когато следобедът почна да захладнява, аз стоях в тясното фоайе на нещо средно между евтин хотел и кантора за наем на лодки с гръмкото име „Дворец на вълните“. По ирония на съдбата мястото бе построено върху стари колони от огледално дърво над тинестите води на Зоната и вонята на гниещ белотрев проникваше през пода.