— Вероятно е много разумно.

— Да. Вероятно. — Тя отметна косата от лицето си и опита да се усмихне по-уверено. Очите й отново срещнаха моите. — Значи отиде в цитаделата и им взе мозъчните приставки. Защо, Мики?

Усмихнах й се. Станах от стола.

— Знаеш ли, една част от мен наистина иска да ти кажа. Но…

— Добре де, добре.

— … отдавна съм свикнал да не вярвам на тази част.

— Много остроумно.

— Старая се. Виж какво, ще ида навън да проверя това-онова, преди да е почнало да се смрачава. Няма да се бавя. Ако смяташ, че си ми задължена заради Брадите, направи ми една малка услуга, докато отсъствам. Опитай се да забравиш колко гадно постъпих преди малко. Наистина ще съм ти благодарен.

Тя извърна очи към дисплея и отвърна съвсем тихо:

— Дадено. Няма проблем.

Не, има проблем. Прехапах език, за да не го изрека, докато вървях към вратата. Има проблем, мамка му. И все още нямам представа как да го разреша.

При второто обаждане отсреща вдигат почти незабавно. Рязък мъжки глас без следа от желание да разговаря с когото и да било.

— Да?

— Ярослав?

— Да. — Нетърпеливо. — Кой се обажда?

— Едно малко синьо бръмбарче.

Тишината се разтваря зад думите като рана от нож. Не я запълва дори пращене. В сравнение с разговора ми с Ласло връзката е кристално чиста. Чувам смайването отсреща.

— Кой е? — Гласът се променя напълно. Сега е твърд като полиран вечбетон. — Пусни изображението, искам да видя лице.

— Няма да ти помогне. Не си виждал сегашния ми носител.

— Познавам ли те?

— Да речем, че нямаше вяра в мен, когато заминах за Латимър, и аз напълно оправдах очакванията ти.

— Ти! Върнал си се на Харлановия свят?

— А ти какво си мислиш, по дяволите? Че ти звъня от орбита ли?

Дълга пауза. Тежко дишане. По навик оглеждам недоверчиво крайбрежната ивица на Компчо.

— Какво искаш?

— Знаеш какво искам.

Ново колебание.

— Тя не е тук.

— Да, бе. Повикай я да се обади.

— Сериозно. Отиде си. — За миг гласът му секва — достатъчно, за да повярвам. — Кога се върна?

— Преди известно време. Къде е тя?

— Не знам. Мога само да предполагам…

Гласът му заглъхва с тиха въздишка през отпуснати устни. Поглеждам часовника, който отмъкнах от бункера в Неразчистеното. Показвал е точно време цели триста години, без да забележи човешкото отсъствие. След толкова години с вграден хроночип, все още ми е малко странно, малко архаично да го използвам.

— Казвай. Важно е.

— Ти не предупреди никого, че се връщаш. Мислехме…

— Да, не си падам по тържествените посрещания. Хайде, предполагай. Къде е отишла?

Чувам как устните му се стягат.

— Провери във Вчира.

— Вчира Бийч? Я стига!

— Мисли каквото си щеш. Все ми е тая.

— След толкова време? Мислех…

— Да, и аз. Но след като тя си отиде, опитах… — Той млъква. Преглъща с усилие. — Все още имахме общи сметки. Тя си беше взела билет втора класа за пътуване на юг със скоростен товарен кораб. След пристигането си купила нов носител. Цялата й сметка хвръкнала. До шушка. Тя е… знам, че тя е някъде там с гадния…

Гласът се задавя. Тежко мълчание. Някакъв оцелял по чудо остатък от благоприличие ме кара болезнено да присвия очи. Старая се гласът ми да звучи съчувствено.

— Значи смяташ, че Бразил все още се навърта по ония места, а?

— Че кога се е променяло нещо във Вчира Бийч? — пита горчиво човекът отсреща.

— Добре, Ярос. Това ми трябваше. Благодаря, мой човек. — Подигравателно вдигам вежда на собствените си думи. — И недей да се тормозиш.

Мрачно сумтене. Точно когато се каня да прекъсна връзката, отсреща долита тиха кашлица.

— Слушай, ако я видиш, кажи й…

Чакам.

— Абе, майната му!

И той затваря.

Денят гаснеше.

Под мен нощта нахлуваше откъм морето и из Текитомура припламваха светлини. Издутият диск на Хотей висеше над западния хоризонт, хвърляйки по водата трептяща оранжева пътека към брега. Медният нащърбен Мариканон грееше малко по-горе и встрани от него. Из морето навигационните светлини на рибарските кораби вече изпъстряха гъстеещия мрак. Откъм пристанището долитаха приглушени звуци. Няма покой за демилитите.

Огледах се към хижата и с крайчеца на окото си зърнах марсианското гнездо. То се издигаше решетесто и огромно в тъмнеещото небе от дясната ми страна като скелет на някакво отдавна загинало създание. Медно-оранжевата смес на двете лунни сияния пронизваше отворите в конструкцията и излизаше понякога под изненадващ ъгъл. С нощта се надигаше хладен бриз и висящите кабели лениво потрепваха.

Отбягваме ги, защото не ни вършат работа на свят като този, но се чудя дали е само това. Веднъж една позната археоложка ми каза, че човешките селища избягват реликвите от марсианската цивилизация по всички светове на Протектората. Инстинктивно е, твърдеше тя. Атавистичен страх. Дори и градчетата на археолозите почват да умират веднага след края на разкопките. Никой не остава по свое желание.

Загледах се в лабиринта от пречупени лунни лъчи и сенки из гнездото и усетих как частица от този атавистичен страх се процежда в мен. Беше твърде лесно да си представя как в гаснещата светлина отеква бавният плясък на криле, а горе из вечерното небе кръжат хищни силуети, по-големи и по-ъгловати от всичко, което е летяло из земното небе през цялата човешка история.

Свих раздразнено рамене и прогоних мисълта.

Дай да се съсредоточим върху реалните проблеми, Мики, бива ли? И те ни са предостатъчно.

Вратата на хижата се отвори и бликналата светлина изведнъж ме накара да осъзная колко е застудяло навън.

— Ще дойдеш ли да хапнем? — попита Силви.

Престоят в планината не ни се отрази много добре.

Първата сутрин спах до късно, но когато най-сетне се извлякох от спалнята, бях замаян и ме мъчеше главоболие. Изглежда, „Ейшундо Органикс“ не бяха проектирали моделите си за охолен живот. Силви не се мяркаше наоколо, но масата беше отрупана с всевъзможни продукти за закуска — повечето с вече задействани нагреватели. Разрових се из остатъците, намерих неизползвана кутия кафе, загрях го и го изпих прав до прозореца. Из главата ми се въртяха смътни спомени за сънища, изпълнени с първобитен страх от удавяне. Наследство от дългия престой на носителя в резервоара — беше ми се случвало и през първите дни в Неразчистеното. Сблъсъците с миминтите и динамичният живот с Неуловимите на Силви прогониха тия тревоги и вкараха в сънищата ми по-нормални варианти: гонитби, престрелки и объркани възстановки от собствената ми памет.

— Буден сте — каза Обект 301, изниквайки встрани от мен.

Озърнах се и надигнах чашата.

— Още не, но ще се събудя.

— Колежката ви остави съобщение. Желаете ли да го чуете?

— Вероятно.

— Мики, отивам да се разходя из града — заговори синтетичният образ с гласа на Силви. Все още не бях се разсънил напълно и това дребно несъответствие ме порази по-силно, отколкото би трябвало. Стори ми се ужасно нелепо и нежелано напомняне за основния ми проблем. — Ще се поровя из базите данни. Искам да видя дали ще мога да задействам мрежата, евентуално да се свържа чрез нея с Ор и останалите. Да разбера какво става там. Ще гледам и да донеса едно-друго. Край на съобщението.

Рязката смяна на гласа ме накара да трепна. Кимнах и се върнах с кафето към масата. Разчистих боклуците от закуската и замислено се наведох над холографския дисплей. Обект 301 висеше зад гърба ми.