— А после?

— После се върнах в селото и избих останалите.

Тя леко тръсна глава.

— Кои останали?

— Цялото село. Всеки гад, който е бил пълнолетен в деня на нейната смърт. Поръчах на един информационен плъх от Милспорт да ми изрови от регистрите за населението имена и лица. Всеки, който би могъл да си мръдне пръста за нея, но не го е сторил. Взех списъка, върнах се там и ги изклах. — Погледнах ръцете си. — Плюс още неколцина, които ми се изпречиха.

Тя ме гледаше тъй, сякаш ме виждаше за пръв път. Раздразнено махнах с ръка.

— Я стига, Вирджиния. И двамата сме вършили много по-лоши неща на толкова светове, че вече не ги помня.

— Имаш емисарска памет — глухо напомни тя.

Пак махнах с ръка.

— Просто такъв е изразът. На седемнайсет свята и пет луни. И онази колония в зона Невски. И…

— Взе ли им приставките?

— Да, на Джоузеф и проповедниците.

— Унищожи ли ги?

— Защо да го правя? Те точно това биха искали. Забрава след смъртта. Без завръщане. — Поколебах се. Но вече нямаше смисъл да спирам. А ако и на Видаура не можех да вярвам, значи не ми оставаше никой друг. Изкашлях се и завъртях пръст на север. — Там, в Белотревната зона, имам един приятел от хайдуците. Покрай другите си делови начинания той отглежда блатни пантери за бойните ями. Асо са много добри, понякога им слага мозъчни приставки. Така може да прехвърля пострадалите фаворити в нови тела и да повишава шансовете им.

— Май усещам какво ще последва.

— Да. Срещу заплащане той взима приставките, които му нося, и зарежда техните собственици в някои от най-борбените си пантери. Изчакваме ги да свикнат с идеята, после ги пращаме в по-долнопробните ями да видим какво ще стане. Този приятел изкарва добри пари от схватки, за които се знае, че в пантерите има заредени хора; доколкото разбирам, в тамошните кръгове се е заформила цяла субкултура около тази идея. — Разклатих контейнерчето с кафе и огледах утайката на дъното. — Предполагам, че вече са се побъркали. Едва ли е много забавно да си затворен в ума на нещо толкова чуждо, камо ли пък когато се биеш с нокти и зъби за живота си в кална яма. Не вярвам да се е съхранило много от човешкото им съзнание.

Видаура сведе очи към скута си.

— Това ли си казваш?

— Не, това е само теория. — Свих рамене. — Може и да греша. Може да им е останало малко човешко съзнание. Или много. Може би в мигове на прояснение си мислят, че са попаднали в ада. И едното ме задоволява, и другото.

— Как финансираш това? — прошепна тя.

Нейде дълбоко в себе си открих широка, предизвикателна усмивка и я надянах като маска.

— Е, противно на разпространеното убеждение, част от събитията на Санкция IV бяха много изгодни за мен. Не ми липсват пари.

Тя вдигна глава и лицето й се обтегна, предвещавайки гняв.

— Спечелил си пари от Санкция IV?

— Заслужих си ги — тихо казах аз.

Тя овладя гнева и лицето й поомекна. Но гласът й все още беше напрегнат.

— И ще ти стигнат ли средствата?

— За какво?

— Ами… — Тя се навъси. — За тая вендета. Ти преследваш проповедниците от селото, но…

— Не, това го свърших миналата година. Бързо стана, не бяха чак толкова много. В момента преследвам ония, които са били във Висшия църковен съвет по време на нейното убийство. Авторите на правилата, които я убиха. Това гълта повече време, те са мнозина и стоят нависоко. Имат по-добра охрана.

— Но не възнамеряваш да спреш с тях?

Поклатих глава.

— Изобщо не възнамерявам да спра, Вирджиния. Те не могат да ми я върнат, нали? Тогава защо да спирам?

Не знам какво разказа Вирджиния на останалите, когато се върнахме в ускорената виртуалност. Аз останах долу при картата, докато другите се оттеглиха в хотелския сектор, който сам не зная защо възприемах като „горе“. Нямам представа какво им е казала, а и не ме вълнува. Изпитвах по-скоро облекчение, че най-сетне съм споделил с някого.

Че не съм сам.

Разбира се, хора като Иса и Плекс знаеха това-онова, а Радул Сегешвар още повече. Но за всички останали Новото откровение от самото начало криеше онова, което вършех с проповедниците. Не искаха лоша реклама или намеса на неверници, например Първите фамилии. Смъртните случаи се представяха за злополуки — обири на манастири или улични грабежи с нещастен край. Междувременно бях чул от Иса, че Църковният съвет е наел частни агенти да ме издирят. Новото откровение имаше и военно крило, но, явно, не му се доверяваше много-много, защото бе предпочело да използва наемни убийци от Милспорт. Една нощ в някакво малко градче на Шафрановия архипелаг бях оставил един от тях да се приближи, за да проверя калибъра на наемниците. Не ме впечатли особено.

Не знам какво сподели Вирджиния Видаура с останалите сърфисти, но присъствието на свещеника на нос Кем говореше недвусмислено, че след нападението срещу Рилските зъбери не можем да се завърнем на Ивицата. Щом Новото откровение бе успяло да ме проследи дотам, значи щяха да успеят и другите.

Вчира Бийч отпадаше като убежище.

Мери Адо изрази на глас всеобщото чувство.

— Ти се издъни, ти домъкна при нас личните си истории. Ти трябва да намериш решение.

И аз го намерих.

Основно емисарско умение — да работиш с подръчните инструменти. Огледах непосредственото си обкръжение, потърсих върху какво мога да повлияя и го открих незабавно. Личните истории ни бяха набутали в блатото, пак те щяха да ни измъкнат, да не говорим, че покрай това щяха да разрешат някои мои чисто лични проблеми. Иронията се ухили насреща ми.

Не всички го приеха толкова весело. Особено Адо.

— Да се доверим на скапаните хайдуци? — в гласа й се криеше аристократично милспортско презрение. — Не, благодаря.

Сиера Трес вдигна вежда.

— И друг път сме ги използвали, Мери.

— Не, ти си ги използвала. Аз стоя настрани от подобна паплач. А що се отнася конкретно до този, ти дори не го познаваш.

— Знам какво представлява. Имала съм работа с хора, които са работили с него и всички твърдят, че си държи на думата. Но мога да го проверя. Казваш, че ти е задължен, Ковач?

— Много.

Тя сви рамене.

— Това би трябвало да е достатъчно.

— По дяволите, Сиера, не се занасяй! Не можеш…

— Сегешвар е железен — намесих се аз. — Той приема дълговете много сериозно и в двете посоки. Трябват само пари. Ако имате.

Кои погледна Бразил, който кимна.

— Да. Можем да ги набавим сравнително лесно.

— Мамка му, Ковач, честит ти рожден ден!

Вирджиния Видаура хвърли на Адо убийствен поглед.

— Защо не си затвориш скапаната уста, Мери? Парите не са твои. Твоите си лежат на сметка в Милспортската търговска банка, нали?

— Това пък какво озна…

— Стига — каза Кои и всички млъкнаха.

Сиера Трес отиде по коридора да проведе няколко разговора от друга стая, а ние слязохме в картографската симулация. В ускорената виртуална среда Трес отсъства до края на деня — еквивалент на десетина минути в реалния свят. Във виртуален модел можеш да използваш разликата в темпото, за да водиш едновременно три-четири разговора, като се прехвърляш от един на друг с паузи по две-три секунди, които за теб се равняват на минути. Когато се върна, Трес разполагаше с достатъчно сведения за Сегешвар, за да потвърди предварителните си впечатления. Той беше хайдук от старата школа, или поне се смяташе за такъв. Върнахме се в хотелската част и аз набрах кодовия номер по телефон без визуална връзка.

Връзката не беше добра. Гласът на Сегешвар долетя сред силни шумове и смущения — една част причинени от нагаждането между реална и виртуална среда, другите съвсем истински. Истинските шумове силно напомняха нечии писъци.

— Малко съм зает, Так. Би ли се обадил по-късно?

— Искаш ли да си уредим сметките Рад? Веднага, пряк превод по дискретен канал. А след това още толкова.

Тишината се разтегна в няколко виртуални минути. Може би три секунди колебание от другия край на линията.