Мураками хвърли в шахтата ултравибрационна граната и тя издрънча, преди да избухне познатият пронизителен, тръпнещ вой. В тясното пространство звукът бе оглушителен. Всички притиснахме с длани ушите си. Така и не чухме дали някой долу надава предсмъртни писъци.

Изчакахме още секунда след замлъкването на гранатата, после Мураками стреля надолу с плазмафрага. Никаква реакция. Пропълзях покрай изстиващите овъглени тела на пиратите, като се задавях от миризмата. Надникнах иззад сгърчените крайници на онзи, който пръв бе посрещнал огъня, и видях само пуст коридор. Кремави стени, под и таван, ярко осветени от ивици вграден илуминий. Около подножието на стълбището всичко беше оплескано с широки петна от кръв и засъхващи тъкани.

— Чисто.

Промъкнахме се през касапницата и продължихме към центъра на базата. Танаседа не знаеше къде точно държат пленниците — хайдуците от самото начало били агресивни и нервни, че трябва да търпят присъствието на якудза в Кошут. Неуверен в ролята си на разкаян изнудвач, Танаседа все пак настоял да допуснат поне него, защото се надявал да измъкне от мен сведения за приставката на Юкио Хираясу чрез инквизиции или шантаж. По някакви свои византийски съображения Аюра Харлан-Цурока се съгласила и в крайна сметка именно нейният натиск върху Сегешвар изковал дипломатическото сътрудничество между хайдуците и якудза. Танаседа бил официално посрещнат от самия Сегешвар, който недвусмислено му препоръчал да се настани нейде в Нова Пеща или Изворград, да не припарва до фермата без изрична покана и да държи момчетата си изкъсо. И, разбира се, нямало почетна обиколка на имението.

Но всъщност в комплекса имаше само едно място за хора, които все още могат да потрябват. Бях го виждал един-два пъти при предишните си посещения, веднъж дори видях как вкарват там някакъв нещастен наркоман, затънал до уши в комарджийски дългове, докато Сегешвар измисли как точно да го накаже за назидание. Щом някой трябваше да бъде заключен във фермата, правеха го там, откъдето и звяр не може да избяга. В клетките за пантери.

Спряхме на разклонението. Над нас зееха отворите на вентилацията и от тях глухо долитаха звуците на сражението. Посочих наляво и прошепнах:

— Нататък. Клетките за пантери са отдясно след другия завой, от тях почват тунели право към загражденията. Сегешвар е пригодил няколко от килиите за хора. Трябва да са там.

— Добре тогава.

Отново ускорихме крачка, завихме надясно и в този момент чух как една от вратите с плавно бръмчене потъва в пода. Крачки и напрегнати гласове. Сегешвар, Аюра и още един глас, който бях чувал, но не можех да си спомня къде. Потиснах свирепата радост, прилепих се до стената и махнах на Ядви и Мураками да се оттеглят.

Напрегнатият ми слух долови думите на Аюра.

— … наистина очаквате да се впечатля от това?

— Недей да си го изкарваш на мен — изръмжа Сегешвар. — Всичко е работа на онзи скапан жълтурко от якудза, дето настоя да го включим. Казвах ти…

— Не знам защо, Сегешвар-сан, но не ми се вярва…

— И не ме наричай така, мамка му. Тук е Кошут, а не скапаният ти Север. Прояви малко усет за обстановката, ако обичаш. Антон, сигурен ли си, че не е проникнала ударна група?

Сега разбрах чий е третият глас. Високият координатор с шарена грива от Драва. Софтуерното псе на Ковач Втори.

— Нищо. Всичко е само…

Трябваше да го предвидя.

Канех се да изчакам още две секунди. Да ги изчакам, докато излязат в широкия осветен коридор и после да щракна капана. Но вместо това…

Ядви профуча край мен като скъсано въже на влекач. Гласът й сякаш прокънтя под сводовете на целия комплекс.

— Антон, копеле скапано!

Отскочих от стената, завъртях се да ги хвана на прицел с рапсодията.

Късно.

Зърнах тримата, зяпнали от изненада. Сегешвар срещна погледа ми и болезнено примижа. Ядви беше застинала и се целеше с бластера от бедро. Антон видя и реагира с демилитска бързина. Сграбчи за раменете Аюра Харлан-Цурока и я хвърли пред себе си. Шрапнелният бластер излая. Аюра изпищя…

… и се разпадна от раменете до кръста под удара на рояка мономолекулярни шрапнели. Кръв и тъкани избухнаха из въздуха около нас, оплискаха ме, заслепиха ме…

Докато избърша очи, двамата бяха изчезнали. Обратно през клетката, откъдето излязоха, и по тунела отвъд. Каквото бе останало от Аюра, лежеше на три парчета сред локва кръв.

— Ядви, какви шибани игрички въртиш? — изревах аз.

Тя избърса пръските кръв от лицето си.

— Казах ти, че ще го очистя.

Напрегнах сили да се успокоя. Посочих с пръст кървавата каша около краката ни.

— Не си го очистила, Ядви. Избяга. — Спокойствието ми катастрофално рухна пред изблика на безцелна ярост. — Мамка му, как може да си толкова тъпа. Той изчезна, по дяволите.

— Тогава ще го догоня, по дяволите.

— Не, трябва да…

Но тя вече се движеше през отворената килия с плавна и стремителна демилитска крачка. Хлътна в тунела.

— Добре се справяш, Так — подметна подигравателно Мураками. — Командирски авторитет. Харесва ми.

— Млъквай, Тод. Бягай да намериш къде са мониторите и провери килиите. Трябва да са нейде наблизо. Ще се върна колкото може по-скоро.

Още преди да довърша, вече се движех. Отново тичах след Ядви, след Сегешвар.

Сам не знаех след какво тичам.

Тунелът извеждаше в бойна яма. Стръмни вечбетонни стени, високи към десет метра и набраздени до средата от ноктите на безброй блатни пантери, опитващи да се измъкнат. Горе — парапет и трибуни за зрителите под откритото небе, забулено с бързо прелитащи зеленикави облаци. С тоя дъжд беше невъзможно да се гледа право нагоре. На дъното на ямата имаше трийсет сантиметра гъста кал, сега разкашкана от пороя. Дренажните отвори в стените не успяваха да се справят.

Вгледах се с присвити очи през влажния въздух и през струите вода по лицето ми, зърнах Ядви по средата на тясната сервизна стълбичка, вградена в ъгъла на ямата. Изревах през шума на бурята.

— Ядви! Дявол да го вземе, почакай!

За миг тя увисна неподвижно на стълбичката с насочен нагоре бластер. После го размаха и продължи да се катери.

Изругах, прибрах рапсодията и побързах след нея. Дъждът се лееше по стените край мен, барабанеше по главата ми. Стори ми се, че дочувам някъде горе бластерни изстрели.

Когато се изкатерих, някой посегна и ме сграбчи за китката. Трепнах от изненада, погледнах нагоре и видях Ядви.

— Не се надигай — подвикна тя. — Тук са.

Предпазливо подадох глава над ръба на ямата и огледах лабиринта от мостчета и трибуни, кръстосани между ямите. Гъстите дъждовни завеси замъгляваха гледката. На десет метра видимостта падаше наполовина, на двайсет напълно изчезваше. Някъде в другия край на фермата още бушуваше престрелка, но тук се чуваше само бурята. Ядви лежеше по корем край ямата. Видя, че се оглеждам и приведе глава към мен.

— Разделиха се — извика в ухото ми тя. — Антон отива към другия кей. Според мен търси начин да се измъкне, или ще дири за помощ твоя двойник. Другият е нейде нататък, май няма да се даде без бой. Преди малко стреля по мен.

Кимнах.

— Добре, тръгвай подир Антон. Аз имам грижата за Сегешвар. Ще те прикривам.

— Дадено.

Докато тя се обръщаше, аз я хванах за раменете. Задържах я за миг.

— Мамка му, Ядви, само много внимавай. Ако ме срещнеш някъде там…

Тя се ухили широко и дъждът потече по зъбите й.

— Тогава ще го очистя от твое име. За сметка на заведението.

Изкатерих се на площадката до нея, измъкнах рапсодията и я настроих на широко разпръскване, максимална далекобойност. Огледах се с присвити очи и приклекнах.

— Сканирай!

Тя се напрегна.

— Тръгвай!

Ядви хукна покрай парапета, изскочи на едно свързващо мостче и изчезна в мрака. Бластерен лъч отдясно проряза дъждовната завеса. Инстинктивно напрегнах пръст върху спусъка, но прецених, че съм твърде далече. Четирийсет-петдесет метра, бе казала жената от оръжейния магазин в Текитомура, но трябва и да виждаш по какво стреляш.