Тъй че…

Изправих се. Изкрещях към бурята.

— Хей, Рад! Чуваш ли? Идвам да те убия, гадино.

Никакъв отговор. Но нямаше и стрелба. Предпазливо тръгнах напред покрай трибуните, опитвайки да преценя позицията на Сегешвар.

Бойните ями представляваха широки овални арени, изсечени направо в скалистото дъно на Зоната. Долният им край беше на около метър под водната повърхност. Общо девет на брой, подредени по тройки плътно една до друга. Горе имаше свързани галерии, където зрителите можеха да стоят до парапета и да гледат от безопасно разстояние как пантерите се разкъсват. Между ямите бяха прокарани мостчета с метални мрежи, за да осигурят допълнително зрителско пространство за най-популярните схватки. Неведнъж бях виждал как трибуните се препълват до пръсване, а мостчетата скърцат под тежестта на тълпите, жадуващи да видят смърт.

Деветте ями оформяха нещо като пчелна пита, издигната на около пет метра над плитките води на зоната, а отстрани стърчаха ниските мехури на бункерите. В съседство други сервизни мостчета се кръстосваха над по-малките клетки за хранене и дългите правоъгълни площадки за тренировки, които „Набучвател“ бе разрушил при нахлуването си във фермата. Доколкото можех да преценя, бластерният изстрел бе дошъл точно от тия развалини.

— Чуваш ли ме, Рад, боклук такъв?

Бластерът пак изтрещя. Лъчът изсъска край мен и аз се проснах долу, разплисквайки водата по вечбетона.

— Май беше доста наблизо, Так.

— Както речеш — викнах аз. — Така или иначе всичко свърши, остава само разчистването.

— Нима? Нямаш ли вяра в себе си? В момента той е на новия док и отблъсква приятелчетата ти. Ще ги метне обратно в Зоната, или ще нахрани пантерите с тях. Чуваш ли го?

Ослушах се и пак долових звуците на сражението. Бластерен огън, от време на време по някой писък. Нямаше начин да разбера как върви, но в душата ми отново се разбудиха старите съмнения относно Влад и неговия надрусан екипаж. Навъсих се.

— Май ви дойде като гръм от ясно небе! — извиках аз. — Какво става, да не сте били заедно в гравитационния гимнастически салон? Да обработвате някоя курва от двата края.

— Майната ти, Ковач. Той поне знае как да се забавлява.

Гласът му звучеше ясно дори и през бурята. Леко се надигнах и запълзях по пода на галерията.

— Да, бе. И затова си струваше да ме продадеш?

— Не съм те продал. — Скърцащ, метален смях. — Замених те за подобрен вариант. Ще си изпълня дълга към онзи момък, а не към теб. Защото той поне още помни откъде е дошъл.

Още малко по-близо. Преодолявай метър по метър през поройния дъжд и трите сантиметра вода по преходите. Едната яма остава назад, заобикаляш втората. Не се надигай. Не позволявай на омразата и гнева да те вдигнат на крака точно сега. Накарай го да допусне грешка.

— Той помни ли как хленчеше и лазеше по уличката с разпрано бедро, Рад? Помни ли, мамка му?

— Да, помни. Но знаеш ли какво? — Сегешвар повиши глас. Трябва да бях бръкнал в раната. — Той просто не ми опява непрекъснато за това, по дяволите. И не го използва, за да си позволява финансови волности.

Още по-близо. Вложих в гласа си развеселена насмешка.

— Да, и освен това те свърза с Първите фамилии. Заради което беше цялата работа, нали? Продаде се на скапаните аристократи, Рад. Точно като шибаната якудза. Още малко и ще се преселиш в Милспорт.

— Хей, майната ти, Ковач!

Яростта ме връхлетя заедно с нов бластерен лъч, но Сегешвар стреляше напосоки. Ухилих се в дъжда и нагласих рапсодията на максимално разпръскване. Надигнах се от локвите. Напрегнах неврохимията.

— И си седнал да ми разправяш, че аз не помня откъде съм дошъл. Не ме разсмивай, Рад. Додето се усетиш, вече ще си нахлузил носителя на някой жълтурко.

Достатъчно близо.

— Хей, майната ти…

Скочих на крака и се хвърлих напред. Гласът му ме насочи, неврохимичното зрение довърши останалото. Засякох го приклекнал оттатък една от клетките за хранене, частично закрит от стоманената мрежа на близкото мостче. Рапсодията в юмрука ми избълва облак мономолекулярни фрагменти, докато аз заобикалях тичешком овалния ръб на бойната яма. Нямах време за по-добър прицел, оставаше ми само да се надявам, че…

Той изкрещя и аз го видях как залитна, стискайки ръката си. Разтърси ме дива радост, устните ми оголиха зъбите в жестока усмивка. Стрелях пак и той или падна, или се хвърли зад някакво прикритие. Прескочих парапета между галерията и клетката за хранене. Едва не паднах, но се удържах на крака. Залитнах, за да запазя равновесие и светкавично взех решение. Нямах време да заобикалям стената. Ако Сегешвар още беше жив, междувременно щеше да се изправи и да ме изпържи с бластера. Мостчето означаваше пет-шест метра над заграждението по права линия. Тичешком изскочих на него.

Металът под краката ми застрашително се наклони.

Долу в клетката нещо подскочи и изръмжа. От гърлото на пантерата ме лъхна воня на море и прогнило месо.

По-късно щях да разбера със закъснение: заграждението бе понесло удар от пристигането на „Набучвател“ и откъм страната на Сегешвар вечбетонът се беше пропукал. Онзи край на мостчето едва се крепеше на полуизтръгнатите болтове. И пак по същите причини от някоя друга клетка в комплекса се беше измъкнала пантера.

Все още ми оставаха два метра до края на мостчето, когато болтовете окончателно се изтръгнаха. Носителят „Ейшундо“ инстинктивно ме тласна напред. Изпуснах рапсодията и с две ръце се вкопчих в ръба. Мостчето пропадна под мен. Дланите ми се впиха в мокрия вечбетон. Едната се хлъзна. Геконовите клетки в другата ме удържаха. Някъде под мен блатната пантера изби с ноктите си искри от падналото мостче, после отскочи с пронизителен вой. Трескаво потърсих опора с другата ръка.

Главата на Сегешвар изникна над ръба. Беше пребледнял и по десния ръкав на сакото му се стичаше кръв, но когато ме видя, се ухили.

— Брей, мамка му — каза той почти добродушно. — Моят стар скапан приятел Такеши Ковач.

Отчаяно се извъртях настрани. Преметнах ходило през ръба на заграждението. Сегешвар видя това и куцукайки пристъпи по-близо.

— Няма да стане — рече той и ритна крака ми обратно.

Отново се извъртях, едва удържайки тежестта си с две ръце. За момент той се взря в мен отвисоко. После погледна отвъд бойните ями и кимна с леко задоволство. Дъждът плющеше около нас.

— Е, веднъж и аз да те гледам отгоре надолу.

— Майната ти — изпъшках аз.

— Знаеш ли, онази пантера долу може да се окаже от твоите приятели. Ирония на съдбата, нали?

— Свършвай по-бързо, Рад. Ти си продажен боклук. Каквото и да сториш, няма да промениш тази истина.

— Браво, Такеши. Хайде, покажи колко си морален. — Лицето му се изкриви и за момент си помислих, че незабавно ще смаже пръстите ми с крак. — Както винаги правиш. О, Радул е скапан престъпник. Радул не може сам да се справи, веднъж трябваше да му спасявам шибания живот. Правиш го, откакто ми отмъкна Ивона и до ден-днешен не си се променил, мамка ти.

Зяпнах в дъжда срещу него и почти забравих ямата под себе си. Изплюх водата от устата си.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Знаеш много добре какви ги дрънкам! Онова лято при Ватанабе, Ивона Вашарели със зелените очи.

Името разбуди спомен. Рифът Хирата, дългокракият силует над мен. Мокро, солено тяло върху влажните гумени костюми.

Дръж се здраво.

— Аз… — Замаяно тръснах глава. — Аз си мислех, че се казва Ева.

— Виждаш ли, мамка му, виждаш ли! — Думите се изляха като гной, като застаряла отрова. Лицето му се изкриви от ярост. — Ти не даваше пет пари за нея, гледаше само да изчукаш поредната бройка.

За една безкрайна секунда миналото ме връхлетя като прибой. Носителят пое властта в свои ръце и аз увиснах сред грейнал тунел от калейдоскопичните образи на онова лято. На верандата при Ватанабе. Жегата ни притиска от оловното небе. Оскъдният ветрец откъм Зоната не може дори да разклати звънчетата от огледално дърво. Потта пропива дрехите, избива на капки по голата кожа. Лениви разговори и смях, остър мирис на морски коноп. Зеленоокото момиче.