— Беше преди двеста шибани години, Рад. А ти дори не разговаряше с нея. Както винаги, смъркаше тетрамет от деколтето на Малгожата Буковска, мътните да те вземат.

— Не знаех как да я заговоря. Тя беше… — Той заекна. — Тя просто значеше много за мен, мръснико.

Отначало не можах да разбера що за звук се изтръгна от мен. Можеше да е задавена кашлица от дъжда, който нахлуваше в гърлото ми колчем отворех уста. Или хълцане по отминалите спомени.

Но не беше.

Беше смях.

Той изригна от мен след първата задавена кашлица като топла вълна, напираща да се излее навън. Изхвърляше водата от устата ми и не можех да го спра.

— Престани да се смееш, скапаняк!

Не можех да спра. Кикотех се. С неочакваното веселие в ръцете ми нахлу нова сила, ново напрежение пробяга до крайчето на всеки пръст.

— Ама че си тъпо копеле, Рад. Тя беше богаташка щерка от Нова Пеща, нямаше намерение да се хаби с улични отрепки като нас. Онази есен замина да учи в Милспорт и повече не я видях. Каза ми, че няма да я видя. Рече да не си тровя душата, нали се повеселихме, а целият живот е пред нас. — Почти без да усещам какво върша, аз открих, че съм почнал да се издигам към ръба на заграждението, докато Сегешвар ме гледаше втрещено. Вечбетонният ръб се впи в гърдите ми. Продължих да говоря задъхано. — Наистина ли си мислеше… Изобщо припарвал ли си някога до такова момиче, Рад? Нима си мислеше, че ще тръгне с теб и ще седи на кея Спекни заедно с другите момичета на тайфата? Да те чака кога ще се прибереш. И на разсъмване Ватанабе да ви изхвърля на улицата. Ти чуваш ли се? — Смехът отново избликна, примесен с пъшкане. — Колко отчаяна трябва да е една жена, която и да било жена, та да приеме подобно нещо?

— Майната ти! — изкрещя той и ме ритна в лицето.

Вероятно знаех какво се задава. Определено го бях притиснал докрай. Но изведнъж всичко ми се стори далечно и незначително пред блестящите, пъстри образи на онова лято. Пък и ударът беше за носителя „Ейшундо“, не за мен.

Лявата ми ръка се стрелна нагоре. Сграбчи крака му за прасеца, докато се връщаше назад. От носа ми шурна кръв. Геконовите клетки прихванаха здраво. Яростно дръпнах надолу и той смешно заподскача на един крак около ръба. Гледаше ме отгоре и мускулите по лицето му играеха.

Паднах и го повлякох със себе си.

Не паднахме отвисоко. Стените на заграждението имаха същия лек наклон като бойните ями и падналото мостче се беше заклещило почти хоризонтално. Блъснах се в метала и Сегешвар се стовари върху мен. Въздухът излетя от гърдите ми. Мостчето потрепери и със скърцане слезе още половин метър надолу. Под нас пантерата обезумя, задраска с нокти по парапета, опитвайки да ни смъкне на дъното. Беше усетила мириса на кръвта от строшения ми нос.

Сегешвар се извъртя с пламтящи от ярост очи. Замахнах с юмрук. Той отби удара. Ръмжейки през зъби неясни псувни, опря ранената си ръка в гърлото ми и натисна. Това го накара да изкрещи, но натискът не отслабна нито за миг. Пантерата се блъсна в желязото отстрани и зловонният й лъх ме обля през мрежата. Зърнах свирепо око сред искрите от ноктите й. Звярът виеше и бръщолевеше като обезумял човек.

Кой знае, може наистина да беше човек.

Ритах и се мятах, но Сегешвар ме държеше здраво. С почти два века улично насилие зад гърба си нямаше да загуби схватката. Гледаше ме свирепо и омразата му даваше сила да понесе болката. Измъкнах едната си ръка и се опитах да го ударя в гърлото, но той бе предвидил това. Отби с лакът и пръстите ми едва го закачиха по бузата. После стисна ръката ми и се отпусна с цяла тежест върху другата ръка, която ме задушаваше.

Вдигнах глава и захапах през ръкава разкъсаната плът. В устата ми нахлу кръв. Той изкрещя и ме удари отстрани по главата с другата ръка. Натискът върху гърлото почваше да ми се отразява — вече не можех да дишам. Пантерата удари отново и мостчето се приплъзна настрани. Аз също се плъзнах.

Използвах движението.

Притиснах разперена длан отстрани върху лицето му. С всичка сила дръпнах надолу.

Генетичните геконови шипове се впиха дълбоко и захванаха кожата. Там, където притисках най-силно, лицето на Сегешвар се разкъса. Инстинктът на уличен боец го бе накарал да затвори очи, но това не му помогна. Хватката на пръстите ми откъсна клепача, изтръгна очната ябълка и тя увисна на нерва. Дълбоко от вътрешностите му излетя див рев. Сред сивата дъждовна завеса излетя гейзер яркочервена кръв и оплиска лицето ми. Сегешвар разхлаби хватката и залитна назад с изкривено лице, под което все още висеше окървавеното око. Изкрещях и се хвърлих след него, стоварих юмрук върху здравата страна на лицето му, той отхвръкна настрани и се блъсна в парапета.

За секунда остана проснат, надигнал замаяно лявата си ръка да отбие нов удар. Макар и наранена, дясната му ръка беше стисната в юмрук.

И блатната пантера го сграбчи.

Имаше го, сетне изчезна. За част от секундата зърнах грива, разперени нокти и човка. Ноктите се впиха в рамото му и го смъкнаха от мостчето като парцалена кукла. Той изпищя, сетне чух страховито хрущене, когато човката се затвори. Не видях, но сигурно го прехапа на две още от първия път.

Може би цяла минута стоях залитайки на наклоненото мостче и слушах как долу звярът разкъсва и гълта плът. Накрая пристъпих до парапета и се заставих да погледна.

Твърде късно. Разхвърляните около гладната пантера парчета месо бяха загубили всякаква прилика с човешко тяло.

Дъждът вече отмиваше кръвта.

Блатните пантери не са много умни. След като се нахрани, тази почти напълно загуби интерес към моето присъствие над главата й. Една-две минути търсих рапсодията, не я открих и реших да се измъкна от заграждението. Вечбетонната стена бе здравата натрошена от идването на „Набучвател“, тъй че катеренето не се оказа трудно. Използвах най-широката пукнатина за опора, опрях крака и малко по малко поех нагоре. В един миг здравата се уплаших, когато парче вечбетон остана в ръката ми, но иначе изкачването мина бързо и безпроблемно. По пътя нагоре нещо в носителя „Ейшундо“ постепенно спря кръвотечението от носа.

Горе спрях и се ослушах за звуци от битката. Не чух нищо през бурята, а и тя май отслабваше. Сражението или бе свършило, или бе преминало във взаимно издебване. Явно бях подценил Влад и екипажа му.

Да, или пък хайдуците.

Време беше да разбера.

Открих бластера на Сегешвар в локва кръв близо до парапета, проверих заряда и тръгнах назад между бойните ями. Постепенно осъзнах, че след смъртта на Сегешвар не изпитвам нищо освен смътно облекчение. Вече не се вълнувах нито от неговото предателство, нито от внезапното разкритие за старата му омраза заради Ева…

Ивона.

… Добре де, Ивона, това само потвърди очевидната истина. Въпреки всичко единственото, което ни свързваше почти двеста години, бе един стар и неволен дълг от някаква си смрадлива уличка. В крайна сметка не се харесвахме, и това ме накара да мисля, че моят по-млад двойник вероятно е свирил на чувствата му като циганин на цигулка.

Върнах се в тунела. На всеки няколко крачки спирах и се ослушвах. Из бункерния комплекс цареше зловеща тишина и собствените ми стъпки кънтяха по-силно, отколкото бих желал. Върнах се до вратата, където бях оставил Мураками, и видях останките на Аюра с грижливо изрязана дупка в основата на черепа. Иначе нямаше жива душа. Огледах коридора в двете посоки, пак се ослушах и не чух нищо освен равномерно метално дрънчене — вероятно блатните пантери се блъскаха във вратите на клетките, разярени от суматохата навън. Направих гримаса и тръгнах покрай дрънчащите врати с обтегнати нерви и готов за стрелба бластер.

Няколко врати по-нататък открих другите. Килията беше отворена и обляна в немилосърдно ярка светлина. По пода се валяха струпани тела, стените бяха оплискани с кръв като от кофа.

Кои.

Трес.

Бразил.

Още четирима или петима, които познавах само по физиономии. Всички бяха убити с куршуми, после преобърнати с лицата надолу. На мястото на приставките се тъмнееха същите черни дупки.