— Да, очистих го. Изяде го една блатна пантера.

Мураками се изкиска.

— Забележително. Защо изобщо напусна, по дяволите, Так?

Затворих очи. Ефектът от зашеметяването сякаш ставаше още по-лош.

— Ами ти? Успя ли да разрешиш проблема с двойното ми зареждане.

— Не, все още не.

Пак отворих очи с изненада.

— И той още броди някъде там?

Мураками смутено разпери ръце.

— Така изглежда. Май си бил труден за убиване дори на тая възраст. Но ще му видим сметката.

— Дали? — мрачно подметнах аз.

— Да, бъди сигурен. Без Аюра няма закрила, няма къде да бяга. А сто на сто никой от Първите фамилии няма да продължи нейната работа. Не и ако искат Протекторатът да си стои у дома и да не им пипа играчките.

— О — казах небрежно аз, — можеше да ме убиеш, а после да се споразумееш с него.

Мураками се навъси.

— Не е смешно, Так.

— Не държах да е смешно. Нали знаеш, той още се нарича емисар. Ако му предложиш, сигурно веднага ще приеме да се върне в Корпуса.

— Пет пари не давам. — Сега в гласа му звучеше гняв. — Не познавам тоя ситен мръсник и с него е свършено.

— Добре де, добре. По-кротко. Просто се мъча да ти облекча живота.

— Животът ми си е лек — изръмжа той. — Двойното зареждане на емисар, та бил той и бивш, е гарантирано политическо самоубийство. Конрад Харлан ще се напикае, когато се върна в Милспорт с главата на Аюра и доклад за всичко това. Може само да отрича участието си и да се моли да му повярвам.

— Взе ли приставката на Аюра?

— Да, главата и раменете бяха почти незасегнати. Ще я разпитаме, но това е формалност. Каквото знае, не ни върши работа. При подобни ситуации оставяме местните отрепки да се оправят сами. Нали помниш девиза: свеждай местните размирици до минимум, поддържай безупречната репутация на Протектората, събирай данни за бъдещ натиск.

— Да, помня. — Помъчих се да преглътна малко влага. — Знаеш ли, Аюра може да не се пречупи. При нейния пост трябва да има много сериозна психологическа обработка.

Той се усмихна неприятно.

— В крайна сметка всеки се пречупва, Так. Знаеш го. При виртуалния разпит или се пречупваш, или полудяваш, а напоследък дори и лудостта се лекува. — Усмивката изчезна, оставяйки също тъй неприятно изражение. — Всъщност няма значение. Нашият вечно любим вожд Конрад така и няма да разбере какво ще направим с нея. Просто ще предположи най-лошото и ще слушка. Инак ще викна щурмови отряд, ще подпаля цялата Рила и после ще го предам на Емисарската военна полиция заедно със скапаното му семейство.

Кимнах и се загледах към Зоната с лека усмивка.

— Говориш почти като квелист. Горе-долу и те това искат. Жалко, че не можеш да се споразумееш с тях. Но пък и не затова са те пратили. — Аз рязко завъртях очи към лицето му. — Нали?

— Моля?

Но не се постара особено и усмивката остана в края на устните му.

— Я стига, Тод. Мъкнеш най-модерна психографска апаратура, приятелката ти Либек за последно е била на Латимър. Прибрахте Ошима някъде. И казваш, че играта се води почти от четири години, което подозрително съвпада с началото на инициативата Мечек. Не сте тук заради квелистите, а за да държите под око демилитската технология.

Усмивката пак изпълзя наяве.

— Много проницателно. Но всъщност грешиш. Тук сме и заради двете. Просто комбинацията от модерна демилитска технология и остатъците от квелизма буквално накараха Протектората да се насере от страх. Плюс орбиталните, разбира се.

Аз примигах.

— Орбиталните? Какво общо имат те?

— Засега нищо. И точно така искаме да остане. Но с тая демилитска технология вече не можем да бъдем сигурни.

Тръснах глава, опитвайки да прогоня вцепенението.

— Какво… Защо?

— Защото — отвърна сериозно той — скапаната техника май наистина действа.

Изкараха тялото на Силви Ошима от балиращата станция върху голяма сива гравитационна носилка с емблема на „Цзян“ и извит пластмасов капак против дъжда. Либек командваше носилката с дистанционно управление, а друга жена, вероятно Томасели, носеше отзад портативен монитор, също „Цзян“. Когато излязоха, аз бях успял да се изправя на крака и колкото и да е странно, Мураками не ми попречи. Стояхме мълчаливо един до друг като опечалени гости на някаква древна погребална церемония и гледахме как носилката се задава към нас с живия си товар. Когато погледнах лицето на Ошима, аз си спомних декоративната каменна градина върху Рилските зъбери, носилката там, и изведнъж ми хрумна, че за предвестник на една нова революционна епоха тази жена прекарва твърде много време в безсъзнание върху техника за инвалиди. Този път очите й под прозрачния капак бяха отворени, но сякаш не виждаха нищо. Ако не беше вграденото екранче за жизнени показатели до главата й, можех да си помисля, че виждам труп.

И е точно така, Так. Виждаш трупа на квелистката революция. Само с това разполагаха, а след смъртта на Кои и другите, няма кой да я съживи.

Всъщност не се изненадвах, че Мураками е екзекутирал Кои, Бразил и Трес. Подсъзнанието ми го очакваше още откакто се събудих. Бях го прочел по лицето на Вирджиния Видаура; думите, които изплю, само потвърждаваха истината. А когато Мураками кимна небрежно и ми показа шепа окървавени приставки, не изпитах нищо друго, освен ужасното чувство, че стоя срещу някакво огледало и виждам собствената си неизлечима болест.

— Стига, Так. — Той прибра приставките в джоба на маскировъчния костюм, разсеяно избърса ръце и се навъси. — Нямах избор, сам виждаш. Вече ти казах, че не можем да си позволим едно ново Разселване. Най-вече защото тия приятели при всяко положение щяха да загубят, после Протекторатът идва с подковани ботуши, а на кого му трябва това?

Вирджиния Видаура го заплю. Добро постижение, като се има предвид, че седеше вързана на три-четири метра от него. Мураками въздъхна.

— Мамка му, поне си размърдай мозъка за малко, Вирджиния. Помисли какво ще стори с тази планета едно неоквелистко въстание. Мислиш, че на Адорасион беше зле? Мислиш, че Шария беше ужасна каша? Те не могат и да се мерят с онова, което би станало, ако твоята плажна компания бе развяла революционното знаме. Повярвай ми, правителството на Хапета не се шегува. Всичките са настървени бюрократи. Ще смажат и най-дребното подобие на бунт в Населените светове и ако за целта се налага планетарна бомбардировка, значи точно това ще направят.

— Да — кресна тя. — А ние сме длъжни да го приемем като идеален пример за управление, така ли? Власт на корумпирани олигарси, подкрепена от жестока военна машина.

Мураками пак сви рамене.

— Защо пък не? В исторически план моделът работи. Хората обичат да вършат, каквото им се нареди. А олигархията не е чак толкова лоша, нали? Така де, виж при какви условия живеят хората. Вече не говорим за беднотията и потисничеството от времето на Заселването. То си отиде преди триста години.

— А защо си отиде? — Гласът на Видаура отслабна. Почвах да се тревожа, че има сътресение. Специалните сърфистки носители са издръжливи, но не ги проектират за подобни удари по лицето. — Скапан тъпак. Отиде си защото квелистите го сритаха здравата.

Мураками отчаяно разпери ръце.

— Добре де, свършили са си работата, нали? Не ни трябват отново.

— Глупости дрънкаш, Мураками, и сам го знаеш. — Но докато говореше, Видаура ме гледаше с безизразни очи. — Властта не е структура, а динамичен поток. Тя или се натрупва, или се разсейва из системата. Квелизмът задвижи това разсейване и оттогава ония мръсници в Милспорт се мъчат да обърнат потока. Сега отново върви натрупване. Положението ще става все по-лошо, те ще продължават да грабят и да грабят от всички нас, и след още сто години ще се събудиш с откритието, че скапаното Заселване пак се е върнало.

Мураками кимаше през цялото време, сякаш сериозно обмисляше думите й.

— Да, Вирджиния — каза накрая той, — само че нито ми плащат, нито са ме обучили да се тревожа какво ще стане след сто години. Обучиха ме — по-точно ти ме обучи — да се справям с текущите обстоятелства. И точно това правим тук.