Дойдеш ли пак, момче, ще те смачкам, додето се пръснеш.

Когато се връща, дори не си прави труда да затвори вратата.

Но докато седя там като безполезен вързоп и започвам да плача, тя се пресяга през пода и блъсва вратата да се затвори, за да не видя какво ще стане.

После чувам само шума на удари и затворената врата почва да се отдалечава.

Тичам по наклонения коридор, гоня вратата, докато сетните светли лъчи се процеждат през процепа и глухото ридание в гърлото ми прераства в крясък на крилодер. Обгръща ме вълна от ярост и аз раста заедно с нея, раста с всяка секунда, скоро ще бъда достатъчно голям и ще стигна вратата, ще вляза там, преди той най-сетне да си излезе, да изчезне завинаги от живота ни, и ще го накарам да изчезне. Ще го убия с голи ръце, в ръцете ми има оръжия, моите ръце са оръжия и лепкавата течност се отцежда, и аз се блъсвам във вратата като блатна пантера, но нищо не помага, тя е затворена твърде отдавна, дебела е и ударът ме разтърсва като изстрел на зашеметяващ пистолет, и…

А, да. Зашеметяващ пистолет.

Значи не е врата, а…

… кеят и лицето ми се притискаше в него сред лепкава локвичка кръв и слюнка, изглежда, си бях прехапал езика при падането. Често се случва, когато те гръмнат така.

Закашлях се, гърлото ми беше пълно със слуз. Изплюх я, проверих какво е положението и веднага съжалих за това. Цялото ми тяло беше като кълбо от болка и треперещи нерви. Стомахът ми конвулсивно се свиваше, главата ми сякаш бе олекнала и пълна само със звезди и въздух. Лицето ми пулсираше от удара с пистолета. Полежах, опитвайки да се овладея донякъде, после надигнах лице и извих глава като тюлен. Движението прекъсна веднага. Ръцете ми бяха вързани зад гърба с някаква мрежа и не виждах нищо над една педя височина. Усетих около китката си топлите тръпки на активно биологично лепило. То леко поддаваше, за да не нарани ръцете, и се разпадаше като топъл восък, ако го полееш с нужния ензим, но иначе човек можеше по-скоро да си изтръгне пръстите, отколкото да се освободи.

Натискът върху джоба ми разкри неприятната истина. Бяха взели тебитския нож. Нямах оръжие.

Призля ми и повърнах на празен стомах. Отпуснах се и направих усилие да отдръпна лице от повърнатото. Чух нейде далече бластерен огън и може би смях.

Чифт ботуши разплискаха локвата пред мен. Спряха и се върнаха.

— Свестява се — каза някой и подсвирна. — Ама че жилаво копеле. Хей, Видаура, ти ли си го обучавала?

Никакъв отговор. Отново напънах и успях да се извъртя на една страна. Примигах замаяно към силуета над мен. Влад Цепеш ме гледаше на фона на почти разчистеното небе. Изражението му беше сериозно и дори мъничко възхитено. Стоеше съвършено неподвижно. Нямаше и следа от предишната тетраметова нервност.

— Добро изпълнение — изграчих аз.

— Хареса ли ти? — Той се ухили. — Заблудих те, нали?

Плъзнах език по зъбите си и изплюх смес от кръв и повърнато.

— Да, мислех си, че Мураками съвсем се е побъркал, та да те наеме. А какво стана с истинския Влад?

— Ами… — Той направи гримаса. — Нали знаеш как става.

— Да, знам. Още колко сте тук? Без да броим едрогърдестата специалистка по неврохирургия.

Той се разсмя добродушно.

— Да, тя каза, че те засякла да зяпаш. Хубаво парче, нали? Знаеш ли, преди това Либек носеше атлетично тяло модел „Лаймън“. Плоско като дъска. Вече цяла година, а още не знае дали промяната й харесва или не.

— „Лаймън“, а? „Лаймън“ от Латимър.

— Точно така.

— Където произвеждат най-модерната демилитска техника.

Той се усмихна.

— Всичко почва да си идва на място, нали?

Не е лесно да свиеш рамене с вързани зад гърба ръце и проснат на земята. Все пак се постарах.

— Видях в каютата й оборудване „Цзян“.

— Дявол да го вземе, значи не си зяпал циците й.

— Зяпах ги — признах аз. — Но нали знаеш как е. Нищо периферно не се губи.

— Абсолютна истина.

— Малъри.

И двамата се озърнахме към вика. Тодор Мураками се задаваше с широка крачка по кея откъм бункера. Нямаше друго оръжие освен калашника на бедрото и ножа на гърдите. Лекият дъждец ръмеше около него като рояк искри.

— Нашият ренегат почна да се окопитва — посочи ме Малъри.

— Добре. А сега, тъй като само ти можеш да събереш тоя твой екипаж за що-годе координирана дейност, бягай да ги мобилизираш. В бардака още има тела с непокътнати приставки. Видях ги на идване. Знам ли, може дори нейде да се укриват живи свидетели. Искам последно прочистване, никой да не остане жив и всички приставки да станат на пепел. — Мураками раздразнено махна с ръка. — Господи, те са пирати, поне с това би трябвало да се справят. А те хукнаха да освобождават пантерите и да ги използват за учебна стрелба. Чуй ги само.

Все още се чуваха дълги бластерни серии, примесени с развълнувани викове и смях. Малъри сви рамене.

— А къде е Томасели?

— Още настройва оборудването заедно с Либек. А Ванг те чака на мостика и следи някой да не си изпати случайно от пантерите. Корабът си е твой, Влад. Бягай да прекратиш тия безредици, а когато приключиш с почистването, докарай „Набучвател“ за товара.

— Ясно.

Лицето на Малъри трепна като вода и отново надяна маската на Влад. Той се зае да чопли белезите от акне. Кимна ми.

— Пак ще се видим, а, Ковач? Много скоро.

Проследих го с очи, докато изчезна зад ъгъла на станцията. После завъртях поглед към Мураками, който още гледаше към мястото, където се вихреше веселбата.

— Скапани аматьори — промърмори той и поклати глава.

— Е, значи все пак се разгърнахте — мрачно казах аз.

— Много си досетлив. — Мураками приклекна и ме вдигна да седна. — Недей да се сърдиш на мен. И не казвай, че снощи не съм те призовал да помогнеш в името на старите спомени.

Озърнах се и видях Вирджиния Видаура да лежи наблизо с вързани ръце. На лицето й имаше дълга синина, а едното око й беше подпухнало. Тя ме изгледа тъпо и извърна глава. По мръсното й лице имаше следи от сълзи. Не видях носителя на Силви Ошима — нито жив, нито мъртъв.

— Значи вместо това реши да ме водиш за носа.

Той сви рамене.

— Сам знаеш, работим с подръчни инструменти.

— Колко сте тук. Явно не цял екип.

— Не. — Той се усмихна. — Само петима. Малъри, Либек, с която доколкото разбрах, също се познаваш. Още двама: Томасели и Ванг. И аз.

Кимнах.

— Група за тайни операции. Трябваше да разбера, че няма просто да се мотаеш в отпуск из Милспорт. Откога сте на терен?

— Почти четири години. Аз и Малъри. Дойдохме преди другите. Дълго време наблюдавахме Влад и преди две години го прибрахме. После Малъри докара останалите като новобранци.

— Сигурно не е било много лесно. Да заеме мястото на Влад.

— Не беше чак толкова трудно. — Мураками клекна под кроткия дъжд. Сякаш разполагаше с безкрайно време за разговор. — Тия хлапета не са от най-умните и не създават сериозни връзки. Имаше само двама по-близки, които да създадат проблеми, когато Малъри замести Влад, а аз ги отстраних предварително. Снайперски прицел и плазмафраг. — Той разигра кратка пантомима на стрелбата. — Сбогом глава, сбогом приставка. След седмица катурнахме Влад. Малъри беше с него от две години, играеше си на пират, споделяше с него лулите и пиячката. И през една тъмна нощ в Изворград — хоп! — Мураками стовари юмрук върху дланта си. — Тая портативна система „Цзян“ е великолепна. Можеш да презаредиш човек дори в хотелска баня.

Изворград.

— И през цялото това време наблюдавахте Бразил?

— Между другото. — Той пак сви рамене. Всъщност наблюдавахме цялата Ивица. Това е единственото място на Харлановия свят с оцелял бунтовен дух. На север, дори и в Нова Пеща, има само престъпност, а ти знаеш колко консервативни са престъпниците.

— Тоест Танаседа.

— Именно. Ние харесваме якудзарите, те просто искат да се докопат до коридорите на властта. А хайдуците… е, колкото и да дрънкат за народните си корени, те всъщност са невъзпитан и малко по-свиреп вариант на същата болест. Между другото, очисти ли приятелчето си Сегешвар? Одеве забравих да те попитам.