Изсипах се от гнездото като бомба и полетях надолу в мрака, обгърнал гаснещото ми съзнание.

— Не отваряйте очи, не отваряйте лявата си ръка, не се движете изобщо.

Беше като молитва, като заклинание, сякаш някой от часове ми повтаряше напевно тия думи. Впрочем не бях сигурен дали бих могъл да не им се подчиня — лявата ми ръка бе вцепенена и изстинала като лед от китката до лакътя, а очите ми бяха като залепени. Имах чувството, че рамото ми е навехнато или изкълчено. Цялото ми тяло болезнено тръпнеше от остатъчния ефект на зашеметяващия изстрел. Мъчеше ме ужасен студ.

— Не отваряйте очи, не отваряйте лявата си ръка, не се…

— Чух те и първия път, Обект 301. — Гърлото ми беше като задръстено. Закашлях се и с тревога усетих как ми се завива свят. — Къде съм?

Кратко колебание.

— Професор Тръпка, може би ще е по-добре да ви дам тази информация след малко. Не отваряйте лявата си ръка.

— Да, разбрах. Лявата ръка, да не я отварям. Зле ли е пострадала?

— Не — отвърна колебливо образът. — Изглежда наред. Но се държите само на нея.

Шокът ме блъсна като удар в гърдите. После задействаха емисарските рефлекси и ме заля вълна от фалшиво спокойствие. От емисарите се очаква да ги владеят тия неща — събуждането на непознати места е част от подготовката. Не изпадаш в паника, просто събираш данни и се справяш със ситуацията. Преглътнах с усилие.

— Ясно.

— Сега можете да отворите очи.

Преборих се с болката от зашеметяващия изстрел и разтворих клепачи. Примигах веднъж-дваж, за да избистря зрението си, и веднага съжалих за това. Главата ми беше провиснала върху дясното рамо, тъй че виждах само петстотин метра пустота и дъното на пропастта. Студът и виенето на свят изведнъж станаха съвсем разбираеми. Висях като обесник, поддържан единствено от лявата си ръка.

Шокът отново избухна. Прогоних го с усилие и неловко извих глава, за да погледна нагоре. Юмрукът ми бе вкопчен около примка от зеленикав кабел, която се сливаше в двата края с мътносивото метално покритие. От всички страни ме обкръжаваха странно наклонени шпилове и контрафорси от същата сплав. Все още замаян от зашеметяващия лъч, аз едва след няколко секунди разпознах долната страна на гнездото. Явно, не бях падал дълго.

— Какво става, Обект? — дрезгаво попитах аз.

— Падайки, вие се хванахте за марсиански персонален кабел, който — доколкото можем да преценим функциите му — се сви и ви пренесе в сектора за възстановяване.

— Сектор за възстановяване? — Хвърлих поглед между стърчащите издатини, търсейки поне някакво безопасно място за стъпване. — И как действа системата?

— Не сме сигурни. Изглежда, от позицията, която заемате, всеки марсианец, или поне всеки възрастен марсианец, би могъл с лекота да използва околната структура, за да се добере до отворите в долната част на гнездото. Има няколко такива на разстояние…

— Добре, добре. — Вгледах се мрачно в стегнатия си юмрук. — Колко време съм бил в безсъзнание?

— Четирийсет и седем минути. Очевидно тялото ви е извънредно устойчиво на невронно-импулсни оръжия. И освен това е проектирано за оцеляване в рискова височинна среда.

Без майтап.

Просто нямах представа как фирма като „Ейшундо Органикс“ е могла да изчезне. Лично аз бих им дал най-добри препоръки. И друг път бях виждал носители с подсъзнателни програми за оцеляване, но това тук беше плод на чиста проба биотехнически гений. В замътеното ми съзнание трепнаха неясни спомени за станалото. Главозамайване, отчаян ужас и осъзнаване, че падам. Посягане към нещо едва различимо, докато ефектът на изстрела ме обгръща като заледен черен плащ. Рязко дръпване нагоре, сетне съзнанието ми гасне. Беше ме спасила някаква лаборатория, пълна с шантави биотехнолози, работещи ентусиазирано по проект отпреди триста години.

Замаяната усмивка изчезна от лицето ми, когато се опитах да преценя какво ли е станало със сухожилията и ставите след почти цял час висене на една ръка. Питах се дали ще има трайни увреждания и дали изобщо ще мога да я раздвижа.

— Къде са другите?

— Тръгнаха си. Вече са извън обсега на сензорите ми.

— Значи смятат, че съм паднал чак долу?

— Така изглежда. Мъжът, когото нарекохте Ковач, прати неколцина от служителите си да започнат претърсване в подножието на планината. Доколкото разбрах, ще се опитат да открият вашето тяло и тялото на жената, която осакатихте в престрелката.

— А Силви? Колежката ми?

— Отведоха я със себе си. Разполагам със запис на…

— Не сега. — Изкашлях се и за пръв път забелязах, че гърлото ми е пресъхнало. — Слушай, ти каза, че имало отвори. Пътища за проникване в гнездото. Къде е най-близкият?

— Зад тройния обратен шпил, вляво от вас, има отвор с диаметър деветдесет и три сантиметра.

Изпънах шия и видях за какво говори Обект 301. Обратният шпил изглеждаше досущ като двуметрова островърха шапка на вещица, смачкана на три места от удари на великански юмрук. Покриваха я неправилни синкави фасети, които отразяваха слабата светлина под гнездото и лъщяха като влажни. Най-долната деформация извиваше края на шпила почти хоризонтално и предлагаше нещо като седло, в което бих могъл да се вкопча. Дотам имаше не повече от два метра.

Лесна работа. Нищо и половина.

Ако изобщо успееш да скочиш с тая осакатена ръка.

Ако дланите ти сега се лепят по-добре за марсианската сплав, отколкото преди час.

Ако…

Посегнах нагоре с дясната си ръка и стиснах кабела близо до лявата. Много внимателно напрегнах мускули и започнах да се повдигам. Освободена от тежестта, лявата ми ръка прещрака и през вцепенението пробяга назъбена гореща вълна. Рамото ми изпука. Горещината плъзна по разтегнатите сухожилия и започна да се превръща в нещо подобно на болка. Опитах се да раздвижа лявата китка, но не постигнах нищо, освен остри тръпки в пръстите. Болката в рамото нарасна и се разля из мускулите на ръката. Личеше си, че когато се развихри наистина, ще стане непоносима.

Отново изпробвах пръстите на лявата ръка. Този път тръпките прераснаха в пулсираща болка, пронизваща до кости, от която в очите ми бликнаха сълзи. Пръстите не реагираха. Ръката ми беше като залепена за кабела.

— Желаете ли да уведомя аварийните служби?

Погледнах вдървената си лява ръка, после се озърнах отново към тройния шпил и надолу към пропастта. Дълбоко си поех дъх. После бавно придвижих по кабела дясната си ръка, докато пръстите й докоснаха лявата. Пак си поех дъх и се прегънах от кръста нагоре. Претоварените нерви в коремните ми мускули яростно запротестираха. Опитах се да преметна десния си крак, не успях, разлюлях се и опитах отново. Закачих кабела с глезен. Натоварването на лявата ръка отслабна още повече. Сега вече ме заболя наистина — из ставите и надолу по мускулите сякаш избухваха бомбички.

Още една въздишка, още един поглед надо…

Не, мамка му, не гледай надолу!

После започнах с палеца и показалеца да разтварям парализираните си пръсти един по един.

Половин час по-късно напуснах необятния синкав сумрак на гнездото, все още обзет от неудържим импулс да избухна в маниакален кикот. Адреналиновото веселие ме съпровождаше през целия път надолу по конзолната опора, по паянтовата стълбичка на археолозите — трудна задача, когато владееш само едната си ръка, а и тя не е във форма — и после по стъпалата. Идиотски усмихнат, скочих на твърда земя и предпазливо се промъкнах между бараките, избухвайки в смях от време на време. Дори когато се върнах до нашата хижа, дори когато влязох и погледнах празното легло, където бях оставил Силви, усещах как сянката на усмивката продължава да трепка по устните ми, а смехът да напира лениво в корема ми.

Бях се разминал на косъм.

Освобождаването на пръстите от кабела не беше много забавно, но в сравнение с останалото представляваше истинска веселба. Веднъж освободена, лявата ми ръка увисна под раменната става, която ме болеше като прогнил зъб. Превърна се в безполезна тежест. Цяла минута псувах усърдно, докато събрах кураж да откача глезена, да се залюлея на дясната ръка и да използвам инерцията за тромав страничен отскок към шпила. Сграбчих го, задрасках с пръсти, открих, че поне тук марсианците са използвали материал с що-годе прилично триене, и задъхан се вкопчих в извития край. Останах така цели десет минути, притиснал буза към студената сплав.