Само развалина. Да, бе.

Той изглеждаше много по-млад, отколкото бях очаквал.

За пръв път се замислих сериозно колко по-млад може да е. Със сигурност му липсваха поне две много сериозни мои преживявания, свързани с марсианските руини.

— Слушайте, мамка му, та той дори не е въоръжен.

Повиших глас, за да ме чуят отвън.

— Хей, Ковач! Ако си толкова сигурен, мамка ти, защо не дойдеш да ми видиш сметката собственоръчно?

Внезапна тишина. Неясно мърморене. Стори ми се, че долових приглушения смях на някой от местните. Сетне чух неговия глас, повишен точно колкото моя.

— С добри възможности за подслушване са те обзавели.

— Нали?

— Смяташ ли да се биеш, или само ще подслушваш и ще подмяташ евтини оскърбления?

Ухилих се.

— Просто опитвам да се държа любезно. Но ако държиш да се биеш — моля. Само влез вътре. Можеш да си доведеш и наемниците.

— Имам по-добра идея. Ами ако накарам наемниците да обработят всички дупки на твоята приятелка, докато се решиш да излезеш? С неврохимията ще можеш да слушаш на воля. Макар че, откровено казано, ще се чува и без нея. Тия момчета са много усърдни.

Яростта избухна в гърдите ми, изпреварвайки разума. Лицевите ми мускули заиграха и се сгърчиха, целият носител застина неподвижно. За времето на два безкрайно бавни удара на сърцето бях в негова власт. После емисарските системи влязоха в действие, хладно проникнаха през емоцията и я изтласкаха на втори план за преценка.

Няма да го направи. Ако Танаседа те е проследил чрез Ошима и Неуловимите, значи знае, че е замесена в смъртта на Юкио Хираясу. А щом знае, ще я иска невредима. Танаседа е от старата школа и обеща екзекуция в стар стил. Няма да иска увредена стока.

И освен това става дума за теб самия. Знаеш на какво си способен и на какво не.

Тогава бях по-млад. Сега не бих го сторил. Мислено се помъчих да привикна с идеята. Там, навън. Там съм аз, само че по-млад. Не се знае какво…

Напротив, знае се. Това е емисарски блъф, трябва да ти е ясно. Неведнъж си го използвал.

— Езика ли си глътна?

— И двамата знаем, че няма да го направиш, Ковач. И двамата знаем за кого работиш.

Този път паузата, преди да отговори, бе едва забележима. Добре се справяше с изненадата, впечатли ме.

— За беглец изглеждаш удивително добре информиран.

— Така съм обучен.

— Попиваш местния колорит, а?

Думи на Вирджиния Видаура от встъпителна лекция пред кандидат-емисарите, изречени преди около един век лично време. Питах се колко ли време е минало за него.

— Да, има такава работа.

— Кажи ми нещо, мой човек, наистина бих искал да знам. При цялото това обучение как падна дотам, та да си изкарваш хляба като евтин наемен убиец? Да си призная, подобен обрат в кариерата искрено ме озадачава.

Докато го слушах, изведнъж ме обзе хладно прозрение. Изкривих устни и се настаних по-удобно. Не отговорих.

— Тръпката, нали? Говоря с Мики Тръпката?

— Е, имам и друго име — извиках аз. — Но един тъпанар го открадна. Докато си го върна, можеш да ме наричаш Тръпката.

— Може и да не си го върнеш.

— Много мило от твоя страна да се тревожиш, но познавам добре въпросния тъпанар. Няма да ме затрудни задълго.

Гласът му дори не трепна, само пропусна един такт. Единствено емисарската ми интуиция усети гнева, потиснат също тъй бързо, както бе избухнал.

— Тъй, значи?

— Да, мене слушай. Голямо говедо. Такива не живеят дълго.

— Много самоуверен ми се виждаш. — Гласът му се промени едва доловимо. Бях го засегнал с нещо. — Може пък да не го познаваш чак толкова добре, колкото ти се иска да вярваш.

Изсмях се гръмогласно.

— Майтапиш ли се? Учил съм го на всички скапани номера, дето ги знае. Без мен…

Ето я! Фигурата, която знаех, че ще дойде. Която не можех да чуя заради неврохимията, докато си разменях прикрити заплахи с гласа отвън. Приведен силует в черно се промъкваше през един отвор на пет метра под мен. Носеше някаква оперативна маска с окуляри и сензори, от която приличаше в главата на насекомо. Разполагаше най-малкото с инфрачервена камера, звуков локатор и детектор за движение…

Аз вече падах. Отблъснах се от площадката и полетях надолу, насочил крака за смъртоносен удар върху врата зад маскираната глава.

Някой от приборите го предупреди. Той отскочи встрани, погледна нагоре и извъртя бластера към мен. Лъчът проряза въздуха, през който току-що бях прелетял. Паднах долу приклекнал, на педя от десния му лакът. Блокирах опита да завърти цевта на бластера. От устата му излетя пресекващ вик на изненада. Нанесох възходящ саблен удар в гърлото и викът заглъхна, заменен от задавено хъркане. Човекът залитна назад. Изправих се, последвах го и замахнах отново.

Имаше още двама.

Стояха в отвора плътно един до друг. Спаси ме единствено тяхната некадърност. Докато първият нападател се гърчеше и умираше от задушаване пред краката ми, всеки един от тях можеше преспокойно да ме застреля. Вместо това те се опитаха да го сторят едновременно — и си попречиха. Втурнах се право към тях.

Бил съм на светове, където можеш да повалиш човек с нож от десет метра разстояние и да претендираш за самозащита. Правният аргумент е, че подобно разстояние се преодолява много бързо.

Има нещо вярно.

Ако си знаеш работата, дори не ти трябва нож.

Тук разстоянието бе по-малко от пет метра. Превърнах се във вихрушка от удари, ритнах единия с всичка сила в пищяла, блокирах оръжията, доколкото можех, блъснах другия с лакът в лицето. Някой изпусна оръжие и аз го сграбчих във въздуха. Натиснах спусъка и яростно завъртях цевта, стреляйки от упор.

Задавени викове и мимолетно избухнал кървав фонтан, който тутакси спря, когато разрязаната плът бе запечатана от горещината на изстрела. Изсъска облак пара и телата им се запремятаха надолу. Имах време колкото да си поема дъх и да погледна оръжието — пълен боклук, „Сегед Инкандес“ — после нов бластерен изстрел се отрази от полираната повърхност до главата ми. Започваха масирана атака.

При цялото това обучение как падна дотам, та да си изкарваш хляба като евтин наемен убиец?

Ами, сигурно щото съм адски некадърен.

Отстъпих назад. Някой подаде глава през овалния отвор и аз го прогоних с изстрел почти напосоки.

И адски самовлюбен. От това си патиш най-много.

Хванах с една ръка някаква издатина, изтеглих се нагоре и преметнах крака върху широката спирална рампа, водеща към първоначалното ми скривалище. Геконовите клетки по дланите ми не се удържаха върху сплавта. Хлъзнах се, безуспешно посегнах още веднъж и паднах. Още двама нападатели нахълтаха през друг процеп отляво. Стрелях със сегеда напосоки и ниско, опитвайки да се изправя. Лъчът сряза ходилото на жената отдясно. Тя изпищя, залитна, сграбчи осакатения си крак, тромаво се преметна и падна през една пролука в пода. Вторият й писък прокънтя нейде далече долу.

Скочих на крака и се хвърлих срещу спътника й.

Сборичкахме се неловко, пречеха ни оръжията, които стискахме. Замахнах с дръжката на сегеда, той отби и понечи да се прицели с бластера. Блъснах го настрани и ударих с коляно. Той отклони удара с нисък ритник. Пъхнах дръжката на сегеда под брадата му и блъснах нагоре. Той пусна оръжието и ме удари едновременно в гърлото и слабините. Залитнах назад, но някак успях да удържа сегеда и изведнъж разполагах с пространство да го използвам. През болката долових яростното предупреждение на усещането за близост. Противникът измъкна от кобура си пистолет и го насочи. Пренебрегвайки болката и предупреждението, аз отскочих настрани, прицелих се с бластера.

Рязък пукот от оръжието в ръката на нападателя. Обгърна ме леденият хлад на изстрел от зашеметяващ пистолет.

Пръстите ми се разтвориха спазматично и сегедът изтрака по металния под.

Залитнах назад и опората изчезна изпод краката ми.

… скапани марсиански строители…