Литмир - Электронная Библиотека
A
A

— Но нима не е аксиома, че >>борбата!<< за контрол на >>????<< ще предизвика…

— Тъй ли? Кой го казва?

— Ами — Смущение, разменени погледи. — Ти го каза. Или поне >>твърдеше/признаваше?<<, че…

— Глупости! Никога не съм казвала, че една конвулсивна смяна на политиката е >>ключ?<< към по-добро…

— Но Спавента твърди, че си проповядвала…

— Спавента? Тоя скапан мошеник. Още ли диша?

— … а съчиненията ти по демографска динамика показват…

— Виж какво, аз не съм някакъв шибан идеолог, разбра ли? Бяхме изправени пред >>гърбун в прибоя?<< и трябваше да…

— Значи казваш, че >>????<< не е ключ към >>????<< и намаляването на >>бедността/невежеството<< би означавало…

— Естествено. Никога не съм твърдяла друго. Впрочем, какво стана със Спавента?

— Ами… напоследък преподава в Милспортския университет и…

— Преподава? Ах, мръсникът!

— Хм. Може би трябва да обсъдим >>версия/възглед<< за тези събития, основана не толкова върху >>????<<, колкото теориите за >>прашката/отката?<< на…

— Много добре, докато е на теория. Но дай ми един-единствен >>убедителен пример?<< в подкрепа на тези твърдения.

— Е-е-е…

— Именно. Демографската динамика не е >>кръв във водата?<<, а опит да се…

— Но…

И тъй нататък, и тъй нататък, докато Кои изведнъж се изправи сред трополене на евтини мебели.

— Стига толкова — безцеремонно отсече той.

Всички останали се спогледахме. Кои заобиколи масата и старческото му лице беше обтегнато от вълнение, докато се взираше в седналата жена. Тя отвърна с безизразен поглед.

Той протегна ръце към нея.

— Аз — той преглътна с усилие — укривах досега от теб своята самоличност. В името на нашата кауза. Нашата обща кауза. Но аз съм Сосеки Кои, командир на Девета черна бригада, Шафранов фронт.

Маската върху лицето на Силви Ошима се разтопи. На нейно място цъфна бледо подобие на усмивка.

— Кои? Шаки Кои?

Той кимна. Хапеше устни.

Тя хвана протегнатите ръце и той я изправи на крака до себе си. Завъртя се към масата и ни огледа един по един. Виждахме сълзите в очите му, чувахме ги в гласа му, когато заговори.

— Това е Квелкрист Фолкънър — каза дрезгаво той. — За мен вече няма и капка съмнение.

После пък се завъртя и я прегърна. По бузите му изведнъж се затъркаляха сълзи. Гласът му пресекваше.

— Толкова дълго те чакахме да се върнеш — проплака той. — Толкова дълго.

Част пета

Ето идващата буря

Никой не чул как се завърнал Ебису, докато не станало твърде късно, а тогава вече казаното не можело да се върне, нито извършеното да се поправи и всички присъстващи трябвало да отговарят…

Легенди за Морския бог

Ветрове с непредсказуема посока и скорост… очаквайте бурно време…

Кошутска мрежа за метеорологични прогнози
Предупреждение за извънредни атмосферни условия

Глава 38

Събудих се от кошутска жега, утринни лъчи, лек махмурлук и глухо ръмжене. Отвън някой хранеше блатните пантери в клетките.

Погледнах часовника си. Беше много рано.

Полежах с омотани около кръста чаршафи, слушайки ръмженето на животните и грубите подвиквания на гледачите по мостчетата над тях. Преди две години Сегешвар ми бе показал развъдника и още помнех с каква ужасяваща мощ скачаха пантерите да хванат парчета рибно филе колкото половин човек. Гледачите викаха и тогава, но колкото повече ги слушах, толкова по-ясно осъзнавах, че това си е чисто перчене, опит да съберат кураж, за да се преборят с инстинктивния страх. С изключение на един-двама опитни блатни ловци Сегешвар наемаше персонала почти изключително от пристанищата и бордеите на Нова Пеща, където шансовете някое хлапе да е виждало истинска пантера бяха горе-долу същите, както и да е стъпвало някога в Милспорт.

Преди два века беше различно — тогава Зоната беше по-малка и още не бяха разчистили южния край за удобство на белотревните комбайни. На места отровно красивите блатни дървета и плаващите растения стигаха почти до чертите на града, а дъното на вътрешното пристанище трябваше да се почиства по два пъти годишно. Не беше голяма рядкост през летните жеги по товарните рампи да се мяркат пантери, чиято хамелеонова грива трептеше, имитирайки слънчевия блясък. Странните вариации в хранителния цикъл на плячката им из Зоната понякога ги тласкаха да бродят дори по най-близките улици около блатата, където без усилие раздираха запечатаните контейнери за боклук, а нощем се случваше да отмъкнат някой бездомник или пияница. Също както в блатната си среда, те лежаха неподвижно по уличките, прикривайки телата и крайниците си под гривата, която нощем ставаше съвършено черна. Жертвите им виждаха само дълбока сянка, докато не станеше твърде късно, а за полицията не оставаше нищо освен кървави пръски и ехо от отчаяни писъци в мрака. Още преди да навърша десет години, вече бях виждал на живо доста от тия гадини, веднъж дори аз и приятелите ми се изкатерихме с писъци по най-близката складова стълба, когато една задрямала пантера се размърда от звука на предпазливите ни стъпки, лениво размаха насреща крайчето на гривата си и се прозя широко.

Както повечето детски преживявания, ужасът беше мимолетен. Блатните пантери бяха страховити, смъртно опасни, ако ги срещнеш насаме, но в крайна сметка си оставаха част от нашия свят.

Ръмженето отвън се засили неимоверно.

За работниците на Сегешвар блатните пантери бяха противници от десетки евтини холографски игри, може би и урок по биология, от който не са избягали, внезапно превърнат в реалност. Чудовища от друга планета.

По-точно от нашата.

И може би в някои от младите хулигани, които работеха за Сегешвар, докато неизбежно не ги привлечеше животът на долнопробни хайдуци — може би в някои от тях тия чудовища събуждаха вледеняващата вселенска тръпка на разбирането колко далече сме от истинския си дом.

А може би не.

Някой се размърда в леглото до мен и изпъшка.

— Тия скапани твари никога ли не млъкват?

Споменът дойде едновременно с изненадата и взаимно се неутрализираха. Погледнах настрани и видях лицето на Вирджиния Видаура да се подава изпод възглавницата, която бе притиснала върху главата си. Очите й още бяха затворени.

— Време за хранене — обясних аз с набъбнал език.

— Само не мога да разбера кое ме дразни повече — те ли, или шибаните идиоти, дето ги хранят. — Тя отвори очи. — Добро утро.

— И на теб. — Спомних си как ме беше яхнала снощи. Усетих, че при този спомен отново започвам да се възбуждам. — Не очаквах да се случи в реалния свят.

Тя ме погледна по-внимателно, после се извъртя по гръб и заби поглед в тавана.

— И аз.

Събитията от предния ден лениво изплуваха на повърхността. Спомних си как зърнах за пръв път Видаура, изправена върху носа на ниския, дълъг катер на Сегешвар, който се полюшваше под масивните носещи конструкции на суперсала. Утринните лъчи откъм кърмата още не бяха стигнали толкова навътре между корпусите и докато слизах през люка за поддръжка, аз я виждах само като дребен силует с щръкнала коса и оръжие в ръката. Стойката й излъчваше впечатляваща самоувереност, но когато лъчът на фенерчето я освети за момент, видях още нещо, което не можах да определя. Тя ме погледна в очите за миг и извърна глава.

По време на утринното плаване през водите на Залива почти не разговаряхме. Силният западен вятър и студената, сива зора не предразполагаха към празни приказки. Когато наближихме брега, човекът на Сегешвар ни подкани да слезем долу, а друг млад хайдук със свирепо лице се изкатери в картечната кула на катера. Седяхме в тесния салон и слушахме как ревът на двигателите постепенно заглъхва с намаляването на скоростта. Видаура седна до Бразил и аз видях в полумрака как се хванаха за ръце. Затворих очи, облегнах се на студения метал и за да се намирам на работа, отново обмислих маршрута.

100
{"b":"279056","o":1}