— Да, точно това имам предвид — каза той.

Много е изписано за плебейските корени на квелизма, особено през вековете след като неговата създателка бе проявила добрината да умре и да напусне сферата на политическите дебати. Фактът, че Квелкрист Фолкънър е избрала да се опре на най-бедните наемни работници в Харлановия свят, водеше мнозина неоквелисти до странното убеждение, че по време на Разселването е възнамерявала да издигне лидери, избрани изключително от тези среди. Фактът, че самата Надя Макита произхожда от сравнително привилегированата средна класа, старателно се заобикаляше, а тъй като не бе успяла да се издигне до върха на политическата власт, не й се бе налагало и да отговори на основния въпрос: Кой ще командва, когато пушилката се разсее? Но макар и премълчано, основното противоречие на съвременния неоквелизъм си остава неразрешено и в квелистка компания се смята за неприлично да го изтъкваш.

Затова реших да не отбелязвам факта, че тайната квартира на долната кърмова палуба явно не принадлежеше на изисканите ветерани от Черните бригади — мъж и жена — които ни чакаха там. Долната кърмова палуба е най-бедният и най-неприятен квартал на всеки суперсал или плаваща фабрика, и никой не се заселва там по свое желание. Усетих как вибрацията на двигателите се засилва, докато слизахме по стълбичките откъм по-желаните жилищни територии из надстройките и по горните палуби, а когато влязохме в апартамента, всичко наоколо непрестанно боботеше и се тресеше. Оскъдна корабна мебел, надраскани и протрити стени, минимум украса — всичко подсказваше, че наемателят рядко се мярка тук.

— Извинете за обстановката — каза любезно жената, докато ни въвеждаше. — Ще е само за една нощ. А близостта до двигателите прави дистанционното наблюдение почти невъзможно.

Нейният спътник ни поведе към столове, подредени около евтина пластмасова маса. Бяла покривка, чайник върху подгряваща плоча, чинийки със суши. Много официално. Докато сядахме, той заговори:

— Да, освен това сме едва на сто метра от най-близкия люк за външна поддръжка, откъдето ще ви вземат утре сутрин. Ще докарат катера точно под носещите ребра между шести и седми кил. Можете да се спуснете право оттам. — Той кимна към Трес. — Макар и ранена, ще се справите без особени трудности.

Всичко вървеше гладко, като след репетиция, но докато човекът говореше, погледът му непрестанно пълзеше към жената в носителя на Силви Ошима и веднага отскачаше назад. Кои вършеше същото, откакто я свалихме от „Ангелски огън“. Само жената бе успяла да овладее погледа и надеждите си.

— И тъй — каза спокойно тя, — аз съм Сто Делия. Това е Кийоши Тан. Да започваме ли?

Потвърждение.

В днешното общество то е широко разпространен ритуал, практикуван най-често на родителски тържества по случай раждането на рожба или при повторни сватби, потвърждаващи старата връзка на презаредени съпрузи. Представлява отчасти стилизирана церемония, отчасти размяна на спомени в стил „помниш ли как…“, а формата и строгостта на ритуала са различни в различните светове и култури. Но на всяка планета, където съм бил, Потвърждението съществува като дълбоко уважавана и съществена част от обществените отношения. То е единственият начин без сложни и скъпи психографски процедури да докажем на приятели и роднини, че каквато и плът да носим, ние сме онези, за които се представяме. Потвърждението е основната социална функция, определяща самоличността в днешно време — също тъй жизненоважна, както са били за прадедите ни подписът или пръстовите отпечатъци.

И това се отнася за обикновения гражданин.

За митичните героични фигури, възкръснали — може би — от смъртта, тази процедура става хилядократно по-важна. Сосеки Кои видимо трепереше, докато заемаше мястото си. Двамата му колеги имаха по-млади носители и не им личеше толкова, но емисарското око забелязваше същото напрежение в колебливите, пресилени жестове, в прибързания смях, в пресекването на гласовете от време на време и повтарянето с пресъхнало гърло. Тези хора, участвали някога в най-страшната репресивна организация в историята на планетата, изведнъж зърваха искрица надежда сред пепелта на своето минало. Пред тях стоеше жена, която се представяше за Надя Макита, и в очите им ясно се виждаше, че залагат на тази надежда всичко, на което са държали в живота си.

— За мен е чест… — започна Кои. Млъкна и се изкашля. — За мен е чест да говоря за тия неща.

Иззад масата жената в носителя на Силви Ошима го гледаше спокойно и твърдо. Тя отговори с лаконично потвърждение на първите му заобиколни въпроси, друг въпрос пренебрегна. Другите двама слушаха внимателно и тя се обръщаше леко към тях със старомоден жест, за да подскаже, че не ги е забравила. Почувствах как се превръщам в обикновен зрител, докато първоначалните любезности отминаваха и Потвърждението набираше скорост. Разговорът се оживи, бързо премина от въпроси за последните няколко дни към дълъг и мрачен обзор на някогашната политика, сетне към Разселването и годините преди него. Езикът се сменяше също тъй бързо от съвременен аманглийски на непознат старояпонски диалект с вметнати тук-там думи на малояпонски. Озърнах се към Бразил и свих рамене. И двамата стремително изоставахме от темата и граматиката на разговора.

Така продължи часове наред. Двигателите на суперсала глухо тътнеха зад стените около нас. „Картини от плаващия свят“ пореше тежко вълните. Ние седяхме и слушахме.

— … те кара да се замислиш. Едно падане от онези корнизи и се превръщаш в боклук, пръснат из >>прилива?<<. Никакви спасителни планове, никакви застраховки за презареждане, нито поне някаква помощ за семействата. Това е >>ярост?<<, която започва в костите ти и…

— … помниш ли кога за пръв път осъзна това?

— … една от статиите на баща ми за колониалната теория…

— … играеш >>????<< по улиците на Данчи? Всички играехме. Помня как веднъж >>уличната полиция?<< се опита да…

— … реакция?

— Такива са семействата, или поне така беше в моето. Нашите винаги >>????<< като хлъзгоподи >>чума?<<…

— … дори и когато беше млада, нали?

— Написах това още преди да навърша осемнайсет. Не мога да повярвам, че са го напечатали. Не мога да повярвам, че има хора, които >>плащат добри пари/отделят сериозно внимание?<< за такива >>????<<.

— Но…

— Тъй ли? — Небрежно повдигнати рамене. — Не изглеждаше точно така, когато >>погледнах назад/преосмислих?<< с оглед на >>кръвта по ръцете ми?<< по време на >>????<<.

От време на време ние с Бразил ставахме да сварим пресен чай в кухнята. Ветераните от Черните бригади почти не ни забелязваха. Те бяха напълно изключили, понесени от прилива и подробностите на едно минало, възкръсващо изведнъж около масата.

— … помниш чие беше решението?

— Очевидно не — вие, момчета, пет пари не давахте за >>чинопочитанието?<<…

Внезапен взрив на веселие около масата. Но се виждаше, че в очите им блестят сълзи.

— … и ставаше твърде студено за прикрита кампания там. Инфрачервените прибори щяха да ни засекат като…

— Да, беше почти…

— … Милспорт…

— … по-добре да ги излъжем, че имаме шанс? Не смятам.

— По дяволите, поне още сто километра, преди…

— … и запаси…

— … Одисей, доколкото си спомням. Той би продължил >>????<< на едно място чак до…

— … за Алабардос?

Дълго мълчание.

— Не е ясно, имам чувството, че >>????<<. Спомням си нещо за хеликоптер. Към хеликоптер ли отивахме?

Тя леко трепереше. Не за пръв път всички се отдръпнаха от главния въпрос като крилодери от изстрел.

— … нещо за…

— … в общи черти реакционна теория…

— Не, едва ли. Ако разглеждах други >>модели?<<…