— Да съобщим? — заинтересува се Кийока, стройна жена в специално отгледан маорски носител. Тя не откъсваше поглед от трупа на Ядвига и хапеше устни.

— На? — Ор бързо направи към нея жест с палеца и малкия пръст. С другата ръка изрисува по лицето си въображаема татуировка.

— О. Ами той?

Силви изкриви някак странно лицето си и направи жест с ниско сведени ръце. Не проумях веднага, но предположих какво иска да каже и се намесих:

— Те дойдоха заради мен.

— Да бе, няма майтап. — Ор ме гледаше с открита неприязън. Бластерните гнезда върху гърдите и гърба му се бяха затворили, но като гледах масивната мускулеста фигура, не ми беше трудно да си представя как се разтварят за нов залп. — Хубави приятелчета си имаш.

— Едва ли щеше да има насилие, ако Ядви не беше прибързала. Беше недоразумение.

— Недора… мамка му. — Очите на Ор се разшириха. — Ядви е мъртва, гадино.

— Всъщност не е мъртва — възразих упорито аз. — Можете да изрежете приставката и…

— Да я изрежем? — Думите прозвучаха убийствено кротко. Той пристъпи по-близо и надвисна над мен. — Искаш да кълцам приятелката си?

Възстановявайки по памет разположението на стоманените бластерни гнезда, аз се досетих, че дясната страна на тялото му е почти изцяло изкуствена и петте гнезда се зареждат от енергиен блок в долната част на гръдния кош. Благодарение на последните постижения в нанотехнологията човек можеше да насочва на неголеми разстояния мощни енергийни заряди както си иска. Насочващите нанофрагменти летяха като сърфисти по ударната вълна, засмукваха енергия и придърпваха лъча настрани според зададените при изстрела данни.

Мислено си отбелязах, ако някога вляза в сблъсък с него, да нападам отляво.

— Съжалявам. Просто в момента не виждам друго решение.

— Ти…

— Ор. — Силви замахна с длан настрани. — Преценка, място, време. — Тя поклати глава. Нов знак, палец и показалец, разделени с пръстите на другата ръка. По изражението й предположих, че същевременно предава данни по вътрешната мрежа на екипа. — Скривалище, същото. Три дни. Кукловодство. Разчистване, огън, веднага.

Кийока кимна.

— Разумно, Ор. Лас? О.

— Да, можем да го направим. — Ор не беше напълно увлечен в обсъждането. Все още кипеше от гняв и говореше бавно. — Да, струва ми се. Добре.

— Оборудване? — попита Кийока и отброи нещо на пръсти, после леко склони глава. — Скутер?

— Не, има време. — Силви раздвижи длан хоризонтално. — Ор и Мики. Лесно. Ти карай на празен ход. Това, това, може би и това. Долу.

— Ясно. — Кийока извъртя очи нагоре и наляво, за да прегледа на ретиналния си екран данните, които й подаваше Силви. — Лас?

— Още не. Ще ти дам знак. Тръгвай.

Смуглата жена изчезна обратно в стаята си, след секунда отново се появи, навличайки торбесто сиво яке и излезе от апартамента. Позволи си един сетен поглед към трупа на Ядвига, после изтича надолу.

— Ор. Резачка. — Силви врътна палец към мен. — Гевара.

Гигантът ми хвърли още един убийствен поглед и отиде до голям сандък в ъгъла, от който извади вибрационен нож с масивно острие. Върна се и застана пред мен, държейки оръжието така, че неволно настръхнах. Бях готов да го нападна и ме удържа само очевидното — Ор не се нуждаеше от нож, за да ми види сметката. Физическата ми реакция навярно бе очевидна, защото гигантът изсумтя презрително. После завъртя ножа и ми го подаде с дръжката напред.

Поех го.

— Аз ли да се заема?

Силви пристъпи до трупа на Ядвига и огледа изпитателно раните.

— Да, искам да изрежеш приставките на двамата си приятели. Мисля, че имаш опит в това отношение. С Ядви не се занимавай.

Примигах от изненада.

— Ще я изоставите ли?

Ор пак изсумтя. Жената го погледна и направи спирален жест. Той въздъхна глухо и се прибра в стаята си.

— Ядви е моя грижа. — Лицето й беше посърнало и далечно, унесено в някакви дълбини, за които не можех да се досетя. — Ти се захващай да режеш. И междувременно би ли ми казал кого точно очистихме?

— Дадено. — Пристъпих да трупа на Юкио и го преобърнах по гърди, или по-точно каквото беше останало от тях. — Това е Юкио Хираясу. Дребна риба от местната якудза, но изглежда, че е син на голяма клечка.

Ножът оживя с бръмчене в ръката ми и дразнещите вибрации стигнаха чак до раната в ребрата. Изтръпнах като от скърцане по стъкло, но прогоних усещането, притиснах с длан черепа на Юкио и започнах да режа гръбнака. Повдигаше ми се от смесените миризми на изпражнения и овъглена плът.

— А другият? — попита Силви.

— Долнопробен бияч. За пръв път го виждам.

— Струва ли си да го вземем?

Свих рамене.

— По-добре, отколкото да го оставите тук. Можеш да го хвърлиш през борда, като преполовите пътя до Ню Хок. А този тук, на твое място бих го задържал за откуп.

Тя кимна.

— Така си и мислех.

Ножът сряза последните милиметри гръбнак и бързо хлътна в шията отдолу. Изключих го, хванах по-здраво и започнах нов разрез два прешлена по-надолу.

— Става дума за хора от висшите кръгове на якудза, Силви. — Усетих как из корема ми плъзва хлад, като си спомних телефонния разговор с Танаседа. Семпаят бе сключил сделка с мен само защото държеше Юкио да остане жив и здрав. И недвусмислено бе изтъкнал какво ще последва в противен случай. — С дебели връзки в Милспорт, вероятно и с Първото семейство. Ще ви подгонят с всички налични сили.

Очите й бяха неразгадаеми.

— Ще подгонят и теб.

— За мен не бери грижа.

— Много щедро от твоя страна. Но… — Тя помълча, защото Ор се появи в хола, вече напълно облечен, кимна отсечено и излезе навън. — Мисля, че ще се справим с това. В момента Ки изтрива електронните ни следи. След половин час Ор може да изпепели всичко в апартамента. Няма да им остане нищо освен…

— Силви, говорим за якудза.

— Нищо освен очевидци, периферни видеоданни, а и ние след около два часа вече ще сме на път за Драва. — В гласа й изведнъж нахлу дръзка гордост. — Нито якудза, нито Първите семейства, нито дори шибаните емисари. Никой не смее да се закача с миминтите.

Както става обикновено, дързостта й бе неуместна. Първо, преди шест месеца бях узнал от един стар приятел, че командването на Емисарския корпус е наддавало за контракта по разчистването на Ню Хокайдо — просто предложението не било достатъчно евтино, за да задоволи новооткритата вяра на Мечек и неговото правителство в неограничения пазарен механизъм. Спомних си презрителната усмивка по костеливото лице на Тодор Мураками, докато си подавахме лулата от ръка на ръка, пътувайки с ферибота от Акан за Ню Канагава. Ароматен дим в мразовития зимен въздух над Пролива и далечен глух тътен откъм водовъртежа. Мураками беше оставил късо подстриганата си емисарска коса да расте и вятърът откъм морето я полюшваше леко. Не биваше да е тук и да разговаря с мен, но емисарите трудно приемат някой да им казва какво да правят. Знаят си цената.

Хей, майната му на Лео Мечек. Казахме му колко ще струва. Чий е проблемът, ако не може да си го позволи? Иска от нас да икономисваме и да застрашаваме живота на емисари, та да може да върне на Първите семейства още малко от данъците, дето ги плащат. Майната му. Не сме тукашни, мътните да го вземат.

Ти си тукашен, Тод, изтъкнах аз. Роден и израснал в Милспорт.

Знаеш какво имам предвид.

Знаех какво има предвид. Местните правителства нямат власт над Емисарския корпус. Емисарите отиват там, където са нужни на Протектората, а повечето местни правителства се молят и на Господа, и на дявола да не закъсат дотам, че Корпусът да довтаса при тях. Последствията от една емисарска интервенция могат да бъдат крайно неприятни за всички засегнати.

И изобщо целият предлаган подход е погрешен, по дяволите. Тодор пусна облаче дим над перилата. На никого не сме по джоба, никой не ни се доверява. Не схващаш накъде бия, нали?

Мислех, че става дума за намаляване на режийните разходи, докато си седите на задниците без текуща оперативна задача.