— Прав си.

Той театрално въздъхна.

— Разочароваш ме, Так. Много ме разочароваш. Взе да си мълчиш като ония шибани жълтурковци от Севера, с които общуваш напоследък.

Свих рамене.

— Наполовина и аз съм шибан жълтурко от Севера, Рад.

— Ей, вярно бе. Бях забравил.

Не беше забравил. Просто ме притискаше. В някои отношения почти всичко си беше както в старите времена, когато киснехме при Ватанабе. Тогава винаги се забърквахме в побоища заради него. Дори и идеята за пласьора на тетрамет тръгна от него.

— Вътре има автомат за кафе. Искаш ли?

— Щом се налага. Знаеш ли, ако беше дошъл във фермата, щеше да пиеш истинско кафе и да палнеш пура от морски коноп, ръчно навита върху бедрото на първокласна порнозвезда.

— Някой друг път.

— Да, мамка му, вечно търчиш нанякъде, нали? Ако не са емисарите или неоквелистите, значи ще е някой скапан план за лично отмъщение. Знаеш ли, Так, наистина не е моя работа, но някой трябва да ти го каже и май се пада на мен. Трябва да спреш и да вдъхнеш аромата на белотрев, мой човек. Да си спомниш, че живееш. — Той пак си сложи очилата и кимна към терминала. — Добре, да вървим. Кафе от машина, защо не? Малко разнообразие.

Влязохме на хладно и се настанихме на масичка до стъклената стена, разкриваща изглед към пристанището. Още пет-шест души седяха с багажите си наоколо и чакаха. Изнурен старец в дрипи сновеше насам-натам и протягаше поднос за кредитни чипове, разправяйки на висок глас за злочестия си живот. Хората не проявяваха интерес. Из въздуха се носеше лек аромат на евтин антисептик, който не бях доловил преди малко. Сигурно бяха минали почистващите роботи.

Кафето се оказа пълна скръб.

— Видя ли? — Сегешвар бутна чашката настрани с театрална погнуса. — Би трябвало да ти строша краката, задето ме караш да пия такава гадост.

— Опитай.

За миг погледите ни се кръстосаха. Той сви рамене.

— Майтап бе, Так. Загубил си чувство за хумор.

— Не, просто му сложих трийсет на сто неустойка. — Спокойно отпих от кафето. — По-рано беше без пари за приятелите, но времената се менят.

Той помълча, после наведе глава настрани и пак ме погледна в очите.

— Мислиш, че съм непочтен с теб?

— Мисля, че ти е много удобно да забравиш истинския смисъл на думите ти ми спаси задника, мой човек.

Сегешвар кимна, сякаш друго не бе и очаквал. Сведе очи към масата между нас.

— Това е стар дълг — тихо изрече той. — И доста спорен.

— Навремето не мислеше така.

Всичко бе станало твърде отдавна, за да си го спомня с подробности. Още преди емисарското обучение — там, където всичко се замъглява с изминалите десетилетия. Най-добре помнех зловонието на уличката. Алкални разтвори от фабриката за обработка на белотрев и локви машинно масло от хидравличните преси. Псувните на пласьора и блясъкът по дългата кука за лов на гърбуни, която размахваше срещу мен из влажния въздух. Другите бяха изчезнали, хлапашкият им ентусиазъм на начинаещи грабители бързо се преобрази в ужас, когато острата стоманена кука разпра крака на Радул Сегешвар от коляното до върха на бедрото. Разпищяха се и избягаха в нощта като прогонени духове, оставяйки Радул да се влачи със стонове по уличката след тях. Оставяйки мен — шестнайсетгодишен — да застана с голи ръце срещу стоманата.

— Ела тук, ситно копеле. — Пласьорът се хилеше безумно в сумрака, докато крачеше напред, преграждайки пътя ми за отстъпление. — Хайде, опитай се да ме катурнеш на мой терен. Ще те изкормя и ще те накарам да си изядеш червата, момченце.

И за пръв път в моя живот върху младата ми шия като студена ръка плъзна усещането, че виждам човек, който ще ме убие, ако не го спра.

Няма да ме пребие като баща ми, няма да ме намушка като някой хлапак от конкурентните банди, с които се сблъсквахме всеки ден по улиците на Нова Пеща. Ще ме убие. Ще ме убие, а после сигурно ще ми отреже приставката и ще я хвърли в мръсните води на пристанището, където ще остане да лежи, докато умрат всички, които познавам и обичам. Именно тази картина, този ужас от потъването завинаги в отровената вода ме тласна напред, накара ме да пресметна обсега на стоманеното острие и да ударя пласьора, когато той загуби равновесие в края на удара.

После двамата се катурнахме в калта, боклуците и амонячното зловоние на фабричните химикали и аз се сборичках с него за куката.

Отнех му я.

Замахнах и по чист късмет му разпрах корема.

Войнственият му дух мигновено изтече като вода от мивка. Той издаде бълбукащ звук и разширените му очи се впериха в моите. Аз го гледах, яростта и страхът все още пулсираха бясно из слепоочията ми, всички химически регулатори в тялото ми бяха включени до краен предел. После той залитна назад и се свлече върху камара боклук. Остана да седи там, като че бе намерил любимото си кресло. Аз още бях на колене, от лицето и косата ми капеше алкална слуз. Изправих се с усилие, продължавайки да го гледам в очите, продължавайки да стискам дръжката на куката. Устните му трескаво мърдаха, от гърлото му излитаха отчаяни влажни звуци. Погледнах надолу и видях, че вътрешностите му са омотани около куката в ръката ми.

Шокът ме връхлетя изведнъж. Пръстите ми спазматично се разтвориха и изпуснаха куката. Аз залитнах назад и повърнах като фонтан. Немощните, умолителни звуци заглъхнаха сред дрезгавия рев на парливата струя в гърлото ми. Към зловонието на уличката се прибави горещият, мъчителен мирис на повръщано. Сгърчих се от мощния спазъм и паднах в мръсотията.

Мисля, че онзи още бе жив, когато се изправих и отидох да помогна на Сегешвар. Звуците, които издаваше, ме преследваха до края на уличката, а на другия ден съобщиха по новините, че умрял от кръвоизлив някъде на разсъмване. Сетне същите звуци ме преследваха седмици наред, когато оставах нейде на тихо и можех да чуя мислите си. Почти през цялата следваща година редовно се събуждах с тяхното ехо в ушите си.

Извърнах глава от спомена. Стъклената стена на терминала се избистри пред очите ми. Иззад масата Сегешвар ме гледаше втренчено. Може би също си спомняше. Той направи гримаса.

— Значи не смяташ, че имам правото да се ядосвам? Изчезваш безследно за девет седмици, оставяш ме да ти пазя боклуците и ме правиш за смях пред другите хайдуци. Сега искаш отлагане на заплащането. Знаеш ли какво бих сторил, ако някой друг ми извърти такъв номер?

Кимнах. С кисела усмивка си спомних как бях побеснял преди два месеца, докато стоях срещу Плекс в Текитомура и от синтетичния ми носител капеха телесни течности.

Ами… такова… трябва да поизчакаш малко, Так.

Исках да му извия врата само задето го каза.

— Мислиш, че трийсет на сто не е справедливо?

Въздъхнах.

— Рад, ти си гангстер, аз също. — Махнах с ръка. — Не, не е там работата. Едва ли някой от нас двамата знае кое е справедливо и кое не. Прави каквото си искаш. Ще намеря парите.

— Добре. — Той продължаваше да ме гледа. — Двайсет на сто. Е, това задоволява ли чувството ти за търговска почтеност?

Мълчаливо поклатих глава. Бръкнах в джоба си, стиснах в юмрук приставките и се приведох към него.

— Ето. Затова си дошъл. Четири риби. Прави с тях каквото искаш.

Той бутна ръката ми настрани и гневно размаха пръст пред лицето ми.

— Не, приятелю. Ще правя с тях каквото ти искаш. Правя ти услуга и недей да го забравяш, по дяволите. Е, казах двайсет на сто. Справедливо ли е?

Решението изникна изневиделица — светкавично като удар в тила. Когато го анализирах по-късно, така и не разбрах кое го е предизвикало. Знаех само, че сякаш отново чувах тъничък глас да ме призовава от тъмното да побързам. Беше като внезапно избила по дланите пот. Като ужас, че ще закъснея за нещо важно.

— Сериозно говоря, Рад. Ти решаваш. Ако така си рискуваш репутацията пред хайдуците — зарежи. Ще ги метна зад борда нейде в Зоната и забравяме цялата история. Ако надуеш сметката, ще намеря как да платя.

Той отчаяно вдигна ръце. В детството ни бе изкопирал този жест от сензофилмите за хайдуци като „Приятелите на Ирене Косма“ и „Престъпни гласове“. Едва се удържах от усмивка. А може би просто исках да се усмихна на бързо прииждащото усещане за движение, което ме бе обзело, на опияняващото чувство за взето решение и разбирането какво означава то. Сред важността на мига гласът на Сегешвар изведнъж стана безсмислен, почти незабележим като бръмчене на комар. Съзнанието ми го избутваше настрани.