— Вижте — казах студено аз. — Защо не използвате тая скромност, за да си затворите женствената човка? Пет пари не давам какво си мислите.

— Видяхте ли? — възкликна тя с изтънял глас. — И вие жадувате похотливо за нея като всички останали. Поддавате се на евтините й чувствени трикове и…

— Я стига. Ако питате мен, Мици Харлан е глупава и повърхностна дребна пачавра, но знаете ли какво? Тя поне сама си живее живота. Вместо да се унижава в нозете на всеки скапан павиан, дето може да си пусне брада и външни полови органи.

— Да не би да наричате моя съпруг…

— Не. — Завъртях се към нея. Май все пак не бях овладял гнева. Ръцете ми излетяха напред и я сграбчиха за раменете. — Не, вас наричам страхлива предателка на собствения си пол. Разбирам гледната точка на съпруга ви, той е мъж, той печели от тия глупости. Но вие? Вие загърбвате дългите векове на политически борби и научен напредък, за да седите на тъмно и да се унижавате със суеверни брътвежи. Позволявате най-ценното ви притежание — животът — да бъде ограбвано час по час, ден след ден, и едва скърпвате мизерното живуркане, което ви разрешават мъжете. А когато най-сетне умрете — и се надявам да е по-скоро, наистина се надявам, сестро — тогава веднъж завинаги ще отречете собствените си възможности, ще отхвърлите спечеления за всички ни шанс да се върнем и да опитаме пак. Ще го сторите заради скапаната си вяра, а ако това дете в корема ви е момиче, значи и него осъждате на същата гадна съдба.

Някой сложи ръка на рамото ми.

— Хей, мой човек. — Беше един от демилитите заедно с бодигарда на търговеца. Изглеждаше уплашен, но твърд. — Стига толкова. Остави я на мира.

Погледнах пръстите му върху рамото си. За миг се зачудих дали да не ги строша, дали да не сграбча цялата ръка и…

В главата ми избухна спомен. Баща ми разтърсва майка ми за раменете като скара с белотрев, която не иска да излезе от сушилнята. Бълва в лицето й псувни и дъх на уиски. Аз съм седемгодишен. Вкопчвам се в ръката му и дърпам с всичка сила.

Той небрежно ме мята през цялата стая към отсрещния ъгъл. Пак се захваща с нея.

Пуснах жената. Тръснах от рамото си пръстите на демилита. Мислено се хванах за гърлото.

— А сега се дръпни, мой човек.

— Дадено — тихо отвърнах аз. — Както казах, сестро, живеем на свободна планета. Не е моя работа.

Бурята ни цапардоса два часа по-късно. Дълъг, провлачен ръкав на буреносния фронт затъмни небето зад моя илюминатор и връхлетя кораба откъм десния борд. Аз лежах на койката, зяпах сивия метален таван и мислено си четях конско на тема „нежелана намеса“. Чух как ритъмът на двигателя леко се ускори и предположих, че Джапаридзе се опитва да изкопчи още малко плаваемост от грависистемата. Две минути по-късно тясната каюта се люшна и на масата срещу мен чаша с вода плъзна няколко сантиметра встрани, преди покритието на плота да я удържи. Водата се разплиска. Въздъхнах, станах от койката, подпрях се с разперени ръце на стените и приведох глава да надникна през илюминатора. По стъклото изведнъж заблъска пороен дъжд.

Отнякъде долетя вой на сирена.

Навъсих се. Изглеждаше прекалено да вдигат тревога заради няколко по-високи вълни. Навлякох лекото яке, което бях купил от един моряк, пъхнах отдолу тебитския нож и рапсодията, и се измъкнах в коридора.

Пак се месим, а?

Няма такава работа. Просто искам да знам навреме, ако това корито е тръгнало да потъва.

Последвах звука на сирената към главната палуба и излязох под дъжда. Покрай мен пробяга една жена от екипажа, помъкнала тежък бластер с дълга цев.

— Какво става? — попитах аз.

— Де да знам, братче. — Тя ме изгледа мрачно и отметна глава назад. — Според капитанското табло има проникване в товарния сектор. Може някой крилодер да се крие от бурята. Или пък нещо друго.

— Искаш ли помощ?

Тя се поколеба, за миг по лицето й плъзна подозрение. После се реши. Може би Джапаридзе й бе споменавал за мен, или просто й харесваше новото ми лице. А може би просто беше изплашена и се нуждаеше от компания.

— Да, благодаря.

Отправихме се към товарните модули и продължихме по една от страничните палуби, като при всеки порив на вятъра се вкопчвахме в перилата. Блъскан от вихрушката, дъждът се лееше под странни ъгли. Сирената продължаваше да вие свадливо през рева на бурята. Във внезапно падналия сумрак пред нас пулсираха червени лампи по ръба на левия модул. Под тях лъч бяла светлина се процеждаше през открехнатия люк. Жената изсъска и посочи с бластера.

— Това е. — Тя се вгледа напред. — Вътре има някой.

Озърнах се към нея.

— Или нещо. Нали спомена за крилодер?

— Да, ама трябва да е страшно умен крилодер, та да съобрази кои са бутоните. Обикновено дават накъсо с човката и се надяват системата да ги пусне. А не усещам мирис на изгоряло.

— И аз. — Прецених тясното палубно пространство, височината на товарните модули над нас. Измъкнах рапсодията и я настроих на максимално разсейване. — Добре, дай да го направим разумно. Аз се качвам пръв.

— Наредено ми е…

— Да, знам, че ти е наредено. Но аз си изкарвах хляба от такива истории. Затова ти препоръчвам да ме послушаш. Остани тук и стреляй по всичко, което излезе от люка, ако не ти се обадя.

Промъкнах се предпазливо към люка — доколкото бе възможно при това клатене — и огледах ключалката. Не изглеждаше повредена. Капакът висеше два-три сантиметра навън, може би изтласкан от люлеенето на кораба.

Разбира се, след като тайнственият пират-нинджа го е отворил.

Благодаря за напомнянето.

Прогоних от слуха си сирената и воя на бурята. Напрегнах неврохимията и се ослушах за движение или тежко дишане от другата страна.

Нищо. Вътре нямаше никого.

Или пък има някой с добър опит в секретните операции.

Я млъквай!

Опрях крак в ръба на капака и предпазливо побутнах. Беше балансиран идеално — цялата тежка маса тромаво плъзна навън. Без да си оставям време за размисъл, аз се вмъкнах в пролуката, въртейки рапсодията на всички страни.

Нищо.

Редици лъскави стоманени варели, високи до кръста ми. В пролуките между тях не можеше да се скрие дори и дете, камо ли нинджа. Пристъпих до най-близкия и прочетох етикета. Луминесцентна ксеномедуза от Шафрановите морета. Първокачествен екстракт, извлечен чрез студено пресоване. С други думи, медузено масло. Плюс търговска марка за повишаване на цената. Стоката на онзи поклонник на икономиите.

Разсмях се и усетих как напрежението изтича от мен.

Нищо, освен…

Подуших въздуха.

Сред металния дъх в товарния модул долетя някакъв аромат.

И изчезна.

Сетивата на носителя от Ню Хок бяха остри — точно колкото да доловят аромата, но след усещането и съзнателното усилие той изчезна. Изневиделица ме връхлетя детски спомен, нетипично щастливо усещане за топлина и смях. Какъвто и да бе онзи мирис, явно го познавах много добре.

Прибрах рапсодията и се върнах към люка.

— Тук няма нищо. Излизам.

Измъкнах се под топлите дъждовни струи и затворих капака. Той хлътна на място и тежките резета изщракаха, прогонвайки окончателно миризмата от миналото, която бях доловил. Пулсиращото червено сияние над главата ми изгасна и сирената рязко замлъкна.

— Какво правехте там?

Търговецът се задаваше към нас с разгневено лице. Бодигардът го следваше по петите. По-назад крачеха неколцина моряци. Въздъхнах.

— Проверявахме ти инвестициите. Всичко е наред, не се безпокой. Изглежда, че ключалката на капака е дала накъсо. — Озърнах се към жената с бластера. — Или пък някой хитър крилодер я е отворил и ние сме го подплашили. Слушай, знам че звучи прекалено, но дали на борда може да се намери обонятелна апаратура?

— Обонятелна? Като на ченгетата? — Тя поклати глава. — Не ми се вярва. Питай капитана.

Кимнах.

— Добре де, както казах…

— Зададох ви въпрос!