По напрегнатото изражение на търговеца личеше, че гневът му заплашва да прерасне в ярост. Бодигардът до него го подкрепяше със свирепи погледи.

— Да, и аз ти отговорих. А сега, ако обичаш…

— Никъде няма да ходиш. Томас!

Хвърлих поглед към бодигарда, преди да се е подчинил на командата. Той застина и пристъпи от крак на крак. Завъртях очи към търговеца, потискайки силното желание да докарам сблъсъка докрай. След спречкването с жената на проповедника ръцете ме сърбяха да смачкам някого.

— Ако твоят цербер ме докосне, ще му трябва хирург. Същото се отнася и до теб, ако не се дръпнеш от пътя ми. Вече ти казах, товарът е в безопасност. А сега бъди така добър да се отдръпнеш, за да не правим сцени.

Той се озърна към Томас и явно прочете нещо поучително по лицето му. Отдръпна се.

— Благодаря. — Минах между скупчените зад него моряци. — Да сте виждали Джапаридзе?

— Сигурно е на мостика — обади се някой. — Но Ицуко е права, нямаме електронно псе на борда. Да не сме от скапаните морски ченгета?

Смях. Някой затананика мелодията от сензофилмовия сериал „Морски ченгета“, след два-три такта подхванаха и останалите. Усмихнах се насила и си проправих път с рамо. Докато се отдалечавах, чух как търговецът гръмогласно настоява да отворят веднага люка.

Добре де, негова си работа.

Все пак отидох при Джапаридзе. Ако не друго, щеше да ме черпи едно питие.

Бурята отмина.

Седях на мостика, гледах я на метеорологичния радар как бавно чезне на запад и ми се щеше да може да стане същото и с горчивата топка в гърдите ми. Навън небето се проясни и вълните престанаха да разтърсват „Хайдушка щерка“. Джапаридзе изключи аварийните гравитационни двигатели и корабът си възвърна предишната стабилност.

— Хайде, кажи ми истината, приятел. — Той ми доля още една доза милспортско уиски и се облегна в креслото зад навигаторската маса. Бяхме сами на мостика. — Следиш медузеното масло, нали?

Вдигнах вежда.

— Ако е тъй, не би било здравословно да питаш.

— Чак пък толкоз… — Той намигна и вдигна чашата си към мен. Откакто стана ясно, че бурята ще ни отмине, беше си пийнал здравата. — Мене ако питаш, обери му всичко на онзи дръвник. Стига само да не посягаш, додето пратката е на борда.

— Правилно — кимнах аз и на свой ред вдигнах чаша.

— Е, за кого?

— Моля?

— За кого работиш? Якудза? Бандите от Белотревната зона? Работата е там, че…

— Ари, говоря сериозно.

Той примига.

— Какво?

— Размърдай си мозъка. Ако съм човек на якудза, с такива въпроси като нищо ще си докараш Истинска смърт.

— Дрън-дрън. Няма да ме убиеш. — Той стана, приведе се над масата и ме погледна отблизо. — Нямаш такива очи. Разбирам ги тия работи.

— Личи си.

— Да, и освен това… — Той пак седна и с пиянски жест размаха чашата. — Ако се гътна, кой ще откара това корито до Нова Пеща? То не е като ония бонбончета с изкуствен интелект по Шафрановата линия, ще знаеш. От време на време му трябва човешка ръка.

Свих рамене.

— Като сплаша екипажа, все ще се намери кой. Стига само да им покажа твоя овъглен труп.

— Здрава мисъл. — Той се ухили и отново посегна към шишето. — Не ми беше хрумнало. Но, както казах, не го виждам в очите ти.

— Май си срещал мнозина като мен, а?

Той доля чашите.

— Човече, бях като теб. И аз съм израснал в Нова Пеща, и аз съм бил пират като теб. Грабех по морските пътища заедно със Седемпроцентните ангели. Кокошкарски истории, обирахме дребни товарни кораби. — Той помълча и ме погледна в очите. — Хванаха ме.

— Лоша работа.

— Да, много лоша. Смъкнаха ми тялото и ме метнаха на склад почти за трийсет години. Когато излязох, пробутаха ми носител на някакъв наркоман, скапан от тетрамета. Всичките ми близки бяха или пораснали, или заминали нанякъде, или умрели, нали разбираш. На влизане имах седемгодишна дъщеричка, а когато излязох, тя беше с десет години по-стара от моя носител. Имаше си семейство и свой живот. Дори да знаех как да й се обадя, тя не би поискала да ме чуе. За нея бях просто една трийсетгодишна празнина. С майка й същата работа. Беше си намерила друг, имаше деца, нали знаеш как става. — Той остави чашата, потръпна и ме погледна с внезапно насълзени очи. — Брат ми беше загинал при катастрофа с бръмбар две години след като ме прибраха. Нямал застраховка, тъй че никакво презареждане. Сестра ми лежеше на склад. Прибрали я десет години след мен, щеше да остане там още двайсет. Имах още един брат, роден две-три години след като си отидох. Не знаех какво да му кажа. Родителите ми бяха разделени. Баща ми умрял пръв, използвал си застраховката „презареждане“ и заминал да си живее живота сам, свободен и млад. Не пожелал да изчака майка ми. Отидох да я видя, но тя само гледаше през прозореца с една такава странна усмивка и повтаряше: скоро, скоро, скоро ще дойде и моят ред. Тръпки ме побиха, по дяволите.

— И ти се върна при Ангелите.

— Позна.

Кимнах. Не беше трудно да позная. Същото бе станало с поне десетина приятели от далечната ми младост в Нова Пеща.

— Да, Ангелите. Те ме приеха. Вече работеха на малко по-високо ниво. Срещнах двама-трима стари приятели. Обираха кораби на въздушна възглавница, пътуващи за Милспорт. Добри пари падаха, а както бях хлътнал по тетрамета, точно това ми трябваше. Работих за тях две или три години. Пак ме хванаха.

— Тъй ли? — Престорих се на изненадан. — Колко ти лепнаха?

Той се ухили безумно, сякаш гледаше как гори собствената му къща.

— Осемдесет и пет.

Дълго мълчахме. Накрая Джапаридзе наля още уиски и неохотно отпи от чашата си.

— Този път загубих всички. Така и не видях какъв нов живот си е осигурила майка ми. А тя беше решила да пробва и трети път. Лежеше на склад с инструкция да я зареждат в носител под наем за важни семейни събития. Освобождаването на сина й Ари не влизаше в това число, тъй че разбрах намека. Брат ми още си беше мъртъв, сестрата бе излязла от склада преди десетина години и заминала нейде на север. Не разбрах точно къде. Може би да търси баща си.

— А семейството на дъщеря ти?

Той се изсмя и сви рамене.

— Дъщеря, внуци. Човече, аз вече се бях откъснал от тях с още две поколения. Не се и опитах да наваксвам. Просто взех каквото ми падна, и си плюх на петите.

— И какво беше то? — Кимнах към него. — Този носител ли?

— Да, този носител. Може да се каже, че извадих късмет. Бил на някакъв капитан, осъден за бракониерски лов на скатове в морските имения на Първите фамилии. Хубав, солиден, добре гледан носител. Има вграден доста полезен навигационен софтуер и направо страхотен инстинкт за времето. Кариерата ми сама се оформи. Купих лодка на кредит, припечелих малко пари. Купих корабче, припечелих още. Купих „Щерката“. Сега си имам жена в Нова Пеща. И две хлапета, гледам ги как растат.

Вдигнах чашата с искрена симпатия.

— Поздравления.

— Да, бе. Нали ти казах, беше си чист късмет.

— И защо ми разправяш всичко това?

Той се приведе над масата и ме погледна.

— Знаеш защо ти го разправям.

Едва удържах усмивката си. Човекът не беше виновен, просто не знаеше. Правеше каквото му е по силите.

— Добре, Ари. Знаеш ли какво, няма да закачам товара. Ще се поправя, ще зарежа пиратството и ще създам семейство. Благодаря за съвета.

Той поклати глава.

— Не съм казал нищо ново, мой човек. Само ти напомням, това е. Животът прилича на морето. Като тръгне тройно-лунният прилив, оставиш ли му се, ще те откъсне от всичко и всички, които си обичал.

Прав беше, разбира се.

Само дето ми го казваше малко късничко.

Два часа по-късно вечерта се спусна над „Хайдушка щерка“ по дългата западна дъга. Слънцето се разцепи като пукнато яйце от двете страни на изгряващия Хотей и червеникавите му лъчи се разляха по хоризонта. Ниските възвишения по Кошутското крайбрежие оформяха масивното черно подножие на гледката. Високо горе тънкото облачно покритие пламтеше като лопата, пълна с нажежени монети.