Този набираше сили доста отдавна — помнех, че по радиото предупреждаваха за него през нощта, когато се измъкнахме от Драва — и всичко живо гледаше да се отдръпне от пътя му. Из целия Кошутски залив плаващите градове и морските фабрики пердашеха на запад с максимална скорост. Траулерите и скатоловните кораби, останали твърде далече на югоизток, хвърляха котва в относително безопасните пристанища покрай плитчините Ирезуми. Пътническите кораби на въздушна възглавница от Шафрановия архипелаг заобикаляха покрай западното крайбрежие на залива. Това удължаваше пътуването с един ден.

Капитанът на „Хайдушка щерка“ го приемаше философски.

— И по-лошо съм виждал — тътнеше басово той, надничайки в засенчените дисплеи на капитанското табло. — Веднъж през деветдесетте сезонът на бурите така се развилня, че трябваше цял месец да киснем в Нова Пеща. Изобщо нямаше безопасен път на север.

Аз изсумтях неопределено. Той вдигна глава и ме изгледа с присвити очи.

— Нямало те е тук по онова време, нали?

— Да, бях другаде.

Капитанът се изсмя дрезгаво.

— Вярно, бе. Тия твои екзотични пътешествия по чужди планети. Е, кога ще ти видим засуканата физиономия по Кошутнет? Имаш ли вече уговорено интервю с Маги Сугита щом пристигнем?

— Дай ми малко време, мой човек.

— Още време? Че малко време ли имаше досега?

Така си бъбрехме по целия път от Текитомура. За разлика от повечето капитани на търговски кораби, които съм срещал, Ари Джапаридзе беше умен, но не блестеше с въображение. Не знаеше за мен почти нищо и по собствените му думи предпочиташе точно такива отношения с пътниците. Човекът обаче имаше ум в главата, а и не е нужно да си гений, за да съобразиш, че ако някой се качи на раздрънкания ти кораб само час преди отплаването и плати за койка в претъпкания моряшки кубрик колкото струва луксозна кабина по Шафрановата линия, значи едва ли е в добри отношения с правозащитните органи. За Джапаридзе пропуските, които откриваше в познанията ми за последните двайсетина години на Харлановия свят, имаха съвсем простичко обяснение. Бил съм другаде според чисто криминалния смисъл на израза. Оборвах това предположение с чистата истина за отсъствието си и всеки път предизвиквах гръмогласен смях.

Нямах нищо против. Хората вярват в каквото си искат — вижте например скапаните Бради — а освен това имах странното чувство, че някога и Джапаридзе е попадал на склад. Не знам какво толкова видя в мен, но още на втората вечер след отплаването от Текитомура бях поканен на мостика, а докато отминем Еркесеш в южния край на Шафранония архипелаг, вече споделяхме впечатления за любимите си кръчми в Нова Пеща и рецепти за пържоли от гърбун.

Мъчех се да забравя за отлитащото време.

Мъчех се да не мисля за Милспортския архипелаг и за широката дъга, по която се отдалечавахме на запад от него.

Не ме хващаше сън.

Нощем мостикът на „Хайдушка щерка“ предлагаше добра възможност да се разсея. Седях с Джапаридзе, пиех евтино милспортско уиски и гледах как корабът се носи на юг към по-топли морета, където въздухът ухае на белотрев. Разговорът ни се въртеше автоматично, досущ като машините, които поддържаха курса по широката дъга — говорехме си за секс и пътешествия, споделяхме спомени за Нова Пеща и кошутските провинции. Аз масажирах мускулите на лявата си ръка там, където все още боляха и тръпнеха. Раздвижвах пръстите въпреки болката. И през цялото време обмислях как да убия Аюра и себе си.

Денем скитах по палубите и отбягвах другите пътници. И бездруго не ме привличаха — трима огорчени демилити-неудачници, пътуващи на юг, може би към дома или просто към слънцето; недоверчив търговец на масло от мрежести медузи с бодигард, придружаващ пратка от стоката си за Нова Пеща; млад проповедник на Новото Откровение и грижливо забулената му съпруга, които се бяха качили на борда в Еркесеш. Още половин дузина невзрачни мъже и жени, по-необщителни дори и от мен, които извръщаха глави, щом някой ги заговореше.

Все пак общуването в известна степен бе неизбежно. „Хайдушка щерка“ беше малък кораб, всъщност обикновен влекач на въздушна възглавница, скрепен с четири двойни товарни модула и мощен двигател. Страничните пътнически палуби минаваха на две нива от носа покрай модулите до малката сферична наблюдателница на кърмата. Каютите бяха препълнени. В началото имаше няколко сблъсъка, включително един скандал за открадната храна, когато се наложи Джапаридзе да заплаши участниците, че ще ги свали в Еркесеш, но докато отминем Шафрановия архипелаг, всичко се уталожи. На два-три пъти се заставих да поговоря на масата с демилитите, опитвайки да проявя интерес към разказите за лошия им късмет и героичния живот в Неразчистеното. От търговеца изтърпях няколко досадни лекции за икономическите успехи, до които ще стигнем чрез строгите финансови мерки на Мечек. С проповедника изобщо не разговарях, защото после би се наложило да укривам трупа му.

От Еркесеш до Залива се движихме с добра скорост и когато пристигнахме, все още нямаше признаци за буря. Обичайните ми места за усамотение се оказаха препълнени, защото другите пътници наизлязоха да се порадват на топлото време и да направят тен под яркото слънце. Не можех да ги упрекна — небето беше безоблачно от хоризонт до хоризонт, високо сред синевата се белееха Дайкоку и Хотей. Силният североизточен вятър поддържаше топлината на приятно ниво и вдигаше пръски пяна над развълнуваното море. Далече на запад белите вълни се разбиваха с приглушен шум в дългите извити рифове, които предвещаваха, че на юг се издига бреговата линия на Кошутския залив.

— Красиво, нали? — изрече тих глас до мен.

Озърнах се и видях съпругата на проповедника, все тъй забулена и навлечена въпреки горещината. Беше сама. Лицето й, доколкото можех да го видя, ме гледаше отдолу нагоре иззад плътно пристегнатия шал, закриващ всичко под устата и над веждите. Беше покрито с капчици пот, но изглеждаше самоуверено. Косата бе сресана назад, та нито едно косъмче да не се подава изпод шала. Личеше си, че е много млада, на не повече от двайсет години. И както открих изведнъж — бременна някъде в петия или шестия месец.

Стиснах устни и извърнах глава.

Съсредоточих се върху гледката отвъд перилата.

— Никога не бях пътувала толкова далече на юг — продължи тя, след като видя, че няма да клъвна от първия път. — А вие?

— Да.

— Винаги ли е толкова горещо?

Хвърлих й мрачен поглед.

— Не е горещо, просто вие сте облечена неподходящо.

— А. — Тя сложи длани върху перилата и се вгледа в ръкавиците, които ги прикриваха. — Не одобрявате ли?

Свих рамене.

— Не е моя работа. Живеем на свободна планета, не знаете ли? Лео Мечек го казва.

— Мечек. — Тя изпръхтя презрително. — И той е продажник като другите. Като всички материалисти.

— Да, но все пак му отдайте дължимото. Ако изнасилят дъщеря му, едва ли ще я пребие до смърт, задето го е опозорила.

Тя трепна.

— Говорите за един отделен случай, това не е…

— Четири. — Вдигнах изпънати пръсти пред лицето й. — Говоря за четири отделни случая. И то само тази година.

Видях как бузите й пламнаха. Жената сведе очи, сякаш се вглеждаше в леко изпъкналия си корем.

— Най-гръмогласните невинаги служат достойно на Новото Откровение — прошепна тя. — Мнозина от нас…

— Мнозина от вас се свиват покорно с надеждата да изровят нещо ценно от по-малко налудничавите директиви на вашата верска система, пропита от убийствена ненавист към жените. Защото нямате нито ума, нито куража да изградите нещо ново. Знам го.

Тя вече се бе изчервила до корените на грижливо укритата си коса.

— Оценявате ме погрешно. — Тя докосна шала. — Сама избрах това. Избрах го свободно. Вярвам в Откровението. Имам вяра.

— Тогава сте по-глупава, отколкото изглеждате.

Възмутено мълчание. Използвах това, за да овладея валмото от ярост в гърдите си.

— Значи съм глупава? Глупава, защото избрах скромната женственост. Защото не се излагам на показ и не се унижавам при всяка възможност като уличниците от сорта на Мици Харлан, защото…